Показват се публикациите с етикет пътешествия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пътешествия. Показване на всички публикации
събота, юни 03, 2017
сряда, януари 08, 2014
Изгревът от Пампорова - 5. 01. 2014
От тъмното към светлото
Снимките не са обработвани - нито ми е интересно да се занимавам с това, нито знам как става...
неделя, август 14, 2011
Пътят към Мангалия. Или за „Вечерта на морето” в Румъния
Брат ми и Христо в Мангалия
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
сряда, септември 01, 2010
понеделник, юли 26, 2010
Accept в Каварна
Снощи беше концертът. Освен, че имаше къде да паркираме (за разлика от друг път) - Каварна ми се стори необичайно тиха и спокойна. Приятно усещане. И концертът беше тих - за разлика от този на Manowar от преди няколко години, който се отличаваше с тотално преимущество и усещане за вечност. Необичайно тихи бяха Аccept, както и Scorpions - май че миналата или по-миналата година ги слушах и тях. Къде остана силата на старите банди - жицата и хъса да покажат и запазят... марката (си)?
Пак миналата година видях и Rainbow, добрият "стар" Джо Лин Търнър се раздаде и почти припадна на сцената. Пя като "за последно", както се полага и следва.
Къде ли бяха снощи Accept, така ми се слушаше Metal Heart. (link)
понеделник, юни 28, 2010
A loser awaits you in vain
A loser awaits you in vain - ( Şi doar un fraier/ Ce te aşteaptă în zadar)
(link към песента на Voltaj - 30 de grade )
today the sun will shine
it’s gonna be 30 degrees C
a slight breeze and the sea crystal clear
love in the air
and just a loser
will be waiting for you in vain
(припевът на песента)
събота, февруари 13, 2010
Светът е Олимпиада. Канада отдругаде. Moнреал
Le monde des Jeux Olympiques. Une autre vue du Canada - Montréal
петък, декември 25, 2009
неделя, ноември 22, 2009
вторник, ноември 17, 2009
вторник, ноември 03, 2009
четвъртък, октомври 01, 2009
неделя, септември 27, 2009
петък, септември 18, 2009
неделя, септември 13, 2009
вторник, септември 01, 2009
Непознатост
by diyana ivanova boeva
Обичам застилналото състояние като система и хроника за разказване. По вечерно време минавам покрай “Бялата Лагуна”, в близост до град Балчик. Решавам да се отбия за малко. Примамва ме есента, която повдига завивката и показва загорелите ми крака на зимата. Води ме преживяването и мисълта, че няма никой наоколо. Предполагам. Светнали са фаровете на един джип и на моята кола. Свети и крушката на подсъзнанието ми. Тук съм била някога на ученически лагер – диво и устойчиво място. Мислех, че никой никога няма да го облагороди. И съм била права. Хотелът не е дом и не носи уют. Постройката е просната почти на плажа и ме плаши, но не мога да се върна обратно и да пробягам разстоянието наопаки – в гръб. Гърбът е винаги уязвим – ако те подгонят кучета, ако заспиш по корем на плажа за по-дълго от час… Ако усетиш допир на мъж по гърба си… Объркано състояние и любопитство ме тресат, влизайки в тунела, който води към ивицата прозрачност и пясъчност. От джипа ме наблюдават, както и от хотела – пазачът.
Гушната в якето – не знам какво диря наоколо. Всъщност почти нищо не знам и иначе. Просто изглеждам дръзка и намахана. Подтичвам леко и си мисля: “Откакто се помня, съм кестенява”. Не само по здрач. Постоянно. С времето и очите ми сякаш придобиха такъв нюанс – от косите. Вероятно. Сливането е резултат от някакво вмешателство, но не и от размитост на цветовете. Кестенявостта по мен е състояние и мекота. Импресия, която си е жива доза опитност. Толкова много и хубави неща са ми се случвали с тази лешникова наситеност. Как да зарежа своята естествена кестенявост! Стъпвам по буната и платноходката на моите изживявания ме кара да се изненадам пред гледката. Кораб – това виждам. Декоративен, но истински. Вече е почти тъмно. Кучето излиза ненадейно пред мен и се оцъкля. В друг случай бих извикала силно, но знам, че тук няма кой да ми помогне. Затова мълча вцепенено. Дръзка съм, както винаги… Явно не ми личи колко ме е страх. Изведнъж силно осветление пронизва малкия плаж. Светват прожектори отвсякъде. Пазачът пристъпва уверено: “Госпожо, извинете ме, трябваше да ви придружа”. Застиналост.
Кучето, пазачът, джипът, хотелът… Непознатост.
Обичам застилналото състояние като система и хроника за разказване. По вечерно време минавам покрай “Бялата Лагуна”, в близост до град Балчик. Решавам да се отбия за малко. Примамва ме есента, която повдига завивката и показва загорелите ми крака на зимата. Води ме преживяването и мисълта, че няма никой наоколо. Предполагам. Светнали са фаровете на един джип и на моята кола. Свети и крушката на подсъзнанието ми. Тук съм била някога на ученически лагер – диво и устойчиво място. Мислех, че никой никога няма да го облагороди. И съм била права. Хотелът не е дом и не носи уют. Постройката е просната почти на плажа и ме плаши, но не мога да се върна обратно и да пробягам разстоянието наопаки – в гръб. Гърбът е винаги уязвим – ако те подгонят кучета, ако заспиш по корем на плажа за по-дълго от час… Ако усетиш допир на мъж по гърба си… Объркано състояние и любопитство ме тресат, влизайки в тунела, който води към ивицата прозрачност и пясъчност. От джипа ме наблюдават, както и от хотела – пазачът.
Гушната в якето – не знам какво диря наоколо. Всъщност почти нищо не знам и иначе. Просто изглеждам дръзка и намахана. Подтичвам леко и си мисля: “Откакто се помня, съм кестенява”. Не само по здрач. Постоянно. С времето и очите ми сякаш придобиха такъв нюанс – от косите. Вероятно. Сливането е резултат от някакво вмешателство, но не и от размитост на цветовете. Кестенявостта по мен е състояние и мекота. Импресия, която си е жива доза опитност. Толкова много и хубави неща са ми се случвали с тази лешникова наситеност. Как да зарежа своята естествена кестенявост! Стъпвам по буната и платноходката на моите изживявания ме кара да се изненадам пред гледката. Кораб – това виждам. Декоративен, но истински. Вече е почти тъмно. Кучето излиза ненадейно пред мен и се оцъкля. В друг случай бих извикала силно, но знам, че тук няма кой да ми помогне. Затова мълча вцепенено. Дръзка съм, както винаги… Явно не ми личи колко ме е страх. Изведнъж силно осветление пронизва малкия плаж. Светват прожектори отвсякъде. Пазачът пристъпва уверено: “Госпожо, извинете ме, трябваше да ви придружа”. Застиналост.
Кучето, пазачът, джипът, хотелът… Непознатост.
Абонамент за:
Публикации (Atom)