Първото нещо, което ми направи впечатление в романа „Как да забравиш една жена” на румънеца Дан Лунгу е авторовото усещане за действителност и реалност, което е и своеобразен контрапункт на заглавието. Това е книга, която те държи буден или най-малкото те прави прозорлив за детайлите от всекидневието. Съвсем леко всява паника за изпуснатото и невидяното по невнимание или други причини…. Отрезвяващо звучи фактът, че „животът е игра, в която наказанията са изненади”.
Случката около която се повествува е наглед oбикновена: Анди се връща от работа и открива, че Марга я няма. Само оставената бележка свидетелства, че жената някога е била наоколо. Животът за Анди от тук на сетне се стича като déjà-vu – споменът се превръща в завладяваща игра, която не просто гради разказа, но и те кара да се замисляш за изненадите от всякакъв род и тип. И дали изобщо могат да се избегнат.
Изказът е ясен и брилянтен – това ми напомня, че най-трудно се пише, както се говори. Дан Лунгу доказва, че дълбоката емоционалност няма нужда от възклицания. (Румънската литература, за разлика от нашата, е известна на най-широката публика четящи – тaзи на английски език. Техните класици от между войните например са завладяващи и действително интересни. Не можем да се похвалим нито със своето „преди”, нито със своето „сега” пред "другите". Колкото и да се навиваме и самонавиваме в обратното – никой не чете български автори на английски. А това, че сме били толкова "самобитни" и никой не ни разбирал, са откровени глупости.)
Под съмнение остава фактът дали раздялата (поредната) връща човек към себе си. Анди е наясно, че между него и Марга е имало преграда - и това е пластът жожоба от многото кремове за разкрасяване. В паметта му от Марга не остава нито едно ухание, нито едно, което да и принадлежи: „Без съмнение бих могъл да разпозная парфюмите, които беше използвала, сладникавата миризма на сухия дезодорант против изпотяване, уханието на водата и за уста – да, но ми беше невъзможно да си припомня някакъв неин мирис. Опитвах се да се съсредоточа над потта. Но нищо. Капчиците и пот имаха горчив химичен вкус и, разбира се, миришеха на жожоба”.
Дан Лунгу е безкомпромисен към повечето влияещи и празни неща в днешния свят, като: реклами, тъпоумно изглеждащи момичета, смешните мускулести и кухи момчета, празните приказки по жълти и не само вестници, продажните журналисти, безнаказаността, липсата на минимално задълбочаване. Убиващата и инертна консумация. Откриват се и беглите спомени за комунистическото минало, защото детството на героите е тогава... Всичко това е представено зад наглед малката случка с напускането на Марга (дъщеря на виден букурещки лидер от соцминалото, преживяла и отстраняването на баща си).
Марга, беше от онези сластолюбиви и смели същества, създадени по изкуствен начин в някоя лаборатория.
Тази книга не би се харесала на феминистко-лесбийския легион от „изкуствени същества”. Би им се сторила прекомерно хетеросексуална, прекомерно ретро, традиционна, залагаща на прастарите стойности и питаща: „Защо?”. „Как да забрашиш една жена” не е книга, която съблазнява и флиртува с читателя по един популистки начин, дърпайки „струните” на инертното и събирайки читатели на всяка цена.
Елегантният женски егоизъм и егоцентризъм е разпилян, направен е на пух и прах. Без особена доза хумор. Всяка мислеща жена би се съгласила... Анди намира случайно малка бележка от козметичен магазин, чиято стойност е почти колкото целия му наем. И тогава чрез наглед простото и безобидното си дава сметка, „че нейното нехайство…. беше подкрепено от ексцентричните й приоритети”. Марга ми напомня за онзи тип жени от романите на Вежинов, които държат особено на външния си вид и лицето, само че Дан Лунгу е по-модерен, нов. Става ясно, че не е толкова лесно да бъде очернено и забравено перфектно същество като Марга. А и Дан Лунгу ни връща към крехкото нещо любов - припомняйки някак смирено истината, че любовта не винаги зависи от недостатъците на другия.
Като акорд прозвучава прозрението на румънския автор, че между двама души сякаш не може да има обяснение, разговор дори при раздяла. Сякаш най-нормалното е някой да си събере багажа и да си замине. Завинаги. Без нито едно изречение.
Самотата не се явява пряк израз на себепознание, а води до завръщане към нещата, които Анди загубва по невнимание – старите улици (са били заменени от претъпканите кафенета), малките и невъзможни напивания с приятели (с ресторантите с чужди хора)…. Въпросите за Бог май се оказват единствено с отговор…. Странно.
Финният страх с вибрации в „Как да забравиш една жена” разкрива не само нечия чужда история.
Дан Лунгу. Как да забравиш една жена. ИК Колибри, 2011
превод от румънски: Лора Ненковска
и звуков файл (oткъс)
Няма коментари:
Публикуване на коментар