Романът „Един подарен ден” е рамката на по-интересното настояще, което пленява със своя сантиментализъм, разумност и липса на заблуди. Простoтата е съвършенство – това си мислех, докато четях. Простотата в разказването е трудност, трудоемко разбиране за същността на думите и техния смисъл. Наглед обикновената история изчиства абсурда, защото не го поставя в центъра. Анна Гавалда сякаш направо изрича: „Хайде да загърбим преструвките, прекрасно е да се живее”. Не открих мъгли, есени, депресии и неизлечимости – свежо откровение за живота ни предлага Гавалда, без да се притеснява от това, че ще бъде обвинена в наивност или каквото там.
Заслужва внимание иронията на авторката, чрез която подходът към днешното придобива допълнителен смисъл. Иронията на Гавалда не е самоцелност или традиционализъм – тя е свежарско разиграване на картите: да бъдем себе си, ако е възможно да приемем развода на родителите си, разделите на сестрите си, срамежливостта на братята си или... или пък да си подарим един ден. „Усмивката” и е съвсем лека и разрушава „нормите” (очакванията) с едно движение.
Двама братя и две сестри си подаряват именно „този” ден. Най-големият решава да избяга от досадната сватба на роднините еснафи. С двете си сестри отива при най-малкия брат, който работи като екскурзовод в замък. Четиримата напускат ежедневието и се отдават на спомени и щуротии. Има нещо тъжно в този единствен ден. На всички е ясно, че е последен. Завоят преди порастването, сентенцията, която позволява да се отдадеш на спомени и раздели (минали и предстоящи). Този ден е вододелът, мярката пред трудностите и вероятно зареждащата енергия. Неизлечим остава въпросът защо трябва да станеш „голям” чрез общото разбиране – вулгарно, неприлично, неинтимни, гротескно... Ами ако не е възможно да се случи така. При мен и теб!
Гавалда е брилянтен стилист и очевидно съвременен и нехленчещ автор.
Анна Гавалда. Един подарен ден. ИК Унискорп
и в звук
Няма коментари:
Публикуване на коментар