Панаит Истрати и безпощадната критика към СССР. За „Признанията на един победен“

Когато прочетох „Признанията на един победен“ от Панаит Истрати си зададох въпроса дали действително авторът е комунист. Имали изобщо такива комунисти? Книгата описва пътешествието на Истрати в СССР през 1929 г. Там той прекарва 16 месеца.

У нас книгата на Панаит Истрати, в превод на Огнян Стамболиев, бе подмината тихомълком. Очевидно има нещо неудобно в нея, някак препратките към днешното и близката ни история са твърде явни.

„Признанията на един победен“ се чете бавно, не че е  с голям обем, просто  човек се радикализира бързо – такъв небивал устрем към истината на всяка цена и защита на човека и неговото право са рядко срещани. Панаит Истрати е повече от „разбунтуван човек“, независимо, че е вероятният прототип на Камю.  При него мисълта и действието в името на отделната човешка съдба вървят заедно. В момента, в който Истрати изрича нещо за истината, вече е с писмо в ръце с настояване до ГПУ, някой високопоставен другар, трибуна или вестник. Такъв импулс, такава страст и отдаденост, съчетани с остър ум, опит в труда, писането и пътешествията са наистина изключение. Не мога да чета екзистенциалистите (да речем) след Истрати, изглеждат ми вяли и отнесени!

Панаит Истрати (1884-1935) е румънец, писал на френски, открит и поощрявам от Ромен Ролан. Авторът на Признанията е извънбрачен син на перачка от Браила, преживял бедно и трудно детство, естествено приема социалистическата кауза. Повлиян е от идеите на Октомври 1917. В СССР той вижда „светлото бъдеще на човечеството“ и подобно на редица западни интелектуалци от 20-те и 30-те години, пристига в Страната на Съветите. Реалността там се оказва не просто стряскаща или отрезвяваща, а направо зловеща и вдъхновяваща за разказване. Така се появява пътеписът за СССР, издаден в книга първо в Париж. Както споделя преводачът, всичко, което са казали по-късно руските дисиденти първи го прозира Панаит Истрати, приеман е и за първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години.

Пътешествието си в СССР Истрати предприема със своя приятел Никос Казандзакис, с тях са и съпругите им. Посещават стотици места, срещат се с много хора, излизат извън предварително начертания им път и успяват да проумеят нещо, което променя живота им. Очевидно Истрати е разтърсен из основи, затова и споделя пред секретаря на ГПУ Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материал за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една идея… “ Следват обвинения към Максим Горки.

Колкото и да е странно „Признанията на един победен“ е и светла и оптимистична книга, на моменти и забавна. Едва ли цели това Истрати: но неговите „признания“ са възможност за един по-добре устроен и благодетелен свят, а това не е свързано с утопията на пролетарията, а с топлината на опазилия се човек от сляпата доктрина, тясната партийност, лъжата и преклонението пред който й да е диктатор (свой или чужд).

Интересни са историите за приятелството между Истрати, Виктор Серж и българинът Кристиан Раковски (посланик на СССР във Франция, племенник на Г. С. Раковски). След смъртта на Ленин К. Раковски (българското му име и Кръстьо Раковски) е отзован от Париж и става жертва на политически интриги и разчистване на сметки. К. Раковски се оказва стар приятел на Троцки... През 1938 г. К. Раковски се явява на подсъдимата скамейка заедно с групата на Бухарин, българинът е смачкан от изтезания, признава всичко, което са му написали палачите. Известни са думите на Лаврентий Берия: „Дайте ми когото пожелаете, и само след 24 часа ще го заставя да признае, че е… английски крал“. През 1941 г. К. Раковски е разстрелян по т.нар. сталински списъци.

Чашата на търпението на Истрати прелива след „делото Русаков“. Русаков е болшевик от 1905,  завърнал се от емиграция във Франция, той загубва своята част от комуналното си жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин. Истрати описва бюрокрация та и лъжите на всички нива. Става ясно, че Партията никога не може да е срещу своите дори когато не са в правото си, те са „свои“ и опазени. Политкоректност, която си има име – глупост, но за сметка на нечий чужд живот, следователно става дума за жестокост.  

Ами случката с негъра, който пожелал да живее в Страната на Съветите. „Отвратителен спектакъл, от който ми идеше направо да повърна“, казва Истрати. Тъмнокожият бил назначен като ковчежник на една негърска комунистическа организация, от която после го изключили заради кражби и злоупотреби, но преди това сложили физиономията му по пана и плакати.

