Препоръчано: Les Misérables: Trailer - BBC

Филм от 2019 "Клетниците" - ТУК

Ден на франкофонията

ФРАНКОФОНИЯ (линк)

"Писма за оригами" на френски - превод: Мари Врина-Николов

eric lapointe coupable

Le Temps des Cathédrales - Bruno Pelletier

В този жанр - любим певец.
В този мюзикъл има доста по-драматични и изявени певци, но Bruno Pelletier  притежава някаква мекота и мярка

ТОВА И САРТР ГО ЗНАЕ

Вариант на моя статия в Портал Култура (линк)

Откъси от романа ми "Писма за оригами" на френски - пр. Мари Врина-Николов

ТУК

ТУК

НА САЙТА НА "ЕРГО"

Мари Врина-Николов преведе откъси oт „Писма за оригами”

Откъси от романа „Писма за оригами” на Дияна Боева са преведени на френски език от френската българистка Мари Врина-Николов  

                                                            

Романът „Писма за оригами” на Дияна Боева е модерен прочит на социалистическото минало на България през призмата на дистопията. Романът създава осезаемо многопластово изображение, в което героите от две поколения са в плен на време-пространството на два свята - 80-те и 50-те години на миналия век. Създава се усещане за времеви капан, в който по-младото поколение - Ирена и Богомил, уловени във вихъра на броженията и реакциите на властта през "Възродителния процес" от 80-те, се опитват да намерят себе си в един променящ се тираничен режим. Знаково е замръзването на Богомил в началните редове на романа - израз на безсилието му да осмисли случващото се около него.

На фона на тези бурни събития изпъква значението на дома, който е уютен и се поддържа от циганката Мевледа, чийто сутляш и кафе с канела са неустоими. Динамиката на предстоящите политически промени, която пулсира в притесненията и трескавите разговори на героите, контрастира с вечното море. То присъства силно на страниците, посветени на 80-те, действието през които се развива в град К. - възможно наслагване на географското положение на Балчик с някои от архитектурните особености на Констанца, Румъния.

Село Р. е разположено на север от К. и е близо до румънската граница. Това е мястото, където е живяла майката на Ирена, Ели Хаджидимитрова. Това е студен свят на упражнение на репресивния апарат на социализма от 50-те, за който научаваме чрез прочита на дневника на Ели от Богомил. Така се запознаваме с един безмилостен свят на лагери, където оцеляването на героинята е под въпрос.

В интервю за TrueStory.bg Мари Врина-Николов споделя, че „колкото един почерк е по-индивидуален, толкова повече шансове има да докосне всички“. Дава за пример „Писма за оригами“ от Дияна Боева. В този роман „непрекъснато сме на ръба на реалното и въображаемото, във всяко реално нещо героите се проектират в нещо въображаемо“, обяснява френската българистка. „Така [Дияна Боева] третира български [теми и проблеми] по начин, който според мен е много интересен за всички.“

Мари Врина-Николов подчертава, че не просто харесва, а обича всяка книга, която е превела. Все пак сред тези творби има няколко, с които истински се гордее: „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Майките“ на Теодора Димова и книгите на Емилия Дворянова. Вече е превела откъси и се надява скоро да намери издатели за „Емине“ на Теодора Димова, „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, „Софийски дует“ на Иван Димитров, „Писма за оригами“ на Дияна Боева и „Черната кутия“ на Алек Попов. Други български творби, които оценява високо, са „Черни лалета за Кант“ на Любов Кронева и „Метафизика в есенните пространства“ на Филип Дахилов. "

В интервюто преводачката споделя, че когато усети, че „един текст [я] зове за превод“, превежда 20-30 страници, които публикува на свой сайт заедно със снимка на автора, биографична бележка и анотация на произведението. След това изпраща имейли до десетки по-големи и по-малки френски издателства в опит да ги „зариби“. Това поставя началото на продължителна и интензивна комуникация, докато в идеалния случай се стигне до договор за превод. Именно затова Мари Врина-Николов смята, че всеки преводач, наред с чисто преводаческите си задачи, работи и като „агент.  

Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Освен българска филология е следвала класическа филология (латински и старогръцки) в престижния Екол Нормал Сюпериор и обща лингвистика в Сорбоната. Има защитена докторска дисертация на тема "Емоционалните частици в съвременния български език", публикувана на български (Експресивните частици в българския език - Абагар, 1999). През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура. Автор на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от български автори (приблизително 40 книги). Освен преводач, Мари Врина-Николов е преподавател и изследовател. Ръководи магистърска програма за литературен превод в парижкия университет INALCO, като там работи със студенти от около 20 страни, включително България, Полша, Иран и Индия.

Повече от интервюто на Мари Врина-Николов: ТУК

Откъс от романа: ТУК

На ФРЕНСКИ

Препоръчано - Маргьорит Дюрас: „Да пишеш”

Книгата е съставена от няколко есета на Дюрас: „Да пишеш”, „Смъртта на младия английски авиатор”, Roma, „Чистото число”, Изложението на живописта”.

Ритмична и фрагментарна книга – много френска, с онова усещане, което може да носи само този език. Дюрас създава образи, движейки се по асоциации. Опира се на философски (и политически) констатации, които пристрастно изпълват книгата. Книгата може да се чете фрагмент по фрагмент, на отделни мисли и части, от началото към края или наопаки. Изобщо конструкцията е и вмешателство на: световъзприемане, идеи, отсенки към култовия любовник и оразличаване на нещото чрез (и за) което се пише – самотата.

„От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота. И го признава неизменно, то е онова от горите, онова отдавнашно като времето. Онова на страха от всичко, отчетлив и неотделим от самия живот. Ожесточава се. Човек не може да пише без силата на тялото. Трябва да е по-силен, за да се залови с писане, трябва да е по-силен от това, което пише. Потресаваща история, да. Не само писането, написаното, ами и звуците на нощните зверове, тези на всички, вашите и моите, тези на кучетата. Смазващата, отчайваща вулгарност на обществото. Болката, Христос и Моисей, и фараоните, и всички евреи, и всички еврейски деца, и още най-силното усеща за щастие. Неизменно, така смятам”. 

Из "Да пишеш"

Маргьорит Дюрас: „Да пишеш”. Изд. Прозорец, 2013

За Жан-Филип Тусен по Дарик радио (8)

"Бягам" на Жан-Филип Тусен (mp3) - от представянето на книгата

зад "гърба ми":  Garou - Je suis le même

Франкофония - 2013

"Парижкият дъжд, възпят от една шарманка" - Веселин Ханчев

Това е история стара,
стара, стара като Париж е тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж само улици, водещи в Сена.
Остани - бе отвърнал художникът. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж цяло небе светлина
и един тротоар, дето падат едри монети, щедри монети.

Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя по-красиви от тези.
И когато довечера заедно с черните шлепове
слънцето слезе по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети, щедри монети.

Ах, Парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и почна да пръска
свойте едри монети, свойте сребърни щедри монети.
Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара,
Стара, стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Париж

За Йоздемир Индже по Дарик радио (6)

само откъс (звук)

целият запис

Сигурна съм, когато зад гърба ми са Металика:):)


                                           Metallica - Nothing Else Matters

За Анна Гавалда по "Дарик" радио (3)

Анна Гавалда - "Един подарен ден" (звук) - откъс

приказвам си на глас за писаното слово - ако на някого му се слуша.....

