надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

събота, декември 31, 2011

За амалгамата в „Паника в града на светлините”


by diyana ivanova boeva

Случването в една книга е особена амалгама.

Определят романа „Паника в града на светлините” от Матей Вишниек като „постмодерна интелектуална проза, предназначена за интелектуална публика”(1). Вишниек съзнателно търсел читатели, родствени нему по дух и душевна нагласа. Да, но тук си мисля за Павич, Борхес и Еко. И не успявам да разбера защо романът на Вишниек е малко пресилено наречен „интелектуална проза”? И ако не е – какво от това. А той определено – не е. Инерцията да служим на клишета (и при четенето) се нарича предубеденост. Изобщо точно обраното – Вишниек ни предлага да поемем по собствени пътешествия и дилеми и да не се респектираме от великия в своята обремененост град - Париж. А това е и постмодерна нагласа. В тази визия за света, не авторитетите са акцент, а оразличаването на идеи, мисли, емоции, дилеми и превръщането им в… липси. Но всичко това накуп, сглобено непорядъчно и забележително точно и с умисъл.
Улавят се наративните трикове на Матей Вишниек – нагласата му към фрагментарност и разцепление. Но в цялото на романа нещо ми липсваше. Мислех си за Джоузеф Хелър и „Параграф 22” – трагичното и комичното там се превръщат в две разделни възприятия, които понякога съвпадат. А и текстът е цялостен контур от възприятия, които „казват” и определят абсурда директно или индиректно.
Изобщо и Павич, Борхес и Еко създават впечатление, че имат какво да кажат, че имат много какво да кажат. Че нагласата им да пробият установеностите е абсурдност, защото животът не е сплав и хомогенност (a това също е и ирония). Накъсаността (и нахъсаността) на Еко е част от лабиринта и смисъла, който задава книгата, като радикално променяща човека. Усилията на читателя са възнаградени. Такава е и идеята на постмодернизма – бунт към традиционни наративи, провокация и взаимодействие с читателя, но и нехайство едновременно.
Романът на Виишниек ми „звучи” малко като брошура за Париж. Мислих си и за филма „Париж, обичам те”, в който Париж се представя фрагментарно чрез неговите забележителности, култура, конфликти... Изобщо да пишеш, а и да мислиш за Париж, е сложно и опасно…. Предшествениците, живели и родени там, са велики. И какво от това, биха казали постмодернистите!
Не съм съгласна, че „Паника в града на светлините” е „реабилитация на битовото, баналното, антипоетичното...” (Пл. Антов). Та, битовото, баналното и антипоетичното ги има в твърде много текстове. Защо да се нуждаят от реабилитация? Хлебарките в световната литература нямат нужда от реабилитация. Да припомням ли насекомото от „Метаморфозата” на Кафка, което е главен герой. Ами Чезар Петреску и романът „Каля Викторией” – единствените същества, с които общува журналистът в бедната си квартира в Букурещ са хлебарките. Хенри Милър и Париж – „Тропика на рака” – хлебарките и въшките са част от обитателите на стаите, в които главният герой пребивава. Въшки се появяват в дрехите и косите на храбрия войник Швейк. Активната роля на хлебарката е най-видима в „Метаморфозата”. Битовото не се нуждае от реабилитация, нито пък антипоетичното. Не се намираме в епохата на класицизма, където се пише само за богатите, по същество литературата на 20-ти век задава проблемите за бедните.
Вишниек е очевидно добър драматург и поет, но точно този роман не му е в стила или силата. Неубедителни са и дневниковите форми: „Дневникът на една гърбица”, „Дневникът на една котка”, „Из еротичния дневник на госпожица Фавиола”…. Или поне не са интересни. И Бекет в романа си „Мърфи” пише на пръв поглед безинтересно, но това е с умисъл очевидно и затова е интригуващо. През цялото време, докато четях, се борех със себе си – рехава структура (добре), сатирично отношение към политиката от миналото (добре), ироничен разказ (добре)…. И какво от това! Вглеждането в текста, ме кара да си мисля, че това е плах роман, звучи като първи опит, но не и като пробив в полето на великите. За стихотворението „Корабът” в края няма да коментирам нищо. Или аз не разбрах превода, или причината е друга.
И при модернистите, и постмодернистите внушението е важно, а не само казването. Вишниек не успява да ме изведе от един наратив и да ме въведе майсторски в друг (oчевидно е, че се опитва да ги редува). Вероятно това е бедата на романа. Писателят задава твърде много signifier/ signified. Задаването на твърде много знаци може да бъде и интелектуално предизвикателство, но текстът трябва да "върви", да се редува, да се премята и следва "правилата", дори когато ги отрича. Това се нарича подчиненост на писането. В „Паника в града на светлините” обаче имаме разпръсната мозайка, която си остава пръсната. И не в еклектиката тук е бедата, а в смисъла на изреченото. Или липсата на такъв.


1. Людмила Григорова. За хаоса, за паниката и за... други неща.
http://liternet.bg/publish26/liudmila-grigorova/matej-vishniek.htm

Матей Вишниек. Паника в града на светлините. Прев. Огнян Стамболиев. Русе: Авангардпринт, 2011.

Няма коментари:

Публикуване на коментар