Истрати описва онова, което вижда в СССР: демагогия, бедност, мизерия, корупция, фалш, привилегии за едни и съкрушение за други, обругаване, смърт. А затворите и местата в лагерите са били недостатъчни, защото всеки може да бъде заловен и обвинен.  Описва онова, което вижда, въпреки официалните документи и статистики за напредък и въпреки натиска и лъжите, които се сипят върху му. Каква самоотверженост и лична издръжливост само.

Истрати преминава през градове и села, степи и морета, планини и реки, за да напише образцов и откровен текст, а и за да проумее, че липсата на идеология води до нещо много просто – корупция. Същото важи и за сляпата идеология. От тази гледна точка Истрати не създава патетичен пътепис, не изглежда просто на възмутен пролетарий, а на човек открил сам действителността чрез верните и точни думите. За моя изненада този писател сякаш до ден днешен остава неразбран, очевидно надскача не просто своето настояще, а продължава да провокира и нас, защото не може да бъде поставен в дадени рамки.  

Може би за написването на книги подобни на „Признанията на един победен“ са нужни време, пътешествие и съмнение, а не подражание и непукизъм. Останалото е революция – лична и обществена, като при Панаит Истрати, родил се в съседна на България страна! 

Панаит Истрати. Признанията на един победен. Изд. Авангард принт. Русе, 2014

УЧИТЕЛЯТ С ПО-ДОБРО ПОРТФОЛИО ОТ ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ

Татко и мъжът ми ме питат да не би да имам намерение да излизам в нелегалност:)

Моя статия в портал "Култура" - ТУК

Петър Увалиев: "Похвално слово за българското слово"

2015 започват тържествата по случай 100-годишнината от рождението на Увалиев.

"Похвално слово за българското слово" - Петър Увалиев в аурата на СУ

БНР

Mинимизират хуманитарния цикъл в училище?

 По европейски проект "За по-качествено образование” се обсъжда не само отпадане на историята в XI и XII клас, но и минимизиране на хуманитарния цикъл. Иначе се увеличават часовете по история в VIII и X клас. В гимназията няма да се учи задължително философия, свят и личност, психология... Изобщо, предметите, които създават личността като гражданин – са изместени в графа „пожелание” или ги няма. На изчезване в „горна” степен са и музиката, и изобразителното, и информатиката. Всичко онова, което облагородява човек, не го приспива, не го прави многоцветен и безличен „трол” – минава на заден план.

От Министерството на образованието обясняват, че промените в програмите няма да влязат в сила преди да бъде приет новият Закон за училищното образование, от който ще последват и други промени – промяна на държавните образователни изисквания за общообразователна подготовка, промяна и нови държавни изисквания на учебния план, където ще залегнат часовете и предметите, които ще се изучават. По европейскo изискване законът трябва да се приеме до месеци. За целта обаче няма обсъждане (по въпросния закон) с неправителствения сектор, няма диалог с учителите, синдикатите мълчат, не е ясно и кой пише закона. За да се въведат новите стандарти и програми – трябва база, подготовка и други учебници. Аз не съм видяла нещо да подсказва в училище, че идват „новите стандарти”. Методистите от университетите, с които влязох във връзка и ги попитах дали участват и знаят нещо за „новостите” – дигат рамене. Министърът на образованието каза, че малка група от хора пишела закона. Коя е тази група? Не знам дали някой се досети да изчисли и социалния риск: колко учители ще останат без работа след орязаните часове? Къде ще работят тези хора? Ако има такъв социален риск – какво е решението? 

Затова пък от МОН заявиха, че ще работят с бизнеса по учебните програми и планове. Значи бизнесът знае повече за учебните програми и планове от преките участници в тях – ученици, учители и родители. На Националния форум „Правителство - бизнес” стана ясно, че училището щяло да обучава кадри, необходими за развитието на икономиката на национално и регионално ниво, както и това, че учениците щели да имат необходимите компетенции, които бизнесът изисква за започване на работа. Според МОН чрез тези мерки ще се намали както процентът на отпадналите от образователната система, така и младежката безработица. Някой ще каже ли къде точно ще практикуват придобитите си умения завършващите?  

