Прочетох „Пубертет” на руската писателка Анна Старобинец и си дадох сметка защо не мога да чета вече съвременни български автори – дори заради „следенето” – вече не ми се отдава особено. При все ми се случва да откривя нещо интересно.
Анна Старобинец е с усет към неуловимото в разказването. За нея се твърди, че новият й изказ пониква от кафкианско-оруеловско-кинковския опит. Така е. Анна Старобинец е целеустремена разказвачка, която не ме кара да възкликвам, но ме впечатлява с това, че първата й книга не се опитва да събере повечето битийни дилеми и да изрече всичко. В писането й има идеи – чисто прагматични, взаимствани, но разказани по неин начин – със стил и самочувствие.
Ясно изпъква фигурата на болния човек. Това някак ми напомни за разказите на Деян Енев за психиатрията. Само, че Анна Старобинец е „по-затворнически”, кафкиански тип автор. Болната мисъл, болното съзнание не са част от директни въпроси и морализаторстване за този или другия свят. Анна не прави дисекции на съвременността, не звучи и социално. Кое прави тази книга толкова популярна в Русия – още в ръкописа и?
Отговорът на този въпрос трябва да открием в пролуките, в задушаващата агенция, за която пише, в правилата, съновиденията, черния хумор, мистерията – тъмното, неизлечимото. И може би в липсата на отговори, заради вечния пубертет, който е обреченост за човешкия ум.
Анна притежава нещо ценно – познаване на незадушаващия опит на другите, по-големите - абсолютна сериозност по отношение на разказването, една непосредственост, която носи нейният изказ и липсата на патос по отношение на собственото.
Анна Старобинец. Пубертет. Колибри. 2006
неделя, юли 25, 2010
В затворнически дрехи. За „Пубертет” на Анна Старобинец
by diyana ivanova boeva
Прочетох „Пубертет” на руската писателка Анна Старобинец и си дадох сметка защо не мога да чета вече съвременни български автори – дори заради „следенето” – вече не ми се отдава особено. При все ми се случва да откривя нещо интересно.
Анна Старобинец е с усет към неуловимото в разказването. За нея се твърди, че новият й изказ пониква от кафкианско-оруеловско-кинковския опит. Така е. Анна Старобинец е целеустремена разказвачка, която не ме кара да възкликвам, но ме впечатлява с това, че първата й книга не се опитва да събере повечето битийни дилеми и да изрече всичко. В писането й има идеи – чисто прагматични, взаимствани, но разказани по неин начин – със стил и самочувствие.
Ясно изпъква фигурата на болния човек. Това някак ми напомни за разказите на Деян Енев за психиатрията. Само, че Анна Старобинец е „по-затворнически”, кафкиански тип автор. Болната мисъл, болното съзнание не са част от директни въпроси и морализаторстване за този или другия свят. Анна не прави дисекции на съвременността, не звучи и социално. Кое прави тази книга толкова популярна в Русия – още в ръкописа и?
Отговорът на този въпрос трябва да открием в пролуките, в задушаващата агенция, за която пише, в правилата, съновиденията, черния хумор, мистерията – тъмното, неизлечимото. И може би в липсата на отговори, заради вечния пубертет, който е обреченост за човешкия ум.
Анна притежава нещо ценно – познаване на незадушаващия опит на другите, по-големите - абсолютна сериозност по отношение на разказването, една непосредственост, която носи нейният изказ и липсата на патос по отношение на собственото.
Анна Старобинец. Пубертет. Колибри. 2006
Прочетох „Пубертет” на руската писателка Анна Старобинец и си дадох сметка защо не мога да чета вече съвременни български автори – дори заради „следенето” – вече не ми се отдава особено. При все ми се случва да откривя нещо интересно.
Анна Старобинец е с усет към неуловимото в разказването. За нея се твърди, че новият й изказ пониква от кафкианско-оруеловско-кинковския опит. Така е. Анна Старобинец е целеустремена разказвачка, която не ме кара да възкликвам, но ме впечатлява с това, че първата й книга не се опитва да събере повечето битийни дилеми и да изрече всичко. В писането й има идеи – чисто прагматични, взаимствани, но разказани по неин начин – със стил и самочувствие.
Ясно изпъква фигурата на болния човек. Това някак ми напомни за разказите на Деян Енев за психиатрията. Само, че Анна Старобинец е „по-затворнически”, кафкиански тип автор. Болната мисъл, болното съзнание не са част от директни въпроси и морализаторстване за този или другия свят. Анна не прави дисекции на съвременността, не звучи и социално. Кое прави тази книга толкова популярна в Русия – още в ръкописа и?
Отговорът на този въпрос трябва да открием в пролуките, в задушаващата агенция, за която пише, в правилата, съновиденията, черния хумор, мистерията – тъмното, неизлечимото. И може би в липсата на отговори, заради вечния пубертет, който е обреченост за човешкия ум.
Анна притежава нещо ценно – познаване на незадушаващия опит на другите, по-големите - абсолютна сериозност по отношение на разказването, една непосредственост, която носи нейният изказ и липсата на патос по отношение на собственото.
Анна Старобинец. Пубертет. Колибри. 2006
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
днес приключх "пубертет" на старобинец и съм впечатлена по отношение на писането й - това се казва овладяно, завършено, талантливо Писане, няма излишна дума, фраза, изречение. няма и ред, който да ти убоде очите и да ти спъне четенето :-)
ОтговорИзтриванепо повод българските автори: има едни бг автор, също млад :-), който, като овладяност на писането, е много сходен със старобинец и това е елена алексиева. ако не сте чели разказите й от "читателска група 31", горещо препоръчвам :-)
благодаря за елена алексиева, чела съм "кой", мисля.
ОтговорИзтриванепонякога, ваня, има излишни неща в дадено писане, но пък идеите са добри и човек си дава сметка, че след добра редакция ще се получи. друг път е супер овладяно, без излишности, а пък нещо липсва... въпросът май е до идеята, до потенциала, който авторът носи. анна старобинец показва умение (не че прави кой знае какво, дето не сме го виждали). но пък има "личното" условие да бъде писател и това е приятно да се види. ще чакаме:)