Ох, „Брачната илюзия” от Ерик Асус

Мариус Донкин, Елена Петрова и Валентин Танев се превъплатиха във впечатляващ „триъгълник” от взаимоотношения в "Брачната илюзия" от Ерик Асус. Не знам дали е точно да се каже любовен триъгълник, или „триъгълник”, който еволюира в смешение от обстоятелства и наслагване на стари спомени. В елегантно белия салон на семейното жилище (сценография и костюми Нина Пашова) след години брачно съжителство, Максим (Мариус Донкин) и Жана (Елена Петрова) решават да си признаят изневерите. Мариус Донкин беше неотразимо очарователен и подвижен по сцената. Такъв е и типажът му – дейният мачо, успелият бизнесмен, повърхностият мъж, неотразимият женкар, даващ си сметка, че жените, които среща по време на командировките си, са за кратко... М. Донкин представи образа си чрез игра от емоции и наслагвания на действия и противодействия. Не знам как се постига това в театъра: уж случайно изпуснати реплики и жестове, а пък изглеждат на мястото си. Факт е, че имаше нещо в цялото, което се дистанцираше от хумора – една малка болежка между героите, решили да сложат „картите на масата” и да отрезвят взаимоотношенията си. Клод (Валентин Танев) е добрият приятел на семейството, включен в „играта” на доверие, партньор на Жана по тенис и вероятно нейн любовник. Това не става ясно напълно. Типично френска комедия – отвътре френска. Играта с обстоятелствата бе премерена. Фиксацията на идеите и уплатнените герои се движеха като подводни камъни. Елена Петрова очевидно е добра театралана актриса, но пък не съвсем добра филмова. (В „Стъклен дом” Елена е доста „сдървена”, koгато говори, като повечето и колеги там. Толкова много липси на бг сериалите по отношение на диалога, че повече не може да бъде. За другите неща премълчавам. Има един начин да се оправи това - гледане на много чужди и добри филми.). Смотанякът Клод е подложен на „разпит” от Максим, който очевидно приема болезнено единствената забежка на жена си Жана. Максим обаче би оправдал (своите) и нейни 12 изневери (ако ги има), но не би приел една-единствена. Той знае, че „единственото” носи след себе си любов (близост), която не е отречена в спектакъла, а просто разграничена от секса. С този си смисъл постановката е запълнена откъм съдържание и е далеч от гротеската и абсурдността на съвремието ни. Дори е малко „вглъбена” за комедия, ми се струва. Хитростта е уловка – женска при това. Жана не казва името на своята единствена изневяра, защото е наясно, че докато мълчи, съпругът и Максим никога няма да погледне друга жена, няма да се успокои и няма да забрави и ще иска да разбере кой е бил... Toва е нейният начин да го задържи за по-дълги при себе си. Режисьорът е Бойко Илиев. Спектакълът е съвместна продукция между Народния театър "Иван Вазов", Драматично-куклен театър Враца и продуцентска къща "Евро-Диалог". Aвторът на "Брачната илюзия" - Ерик Асус.