Нещата са като в стария виц: „Човекът взе парите и каза: ще видим”. Парите от Европа по програма „За по-качествено образование” са взети и се усвояват. Добри или лоши – промените трябва да се въведат – независимо как и дали ще функционират.  

Изобщо, що за идея е това: да лишиш някого от възможността да изучава миналото? Руснаците въведоха в средното училище изучаването на „Архипелаг Гулаг” на Солженицин (образователният министър Фурсенко взе това решение през 2009). Знаем, че тази книга е публикувана преди повече от четиридесет години в Париж и се разпространява от ръка на ръка под формата на самиздат във Франция. Четенето на „Архипелаг Гулаг” е било сигурен затвор за всеки, който си позволява да провежда „антисъветска пропаганда”, казват, че е една от най-преследваните книги. А днес е в руските учебни програми. До месец ще разберем дали книгата „Задочни репортажи” на Георги Марков ще достигне до нашите гимназисти. И дали инфантилното политиканстване, надделява над изучаването на историята (близка и далечна) – такава, каквато е.

Димитър Благоев като Дядо Мраз

Образувано е дело за дребно хулиганство.
Кой знае какво е станало! Правосъдието да осъди първо престъпниците, та после да се занимава с хулиганите. Мен ми харесва гледката. Досущ като Дядо... може би Мраз:)
И като вземат политиците да се изказват по подобни поводи и да се правят на дълбокомислени и умни... Стига с това превземане.
Чисто стилистично "поругаване" не е точна дума. Да направят един музей на тоталитарното минало и да сложат там всички подобни паметници. Това не  са общобългарски паметници, като тези на Ботев и Левски, очевидно не носят символика, а по-скоро наслагват претенции към себе си. Има повече вреди, отколкото ползи. Ескалира и напрежение. Това не са символи на България, а някакви партийни вдъхновители.

Безкрайно глупава история, която прави добро впечателние само на червените бабички и на никого друг.

В Киев направо събориха паметника на Ленин.

„Махали” Ботев, „слагали” Фотев

Дияна Ив. Боева

Помня един учебник по български език, в който бяха поместили стихотворението „Колко си хубава!..” на Фотев. Реакцията на учениците беше следната: „Този само нозете ли й гледа?”. В клас е така – не е като в политиката – няма задкулисия. 
Казвам направо, че „Майце си”, не бива и не може да се замени със стихотворението на Фотев. Най-малкото, в случая един български поет, се противопоставя на друг – също мъртъв, но възрожденски. „Махането” и „слагането” в литературата не е възможно – то не е като да назначиш преди обед шеф на ДАНС, а следобед  да го уволниш. Или да „сложиш” зам.-министър сутринта, а вечерта да го „няма”. Политиците доказаха, че са еднодневки чрез начина, по който се държат един спрямо друг – слагайки/махайки се.  Литературата обаче борави с факти, фикция, интерпретация, истина, лъжа... Възпитава в чувствителност към хората и себе си... Четенето изисква и определени лични качества и съсредоточаване „по тема”. Очевидно изброените неща не са в полезрението на хората, тръгнали да „просвещават”. Най-малкото, „Майце си” пита кой си и защо си объркан, кои и къде са приятелите ти. Начева се и усещането, че пътят е „славен и страшен”. Родолюбието започва с „Майце си”. Прословутият „катарзис”, който се оказва яма за политиците на деня, също е скрит там. Разочарованието на един съвсем млад поет не може да се „махне”. Както не може да се „махне” и недоволството на хората по улиците днес. Човек не е черна дъска, по него не се трие с парцала на леличките чистачки, не е и нова бяла дъска, по която да мине гъба и да затрие флумастера. Изобщо за определено разбиране на литературата, се иска биография, не политическа, а човешка – лична, интересна биография, която в определени моменти да те е превръщала в авантюрист или просто читател на хубави книги, търсач на преживявания или пък в човек, възпитал себе си „силно да люби и мрази” – като Ботев.

Не знам и какво против имат „новите” спрямо „Моята молитва”? Или е пречка поставянето на проблема за фалшивите и истинските богове. За истината и лъжата.

На министър Клисарова и личи, че е чела малко (или никакви) книги. Да започне с поезия – може и с Христо Фотев, ако и е любим поет. Само да не се излага повече. Или утре ще излезе пак и ще каже, че медиите не са я разбрали и я цитирали погрешно. Апропо, ще го каже с убийствен североизточен диалект, който не прилича на игривото варненско хоро, което харесвам.

