Прочетох сборника с разкази „Ако това е любов” на сръбския писател Михайло Пантич и си спомних „Бележка за Името на Розата” (Умберто Еко):
... „Мисля си за състоянието на мъж, който обича твърде образована жена и знае, че не може да и каже: „Обичам те безнадеждно”, защото знае, че тя знае (а и тя знае, че той знае), че тези фрази Барбара Картланд вече ги е писала. Все пак, има едно разрешение. Той може да каже: „Както би казала Барбара Картланд, обичам те безнадеждно”. Така избягвайки фалшивата невинност, ясно казвайки онова, което не може да се каже по невинен начин, той все пак ще е казал на тази жена онова, което е искал да и каже: че я обича и че я обича във време на загубена невинност. Ако се включи в играта, жената ще е получила обяснение в любов. Никой от двамата събеседници не ще се чувства невинен, те и двамата ще са приели предизвикателството на миналото, на вече казаното, което не може да се отстрани, двамата съзнателно и с удоволствие ще заиграят играта на иронията... Но и двамата отново ще могат да говорят за любов”. (У.Еко)
Проф. Пантич не натрапва своя академизъм, а го втъкава дълбоко в разказите си. Интелектуалец – видимо е. Играта и иронията са част от цялостното усещане на сборника, заедно с онова "минало", което неизбежно ни прави малко или много наивни. Авторът сякаш умишлено страни от „тежкото” писане, но и концептуално създава истории за света около нас – градски свят при това.
За сборника на Михайло Пантич. Техника на писане и алюзия към една реалност, която не носи сантимент, не хваща за гърлото, не вие люто , не се депресира, халюцинира (тази реалност). Нещата се случват, заради писането и разказването. Сръбският автор не ни въвлича в чувстване и съчувствие – показва фабулите си наяве и сякаш изкупва от сенките на миналото не трупове, а герои – болни от рак и любов. Ако това е любов? Иронизира, влияейки на бедния ми ум, показвайки не декорация или пълнокръвно реагиращи герои, а образи на границата на безнадеждното... Ако това е безнадеждност!
Дунавът е реката, съблазнила писателя. Жените са скапани фемистки, които все се колебаят (а и основният герой-мъж е някак по хамлетовски болен). В сюжета някои от нежните създания умират – след като са правили любов за последно. Друг вариант е да изчезнат нанякъде и след близо двайсет и повече години да се появяват пак. Точно обяснение за връзката между котката и феминистката не е дадено.
Мнимата автобиографичност на Михайло Пантич граничи с безразличие към собственото. Любопитно представено. Ясно и явно присъства силуетът на пропадането и падането от балкона, което е равносилно на това да потънеш в Дунава. Дъно обаче несъществува. Всичко е безметежно и ненадейно – като всекидневното случване. В крайна сметка не светът се променя, а ние се променяме в черната събота или по време на разходката в сряда. Винаги нещо се случва, което раздвижва махалото, кара ни да бъдем будни и да търсим историята, похвата, мнимите залези, иронията и обяснението... в любов.
Михайло Пантич. Ако това е любов. ИК Колибри. Сф. 2009 г.
превод от сръбски на български: Русанка Ляпова
The Serbian writer Mihailo Pantich with his collection of short stories
By Diyana Ivanova Boeva
I read the collection of short stories “If This Is Love” by the Serbian writer Mihailo Pantich and remembered “A Note on the Name of the Rose” (Umberto Eco):
… “I think of the state of a man who is in love with a very educated woman and knows that she is incapable of saying, “I love you hopelessly,” for he knows that she knows (and she knows that he knows), that all these phrases have already been written by Barbara Cartland. Still, there is a solution to the stalemate. He could say, “as Barbara Cartland said once, I love you hopelessly.” Thus avoiding a false innocence, clearly verbalizing what cannot be said innocently, he would have told that woman what he wanted to tell her, and namely, that he loves her and does so in a time of lost innocence. If the woman in question chooses to play along as, she will have received a profession in love. Neither of the two parties will be innocent as they both will have accepted the challenge of the past of the already said, which cannot be done away with. The two, quite consciously and contentedly will play the game of irony… But the two will be able to talk about love once more,” (U. Eco)
Professor Pantich does not impose his academism, but rather instills it in his short stories, being the intellectual that he is. The play and irony are part of the total sensation invoked from reading the short story collection together with that “past”, which inevitably makes us more or less naïve. The writer of the collection seems to stray away from “heavy writing”, but also conceptually creates stories about the world around us – an urban environment at that.
About the short story collection of Mihailo Pantich. He uses a writing technique as an allusion to a reality which does not evoke sentiments, grasp by the throat, wail wildly, depress, or hallucinate (this reality). Things happen as they do because of the writing and telling itself. The Serbian writer does not entice us into sympathizing or emphasizing – he makes an open display of his plots as if redeeming shadows of the past not of corpses, but characters – cancer-stricken and love-stricken. If this is love? He He uses irony stirring my poor brain into thinking, showing not a decoration of full-blooded acting characters, but mere images on the border of hopelessness… If this is hopelessness!
The Danube is the river which has seduced the writer. The women in the stories are abject feminists who are forever faltering while the main character – a man is somehow sick in some sort of a Hamlet manner. In the stories, some of the gentle, tender creatures die after having consumed their love for the last time. Another possibility open for them is to disappear somewhere and to reappear in about twenty or more years. There is no precise explanation provided for the connection between the cat and the feminist. The make-believe autobiographical style of M.P. borders on the indifference to the self. Curiously reproduced is the clear presence of the silhouette of the falling out of or through the balcony, which equals sinking in the Danube.
There is no bottom to be found, though. Everything is fleeting and unexpected, just like the happenings of the every-day. After all, it is not the world that is changing, but us on a Black Sabbath or while taking a walk on a Wednesday afternoon. Always something happens to sets the pendulum into motion, keeps us on the alert seeking history, ephemeral sunsets, irony and the profession… in love.
Michailo Pantich. If This Is Love. PH Colibri, Sf. 2009, translation from Serbian in Bulgarian by Rusanka Lyapova.
Няма коментари:
Публикуване на коментар