Une femme accouche dans le métro

écrit par Hristo Boev

Ceux qui pensent que le métro n’est rien qu’un moyen de transport seront bien choqués d’apprendre que ce week-end un accouchement a eu lieu sur la ligne orange. Pendant que ce drame se déroulait le train n’a jamais ralenti s'arrêtant seulement aux stations sur son trajet.
Les personages principaux dans cette histoire sont la québécoise Marie-Pierre Bienvenue et monsieur Xu Wong d’origine chinoise. Madame Bienvenue serait en train de descendre à la station Cote St Catherine pour qu’elle se présente à l’hôpital Juif General quand elle a ressenti une douleur aiguisée et avant de se rendre compte de ce que se produisait elle avait perdu les eaux. Elle était si confondue par cet événement qu’elle aurait complètement oublié de descendre a la station de son choix. Selon d'autres sources les portes du train se sont fermées très vite parce qu’il n’y avait pas beaucoup de monde sur le train en ce moment. C'est dommage car quelqu’un aurait pu l’aider s’il y avait plus de monde mais parfois un homme peut résoudre tout. Cette vérité a été bien prouvée par monsieur Xu Wong qui aurait été très proche de la femme en détresse quand il s’est tout produit. Il aurait sauté sur ses pieds et porté secours a la femme. Monsieur Xu Wong aurait été docteur dans son pays d’origine, la Chine parce que l’aide qu’il a donné ne manquait rien d’un secours très professionnel. Il se serait présenté à Madame Bienvenue et lui aurait dit qu’il était docteur. Ensuite il a fait tout ce qu’était nécessaire afin que le bébé soit délivré sain et sauf. Il aurait même utilisé de l’eau chaude qu’il portait dans une bouteille pour faire du café à la fabrique de pizza Da Vinci ou il travaillait dans le département d’emballage. L’accouchement aurait commencé vers la station Snowdon et fini à la station Henry Bourassa qui est la dernière station sur la ligne orange en la direction nord.
Tout le monde qui a vu cet accouchement incroyable a applaudi chaleureusement. Madame Bienvenue aurait été si émue par cette aide miraculeuse qu’elle a exprimé la volonté que le bébé porte le nom de son sauveur car elle n’avait aucun doute que sans l’aide de monsieur Wong elle aurait perdu le bébé qu’elle voulait tellement et peut-être sa vie aussi.
Quand on lui a demandé pourquoi elle avait choisi le métro au lieu d’un taxi pour se rendre à l’hôpital, elle a répondu qu’elle était dans une querelle bouillante avec son copain au sujet du nom du bébé jusque à la dernière minute. Apres il a dû partir pour son travail et elle pour l’hôpital.
Cet incident du métro aurait plus de conséquences qu’on pourrait prévoir. D’après certaines autorités qui veulent pour l’instant rester anonymes, il est très probable que la station Henry Bourassa soit renommé Xu Wong car le porteur présent de nom serait beaucoup moins célèbre que monsieur Wong dans l’avenir proche. Monsieur Wong et Madame Bienvenue seront les deux accordé un permis de voyager dans le métro gratuitement pendant l’année 2007. Comme on dit, le plus incroyable est qu’les miracles existent vraiment.

Франкофония - 2011

Journee Internationale de la francophonie
Ученически спектакък - "Есмералда" по Notre Dame de Paris
Милица в ролята на Есмералда

Рисунки от Париж в галерия "Париж"

Изложба на Росен Марковски



Отрязък време и живот в Париж.
Рисунките на Росен Марковски са като халюцинираща фантазия. Или по-скоро като улична фотография. Уловени детайли, задействащи механизма на въображението, който е като механизма на времето. Неоткриваем. Животът на улицата е стилизиран, екранизиран даже. Декоративен. Движението, което улавя художникът, е превърнато в позициониране и не-застинало състояние. Човекът е в центъра, а не пейзажната „дрямка” на разказвача, защото Росен Марковски улавя и дистанцирано (и като с длето) размества всячески пластовете на всекидневното. Видяният образ е примесен в едно странно триединство – обектът, огледалото и … представата за виждащото се. Някъде там в триизмерното е и художникът.
В обсега е Париж и неговото случване. Динамична изложба, подаряваща не цветове, а пластика и странна хармония в тази забърканост наоколо. Иначе не ме напусна усещането за "сепия", носещо ми някакво ретро изживяване за истинност…
Абстракцията на Росен Марковски очовечава хората – приближава ги един към друг, раздвижва всячески възприятието.
Галантна изложба – с финес и самочувствие. Реалностите препречват пътя и подаряват балансирано усещане за действителност. В тази връзка изборът е на възприемателя: т.е между моето усещане и представа за Париж и това на художника!

филмчето за Париж и рисунките от изложбата

by diyana ivanova boeva

Annie Villeneuve & Éric Lapointe

Annie Villeneuve & Éric Lapointe









Едно не ми е ясно: какво правят отделни бг чалгаджийки в града на рока Монтреал - случайно попаднах на такова съобщение! Знам, че принципно ходят по миньорски селца и отстранени кръчми. След като се възмутих, ми стана неудобно от ситуацията и странните "съвпадения". Зле преминах и сред пловдивско множество, недалеч от античния театър, и гледам: момиче с неопитни движения и без дрехи, издава някакви звуци. Отварям сайта на един приятел - в горния десен ъгъл - клип на цели две подобни (пеят). Писах му...
После - вървя си по Главната, пак друга десетокласничка ми подава листовка за "концерт". Казвам и: "Не харесвам тази музика". "И аз" - отвръща момичето. Просто раздавала.
Да послушаме заедно Annie Villeneuve & Éric Lapointe 