„Мръсни танци” – чисти думи. По случая “Harlem Shake” в Хуманитарната в Пловдив

Помните ли онзи култов филм - "Мръсни танци" с Патрик Суейзи! Може да е от времето на директорката на Хуманитарната гимназия в Пловдив, която наскоро уволни един колега по английски, защото изтанцувал с учениците "Harlem Shake", някъде навън. Kaто бивша (и настояща) танцьорка мога да разкажа на госпожата за положението на очите, ръцете, гръбнака, краката и тънките извивки на раменете в различните видове танци. Имам данни и за инструктор! Страх ме е, че ще я скандализирам. Ритъмът, госпожо, е някъде между двете очи. А когато танцувам и се изправям на пръсти, си мисля и за Патрик Суейзи във филма. Слепоочията ми правят: "бам-бам". Това е ритъм, от който капачките на коленете ми вече се поизносват - така е и в спорта.

Не искам да защитавам никого. Гледах репортажа от Хуманитарната гимназия в Пловдив. Колежките, които слушах, ми изглеждаха страшни - с вглъбанати очи навътре. Някак овехтели - говорещи за морал без разбиране. Вероятно никога не са танцували - за пред някого или поне за себе си. Възмущението им прерастваше в лична неприязън.

А аз си мислех за най-чистия "мръсен танц". Звучи музиката, помните, нали! Някъде из завесата с бавни стъпки пристъпва Патрик Суейзи. Дженифър Грей е винаги изненадана, но не и когато я обхващат точно по средата на гърба. Рязко се обръща. Правило номер едно: винаги, когато се танцува, партньорът се гледа в очите. Жената никога не мисли за токчетата и гъдела си. Не се противопоставя на този срещу себе си - главата и не е вирната, а в положение. Има един момент на съпротива от двете страни, за да се поддържа напрежението в танца.

Танцуването не е оголване - защото не е притворство, а артистизъм. Притворство е да се появиш с халюцинации и да си въобразиш, че възпитаваш някога чрез своята лична посредственост.

Патрик Суейзи е велик танцьор, г-жо Киркова. Гледайте филма довечера, може да ви помогне да се отпуснете малко. А как само "лети" във въздуха Дженифър Грей, поддържана здраво в областта на корема от своя партньор!
.....
И най-сетне: Пловдив претендира за европейска столица на културата и е град с традиции в областта на различните (и разнообразни) култури! Или поне така се твърди. Не искам да припомням случая как юристът на Общината бе уволнен, заради едно хумористично стихотворение, сега пък учител по английски, заради един танц. Приемам всичко това, не като "конспирация", а като явен сигнал за конюктура от ниско ниво.

Поетично настояще?

by diyana ivanova boeva



Четох стихосбирката „Енсо” от Владислав Христов и се разхождах в поетичното настояще. Лутах се между пропадналата инфантилност на конкурса на името на Биньо Иванов и си търсех оправдание за това, че „В полите на Витоша” е по-интересно. Знам обаче, че и двата конкурса не струват – щом се допуска символиката, свързана с имената на Биньо Иванов и Яворов, да отстъпи на дребните сметки и схватки, на скандала и мнимата слава. Не говоря за качеството на текстовете (наградени или не) – а за липсата на поезия (и празник), в поетичните ни конкурси. За намесата на все едни и същи хора – за вечните мегдани на литсредите ни и най-сетне... за скуката наоколо. Докато обсъждаме себе си, някъде някой пише поезия. Това все пак е обнадеждаващо.
Апропо говорих и с наследниците на Биньо Иванов – помолих ги да напрявят нещо, за да прекратят всичко това. Хората са изненадани, че има такъв конкурс изобщо. У нас, използван ли е някой приживе – същото се случва и след смъртта му – тъжна констатация. Типично нашенска.
...
Енсо било символ, празнота, мъдрост, не дума, а енергия... „Енсо” на Владислав е нещо повече, щом мислех за липсите днес (не изключвам и своите). Владислав доказва, че преднамерено не може да се пише поезия – кълбото от нерви и илюзии при него е някаква странна смесица от завършеност и смисъл. Това е поезия, която ме впримчва в обръч – на моменти ми действа малко задушаващо, защото не си представям, че мога да се освободя от тялото си, а умът ми реещо се, да създава нещо впечатляващо. Но се замислям (не знам защо) дали някога ще напиша нещо, което си струва и си заслужава.
Илко Димитров и Силвия Чолева имат интересни бележки (на вътрешната част на корицата) за стихосбирката „Енсо”. Пишат за шумовете и въздействията. Камелия Спасова сякаш дава по-неадекватен израз на прочетеното, но пък е ъгъл или състояние към тази поезия.
Напоследък чета повече романи и по навик потърсих историята – текстова, извънтекстова, въображаема, истинска... Струва ми се, че Владислав „сгъва” (както би казал Илко Димитров) историята на някаква позабравена истина, бяга от сантименталността, но и с някакъв чар и находчивост се впримчава в идеята за паралелното, което в същото време е тук и наблизо:

