Да си спомним за писателя Павел Вежинов, който умира на 20 декември 1983 г.
Противоречива съдба.Той е сред комунистическата и писателска върхушка години наред. От снимките, които разгледах, ми се струва, че е бохем по душа. А и хобитата му го доказват - карти, риболов, спорт, разходки...
Харесвам Вежинов, но се обърквам - прекалено много въпроси си задавам. Първият му роман излиза през 1947 - "Синият залез". Написан е няколко години по-рано. Тогавашната идеологическа критика го унищожава. Нарича го фройдистки, буржоазен, родеел се със сензационността и загадъчността на Друмев и Вазов (затова бил младежки и пионерски) и в същото време се поставя до "Осъдени души" и "Поручик Бенц", а и до диаболизма на Свтослав Минков, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. На мен ми е интересно друго - през целия си живот Вежинов твърди, че ще преработи първия си роман в "правилна посока", но за разлика от Д. Димов ("Тютюн"), не го прави. Отказва да говори за своя начален по-обемен текст, криволичи, нарича го несъвършен, извинява се - но го оставя в същия вариант. Романът се изземва от библиотеките.
Следват години на доказване - писане "по схеми" и клишета. Набиране на скорост и установяване в йерархията. (Някак си това ми напоня на днешната ситуация у нас, която е по-коварна и подмолвна - писането ти трябва да отговаря на нечии трактовки и разбирания, за да бъде "допуснато"... Каквото и да значи последното.) Та, Вежинов написва доста "срамни" неща - "В полето", "Златан", "Втора рота" и пр. Куп са. Как обаче се съхранява и стига до "Нощем с белите коне" и "Бариерата" едва през 70-те? Умишлено ли създава партизанските клишета, съзирайки в себе си силата на писателя и твореца и разбирайки, че не може да оцелее, ако не премине през конюнктурата и официалната политика?
Още нещо ми направи впечатление - става главен редактор на по-сериозно литературно издание едва през 1973 г. - изданието е "Съвременник". Случайно ли е изтласкван от подобен род списания, които налагат естетика, вкус и "звучат" (поне за времето си)? Взел си е своето - няма две мнение - не е дисидент. Въпросът е, че има нещо у Вежинов, което го отличава от глуповатостта на партийните другари. Да речем в едно интервю споделя, че преди българската класика е прочел чуждата, преди Йовков е прозрял Достоевски. От там идва и изненадата на Елин Пелин, който иска да се запознае с младия Вежинов, впечатлен, че се появява автор, който намира сюжетите си в градската действителност. В този ред на мисли и "Синият залез" представя тъмната страна на човека - пак под влиянието на Достоевски.
Вежинов е дразнеща фигура в оста на тогавашната върхушка (но пък и галеник в същото време), малко неща му се прощават в началото, а първия роман никога. Критикуван е от доста малоинтелигентни парвенюта и нагаждачи.
"Дъх на бадеми" (1966) преставя частния случай и отделния човек с неговата история. Фуко би казал, че това е доказтелство за "пропускливостта" на системата, спрямо която трябва да се наложи личен натиск. Животът "преди" и "сега" е устроен от властови ресурс, сякаш нарочно зададен, заради добрите писатели, които го пренебрегват малко конфузно, но не преработват романите си. И изместват своите цели във времето.
Между другото малко са кадрите с Вежинов (но пък е автор на не един сценарий за киното). Почти няма такива. Сякаш той има ясното съзнание, че оставя своята духовна биография, не с личните си думи и присъствие, а с творчеството си. Можем много да научим за писателя, ако проследим криволичането в създаденото от него - желанието му за излизане извън идеологемата и... невъзможността да го стори в повечето случаи. От там идват и провалите му, между които не е "Синият залез".
Твърде дълго Вежинов не успява да излезе от клишето за добрите и лошите, нашите и другите... Дълго излизане (от дупката на посредствеността) за един човешки живот.
by diyana ivanova boeva
текстът ми в културни новини
Няма коментари:
Публикуване на коментар