Ottawa - личен архив
Montreal - пак така

Цветан Тодоров

От кашона извадих две книги на Цветан Тодоров - купувани отнякъде на старо (Семиотика, реторика, стилистика и Поетика на прозата). Не знам за друг учен от такава величина, който с подобна лекота да превръща хуманитарното знание в достъпност. Френският учен (роден в София) провокира и култивира у читателя усет към литературното и философското. И не само.
Напоследък все по-малко неща са ми ясни - Цветан Тодоров ме изпълва със спокойствие и увереност, припомняйки, че емоционалната памет на човечеството е и винаги ще бъде съхранявана чрез добрите книгите (и стойностните продукти). И това изобщо не е въпрос на гледна точка. Вероятно днешната академика е нужно да има по-ясни и видими цели, споделяйки своите (скрити) ценности с хора, които имат своя опит за разбиране. Така както го прави Цветан Тодоров.

Нямото присъствие на думите. „Бягам” от Жан-Филип Тусен

by diyana ivanova boeva

Когато читателят затвори последната страница на „Бягам” – няма как да не признае, че белгиецът Жан–Филип Тусен е опитен писател. Опит с думите и моделирането на състояния и сюжети. Опит по отношения на бягства, приближавания, бездиалогичност, модификация на неговоренето и брилянтно усещане за истината около нас, която може да се пресътвори чрез (и само) съвършенството на нямото „кино”.

Повествованието се развива в Шанхай, Пекин, Париж и остров Елба. Героят е движение и дистанция едновременно. Случващото се е в и извън него, случването зависи и не зависи от героя. Случването е една неизбежност и случайност.

„Бягам” е „няма” книга. На пластове – картини, линии и… жестове. Прилича на диапозитив – на много диапозитиви – изричащи и говорещи за недовършеното днес. Подтиква към размисъл за неизбежностите.

Анонсът на корицата е написан доста безинтересно – добре, че не му обърнах внимание. И едва ли главните герои са думите – „Бягам” не е словесна игра. А динамика по ръба на присъствието. Дебнене, заради скептичността да си жив. Да си разказвач не толкова, заради самото разказване, а заради висотата на смисъла да избягаш или поне да се опиташ да го направиш.

Привлече ме недоразказаното присъствие – липсата на готово поднесения смисъл.

„Бягам” е галантна и изискана книга, която представя конфигурации на действителността и ясната разлика (часова при това) между „мен” и другите.

Всъщност общ порив към бягство не съществува. Героят е безименна и неясна мистерия. Само Мари е жива, реална и плачеща в морето.

Това е книга, която заличава всички днешни писания за вампири, вещици, залези, новолуния – сладникави и розови истории, които ме приспиват на момента. „Бягам” е „будна” книга. Бих казала, че не е за всеки. И в същото време страни от елитарността и преиграването, защото е интересна, жива, смислена. Изисква личен потенциал – интелектуален и човешки.

И пак за „нямото” присъствие на думите. Дори да посмеем само да разберем, че „няма нелегална прегръдка”, докосваме смисъла. А и Мари преодолява дистанцираността си и започва своето пътуване към някого. За първи път.