ритането на листата в парка
е ритуално останал от детството
сега го правя само когато
ми е много тъжно:
.......
„южен парк”

Тълкуването на поезията понякога е част от нейната сентенциозност и краткост в случая. То е част от разминаванията, които се свързват с очакванията (ти). А аз нямах никакви очаквания преди да отворя книгата. Исках просто да чета поезия и да избегна зоркия и недоумяващ поглед на Биньо Иванов от онази снимка. Нали я знаете?

Владислав Христов. Енсо. Ерго. 2012

Пътят към Мангалия. Или за „Вечерта на морето” в Румъния

Брат ми и Христо в Мангалия

Alexandra Ungureanu


Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.

снимки

by diyana ivanova boeva

Последните Мохикани сред нас

Интервю с Георги Мишев в 24. часа.
Прескачам меркантилнoто заглавие.
Георги Мишев казва интересни неща. Важни за всички ни.

Интервюто

Да му е честита наградата "Иван Вазов"

Да си спомним и за Димитър Петров, който ще получи орден "Стара Планина", ама друг път, както се казва. Димитър Петров - създателелят на детските филми – "Таралежите се раждат без бодли", "Куче в чекмедже", "С деца на море", "Васко Да Гама от село Рупча"...

със симпатия към Димитър Петров - тече всичко тече

Кратки репортажни мисли от „Южна пролет” – 2011

by diyna ivanova boeva

Хасково е красиво и приветливо място. Хората са свикнали да приемат гости, да ги посрещат и разказват за околността. С такива домакини човек не може да се чувства отстранен. В природата ми е да не любопитствам. Затова и съм пропуснала, че имало две Южни пролети, наскоро разбрах, че съюзът на българските писатели и сдружението са две различни неща. Просто повече чета, отколкото клюкарствам. Позволявам си все още да се възмущавам обаче от нечистоплътността и лицемерието взети заедно. Смятам, че в литературата това е пагубно за идеите и брънката на творчеството – вдъхновението. В Хасково установих, че литсредите се познават някак по махленски. Имат изградени отношения – стари и непреодолени драми, нови протежета и… малко мисъл за цялото литература, за хомогенността на процесите, за фрагментността на времето. За непохватността на това да се занимаваш с писане.
Харесах много председателя на журито Биолчев на срещата с дебютантите – от неговата позиция – с чувство за хумор, с невзета награда за дебют през 1976 (мисля така беше), с усещането си, че върши нещо важно. И все пак не ме напусна мегданско-махленското предричане на случването. Както е известно в България нещата се решават на по две, с телефонен разговор, с пари и влияние. Ако поживея още малко – ще открия и друг начин. Дано.
Знам, че културните мъже в литературата и политиката – боравят със знаци и присъствие. Не видях (а може да съм го пропуснала) Биолчев след сухото обявяване на наградите да се фотографира с победителите. Или може би не е било в протокола. Подпитах зад кулисите какво става. Отговориха ми, че си въобразявам – просто човекът си бил изпълнил ангажимента и приключил. При все, талантът – откритието на таланта, награждаването и присъствието му – изисква ентусиазъм и вълнение. Ако не си го открил (талантът, зарит в земята) – се отегчаваш колкото си искаш. Ангажирано.
Може и да съм пропуснала нещо важно и репортажно, защото точно в този момент реших да се бунтувам по моя начин, чувайки, че Л. Левчев получава за нещо си награда. Уважавам този поет (тук малко преигравам), но не и неговата нечистоплътност. Не мисля, че трябва да се появява на дебютантски конкурс. Не и там. Поне не и там. И този път. Липсата на въздържание в литературното, води не до многодетство или многоженство, а до инерция. Не можеш да му хванеш края. Ако боравиш без разлики и мисъл, по-добре да се разходиш наоколо. Така и направих, извиних се и излязох. Някакъв мой непритворен бунт – не исках да стоя в залата. За да не се ядосвам излишно – точно в този момент си мислих за историята и траките – за истинските неща около Хасково – за гробницата и св. Богородица.

за цъфтящите лалета

Завърши се с Л. Левчев и се започна с Гранитски в красивия театър в Хасково. Без примери за подражание от историята. А знаците на големите мъже са политически и културни символи. По дяволите, кой борави със знаци днес! Излязох от залата обаче знаково и незабележимо – защото мразя скандалите, дюдюканията, кретенизма и безволието. Не присъствах на награждаването на Л. Левчев. Недостойно е – в минал живот може и да съм била пълководец или… Или достоен мъж. В този излизам непохватно, за да нямам главоболие после.
Поисках книжка от едно момиче, което получи съпътстваща награда за поезия. Отговори ми, че има отпечатани четири броя само за журито. Помислих си, че е можела да дочака до следващата година и тираж. Ама нейсе. Нали журито има книжки. Какво значение има читателят. Т.е аз.

други публикации: сп. Liternet

Пловдивски дискусии

by diyana ivanova boeva

"Скрита" - Мими

Винаги съм се чудила на ето този тип пловдивски дискусии и на начина, по-който се представят проблемите: "Извънстоличните литературно-творчески формации и издания - актуални проблеми и възможности за развитие" (линк към дискусията)

Подобно мислене преобладава на всички нива. Личи си и по надписите, които обгръщат града: "Пловдив - град на книгата, балета, театъра, музиката..." Добре де - център е, но не по начина, по който се опитват да го сложат на "простира". Това е един сковаващ комплекс, който има своето обяснение (с извинение към приятелите в дискусионния форум). Не би трябвало изкуството да се снизява до един прост регионализъм - трудно постигаме целите си, нямаме пари, а и сме далеч. Далеч от какво? Едва ли това е прекият път към собствената идентичност и литературност. По-скоро е притворство или по-точно затвореност, ниша, в която никой софиянец не пъха пловдивчаните. (Или когото и да е. Не говоря за нечии "опити" за принизяване, а за начина, по който приемаме себе си ) Универсалността няма две лица - тя е многолика. Затова и интересна - тематично, смислово, емоционално.
Да пишем така, че да можем да бъдем разбрани не само "тук" и "така". Това клише май е задвижвало класиците, които дръзват и... "остават", без да съзнават това приживе. Да обсъждаме различията си, а не своята маргиналност или сакралност.
Хипотезата в дискусията за благоприятно-неблагоприятното време за литература не я разбрах. Пак ми прозвуча някак отцепено и пространствено ограничено - сякаш някой ми слага линии на мисълта, казва ми за какво, къде и как мога да пиша. Обяснява ми, че съм късно родена или не съм на правилното място. Няма благоприятни времена за трамплина на мисълта - новаторството не се лансира, то носи страх за конюктурата и установеността. Историята го доказва.
Пловдив е столица - с атмосфера и сила, която малко градове имат. И точка. Това се оценява вероятно повече от "външни" хора за града. Защо обаче е непрестанното питане и лутане на "местните" дали са в центъра? В града на тепетата и красивите есени сами подклаждат отживелицата: провинция-столица. Ако имам пари за книги (извън всичко друго необходимо), съм на правилното място. И няма никакво значение къде се намирам.
И още нещо - масово чалгата заля "античността" в Пловдив, превърна я в нещо неважно. И тук вече можем да се тревожим и възмущаваме колкото си искаме, забравравяйки разни противопоставяния.
Днешните поети нямат нужда от столици, а от "заточения", тогава може би ще напишат своите истински стихове като... Пушкин. Примерно.
...
p.p. Дълго се чудих на ето този приоритет: "Да се изготви покана от името на участниците за едно общо издание, бюлетин или вестник на извънстоличните писатели - един брой месечно, осем страници. Той да е общ на всички извънстолични творчески организации".
Чудя се, защото се питам: ако си роден в столицата и живееш на друго място какъв автор си (столичен или)? Ако пък си роден в Пловдив и живееш в столицата? Коя е каузата, която ще ме привлече в това "извън", ще ми вмени периферия и ще ме кара да страня от неколцината ми софийски приятели, защото умишлените разделения не водят до нищо добро. Изчерпват бързо и доверието. Човек не избира къде да се роди, но може да разбере в един момент, че ще се занимава с изкуство. И когато това стане, непременно ли трябва да погледне личната си карта, за да си припомни какъв писател е - софийски или не!
Мисля, че е невъзможно да се постигне "обединение" чрез изначално разединение, положено в почти всяка дискусионна клауза на обсъждащите. Сред които има интересни писатели, но безкрайно уморени.