Жан-Филип Тусен. Бягам. Колибри, 2009

и по Дарик

Това и Сартр го знае

by diyana ivanova boeva

Нанси Хюстън

Книгата „Дневник на сътворението” от Нанси Хюстън преминава тънката червена линия и спира преекспонирането на темата: „мъж-дух; жена-бит”. Стига сме се опирали на противопоставяния. Излишно е. Да ги обсъдим обаче. И заключим до поискване. Съвместният живот между двама души (мъж и жена) днес е въпрос на баланс, а не на истерия и непрестанно надмощие. Животът на Нанси Хюстън с М. (инициалът на Цветан Тодоров в книгата), мисля, че го доказва. Поне малкото дневникови бележки по темата говорят затова.
Нанси Хюстън представя свои лични преживявания, обособени в няколко плана на повествование. А именно: описание на физическото и душевното и състояние по време на втората и бременност; фрагменти от личните и дневници (единият, описва заболяването на гръбначния и стълб и приковаването и на легло, а другият, период на психическа преумора и безсъние). Тези лични повествования резонират със ситуации от живота на анкетирани двойки творци: Силвия Плат и Тед Хюс, Зелда и Скот Фицджералд, Колет Пеньо и Жорж Батай, Симон дьо Бовоар и Сартр и др.
Стоян Атанасов в предговора казва, че е нужно интелектуално усилие и честност за подобна откритост и искреност. Откритост, която граничи с търсачеството на „своето” като жена-творец. Нещо, което не въвежда жената (днес) в неистови борби и преходи, а по-скоро определя мястото и. Просто нейното място. И защо е нужно изобщо да разсъждаваме дали е равностойно на това на мъжа? С тази позиция Нанси Хюстън е еднакво далеч от крайния феминизъм и традиционния мачизъм. Брачното съжителство и майчинството са ситуации и уловени мигове, които могат да се използват в създаването на „своето” – картина, книга... Това с майчинството Симон дьо Бовоар няма как да го знае.
Впечатляващи са страниците за възприятието. Т.е усещанията на бременната Нанси Хюстън за света, книгите и историите на другите. Това е особено състояние на духа и тялото. Изострена чувствителност и емоционалност, които преобръщат всичко, а хаосът е събирателен образ на подредеността. През цялото време, докато четях, ме преследваше налудничавата мисъл, че детето (неродено) подслушва и чува, съвсем не на време, за битките между мъжете и жените. „Дневник на сътворението” е книга, писана върху корема на една жена – присъства фотьойлът, подутите крака, оттоците, умората, трепването на някого вътре в „мен”… Мда. Няма как да знаят за тази опитност мъжете. Вмята между другото канадката. И задава въпроса: „Защо трябва да се лишаваме от всичко това”. Многообразието на живота е много повече от съзерцанието и търсене на мъгляви смисли.
На везната – там е истината. Без надмощия. В едната ръка е детето – в другата книгата. Велико равновесие. Изискващо характер и съсредоточеност (а не само словесности и словоизлияния). Вероятно това е не-кабинетното усещане за писането. Писането, свързано с особен вид пропускливост и … дишане.
Нанси Хюстън чисто по човешки развива тезата за приемането на другия (мъжа) и неговото тяло и навици, които са различни от тези на на жената. Оразличаването е част от днешната комуникация и излизането от дълбокия мелодраматизъм на „вчерашното”. Да страдаме, но за липсите и самотата (свои и чужди), без да създаваме трагедии, затова кой е повече (вповече).
Канадката не скрива за своя делириум, психическо заболяване, безсъние... Направи ми впечатление, че не афишира фактите около това – не ми звучеше като евтино и „жълто” описание. Това са болести на духа и тялото, през които преминава и преодолява. Някои от великите и предшественички не успяват. Самоубийствата им недвусмислено говорят затова.
…
Остава да не бъркаме „реалито” с реалното време. Както и да не злоупотребяваме с редните числа – първи, втори…( редички, колонки…).

Между впрочем полът е ясен и има значение. Това и Сартр го знае. Със сигурност.

Френска импресия: Изложба батик

Ученици рисуват върху плат
восъкът върху платната запазва цветовете и не им позволява да се "разливат" (батик може да се изработи и чрез вързване и отпечатване)

Юлия, 16 г., Айфеловата кула

Христина и Славена, 15 г., Катедралата

Станислава, 17 г., Дамата с розовия чадъре 

Теди,16г Кулите на Версай

Катя, 14 г., Петелът

Марина и Ясена, 15 г., Витраж

Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът - о не! - тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.

Из "Поетическо изкуство" (Пол Верлен)