пълен вариант на текста в сп. LiterNet (за февруари) и културни новини

Закриват ансамбъл "Тракия" в Пловдив

Когато се затриват символи - на Олимп негодуват. Планината дала съществуването на музи, герои, битки, интриги, превъплъщения... Философията на древните гърци се свързва с музиката на сферите. Музиката на сферите е оня баланс около нас, който е вмешателство на рационалното (парите нужни за ансамбъла) и идеалното (движението и пластиката на танцьорите). Превесът на едното над другото – извежда човека от нужната му атмосфера и нормална среда…

Гледах интервю с един музикант от ансамбъла. Казва, че свири на работа, у дома… събужда се вечер и пак започва да свири!

Танцьорите, които поддържат „баланса” на пловдивските общински съветници (и нашия) получават по 360 лв. заплата на месец. Това е цената.

Опасно е да се гневи Зевс в подножието на любимите му земни места… Да се отнемат любимите му жени (скрити от Хера) или да се посяга на любимите му танцьорки – пиршество за духа му.

Митът го доказва – следват “битки”, в които няма победители. А мирът е трудно постижим. След това.

Не посягайте на любимите танцьорки на Зевс в подножието на Олимп. Хера не би ви помогнала. Понеже не знае.

p.p. Смятам, че е излишно да изброявам факти и да припомням събитията около ансамбъла. Когато става дума за значимост - това е ненужно. Примитив е пайнерките (казвам го абсолютно пренебрежително) да пеят на метри от Античния, а на артистите от "Тракия" да се отнема правото да съществуват.

1. XI

В неделя смятам да подкрепя студентите в София и техните искания - просто акт на солидарност и съпричастност. Ще премина с тях. Не знам какво стана и с обединението на архиологията с литературата в БАН (две много общи неща - няма що). Не, че в БАН не трябва да има промени - напротив. Легенди се носят за начините на защити на докторантури и зачислявания. Приятели разказват за техните си "начини"... Една позната пък сподели: "На никого не пожелавам да мине по моя път". Да не говорим за защитите на български, които по правило трябва да са на чужд език (визирам английски), ама като професорите не разбирали…
На 9. 11 се навършват 130 години от рождението на Йовков. Все дати и събития. Странно безмълвие ме обзе, откакто чух, че пианистите от академията, можели да се обучават не толкова елитарно и поединично… Представих си зали с пиана… ръце и свирещи хора… музики. Оглушах. После нищо не помня.
В понеделник е ден на будителя.

Annie Villeneuve & Éric Lapointe

Annie Villeneuve & Éric Lapointe









Едно не ми е ясно: какво правят отделни бг чалгаджийки в града на рока Монтреал - случайно попаднах на такова съобщение! Знам, че принципно ходят по миньорски селца и отстранени кръчми. След като се възмутих, ми стана неудобно от ситуацията и странните "съвпадения". Зле преминах и сред пловдивско множество, недалеч от античния театър, и гледам: момиче с неопитни движения и без дрехи, издава някакви звуци. Отварям сайта на един приятел - в горния десен ъгъл - клип на цели две подобни (пеят). Писах му...
После - вървя си по Главната, пак друга десетокласничка ми подава листовка за "концерт". Казвам и: "Не харесвам тази музика". "И аз" - отвръща момичето. Просто раздавала.
Да послушаме заедно Annie Villeneuve & Éric Lapointe 

Ottawa - личен архив
Montreal - пак така

Как ехото (не) заглъхва

Рекламната кампания "Нобел"

Определено си мисля, че Антон Дончев греши: Мари Врина-Николов е чела „Време разделно“, а не е гледала само филма. Както е чела и четирилогията на Димитър Талев, и „Барутен буквар“ на Радичков. Това не са секретни книги, а просто - популярни.
В помпозно-услужливата „Огледална зала“ в град Добрич приехме гостите от едно издателство (сред тях бе и Иван Гранитски) и авторът на „Време разделно“ - Антон Дончев. Добричлии са топли и сърдечни хора. Притихнаха и се заслушаха. Изненадата ми дойде изведнъж (и не само моята) - от агресивното рекламно представяне на книгата „Време разделно“ и тази за Рьорих (кому е нужно това?). И най-вече от рекламното озлобление срещу другите дето си позволяват да предлагат други автори за „Нобел“ (а и още повече мислят май не съвсем угоднически...). Сигурно Антон Дончев заслужава да бъде предложен за Нобелова награда. Но дали е възможно и да „признае”: „Да, преди мен има много хора, които са заслужили Нобелова награда и след мен ще има още повече. И Радичков е преди мен, той дори е по-достоен..... И младите хора в залата също са по-достойни за „Нобел“, защото са умиротворителите в този свят, а и Сартр е достоен...“
Взех си кротко автограф, попитах нещо си издателя, възмутих се от нещо си, изтърпях злостните погледи на възрастните и побелели жени около мен... Огледах се в огледалата. И ми стана тъжно и мъчно, че предложеният за „Нобел“ български писател - хареса толкова много тази помпозна зала от близкото минало, че ни оприличи - не си спомням вече на какво - в удобните кресла. А мен ми се говореше за тихи и скромни неща, за митове и литература, за оня циганин дето циганчетата му играели в локвата, а той възкликнал: „Лебеди мои“. Говореше ми се за „Зеленото дърво“ (защо не и с Антон Дончев) т.е. за вечните стремежи и въпроси, за прозата на деня... Исках да чуя, че уменето да страдаш е най-голямото умение, че всеки мисли по различно му и всеки си има своето право. Исках да видя как един бъдещ лауреат не се държи като такъв, още преди да е станал..

Литературен вестник 2002 г.

In memoriam - Виктор Пасков

by diyana ivanova boeva

16. 04. 2009 - две години без писателя

За първата и последната ми среща с Виктор Пасков

Вървя по коридорите на Езиковата. Ежедневие. Качвам се по стъпалата и ходя по стъпките си вчерашни. Скулптурaта на Гео Милев (на втория етаж) винаги ме гледа особено. Знае и вижда - прозира в настоящето, вижда ежедневния смях на тийнейджърите и носи полъха на немскоезичното. Така е в немските гимназии и... приказките за Германия. Като студентка прочетох „Германия - мръсна приказка”. Повлия ми. И после „нагълтах” всичко от автора. Написах и дипломна работа - пълна с толкова емоция, че вече ми е неудобно от нея. Академичността предполага сухота, помпозност, йерархия, зачитане на висшестощите и прочие глупости. А това няма нищо общо с инфанта-„бунтовник” на Виктор Пасков - наречен като него. Инфантът, желаещ да промени света и най-вече да бъде свободен...

Винаги имам чувството, че когато стигам до втория етаж, бюстът на Гео Милев, пътьом, ще се стовари върху ми. Веднъж е ставало. Стълбите са пробити от удара. Бюстът не е падал върху ми обаче. Второто стъпало е пробито от удара. И шибаният живот е пробит като фунийна яма или дупка, от която излиза пяната - мръсната пяна, която затлачва всички (ни) и всичко. До скулптурата видях Виктор Пасков с други хора, които не харесвам. Издатели и мними поети със сантиментални стихчета за любовта и живота. Поети с метафори. Скука до кука. Защо не спрат най-сетне да пишат!

Поех си въздух. Изненадано. Не мечтая за срещи с никакви писатели. Смешни са ми, надървени, глътнали бастун и говорещи глупости. Виктор обаче исках да видя лично. Преди близо половин година и това се случи. Не мислех, че е за последно. Тогава. Разказа интересни неща на учениците - държа се естествено. Поне видимо (за разлика от други) не показа, че възприема себе си като величина от висш порядък. Говори за музиката и характера да бъдеш себе си. Прости и ясни мисли. Без философии. Откъде да знам, че здрачът е идвал.

А младите хора вечерта след четенето споделиха: „Само вашият писател ни беше интересен”.

Да помълчим. Христос Воскресе.

LiterNet - април, 2009