надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

четвъртък, ноември 15, 2018

Панаит Истрати и безпощадната критика към СССР. За „Признанията на един победен“

Когато прочетох „Признанията на един победен“ от Панаит Истрати си зададох въпроса дали действително авторът е комунист. Имали изобщо такива комунисти? Книгата описва пътешествието на Истрати в СССР през 1929 г. Там той прекарва 16 месеца.
У нас книгата на Панаит Истрати, в превод на Огнян Стамболиев, бе подмината тихомълком. Очевидно има нещо неудобно в нея, някак препратките към днешното и близката ни история са твърде явни.
„Признанията на един победен“ се чете бавно, не че е  с голям обем, просто  човек се радикализира бързо – такъв небивал устрем към истината на всяка цена и защита на човека и неговото право са рядко срещани. Панаит Истрати е повече от „разбунтуван човек“, независимо, че е вероятният прототип на Камю.  При него мисълта и действието в името на отделната човешка съдба вървят заедно. В момента, в който Истрати изрича нещо за истината, вече е с писмо в ръце с настояване до ГПУ, някой високопоставен другар, трибуна или вестник. Такъв импулс, такава страст и отдаденост, съчетани с остър ум, опит в труда, писането и пътешествията са наистина изключение. Не мога да чета екзистенциалистите (да речем) след Истрати, изглеждат ми вяли и отнесени!
Панаит Истрати (1884-1935) е румънец, писал на френски, открит и поощрявам от Ромен Ролан. Авторът на Признанията е извънбрачен син на перачка от Браила, преживял бедно и трудно детство, естествено приема социалистическата кауза. Повлиян е от идеите на Октомври 1917. В СССР той вижда „светлото бъдеще на човечеството“ и подобно на редица западни интелектуалци от 20-те и 30-те години, пристига в Страната на Съветите. Реалността там се оказва не просто стряскаща или отрезвяваща, а направо зловеща и вдъхновяваща за разказване. Така се появява пътеписът за СССР, издаден в книга първо в Париж. Както споделя преводачът, всичко, което са казали по-късно руските дисиденти първи го прозира Панаит Истрати, приеман е и за първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години.
Пътешествието си в СССР Истрати предприема със своя приятел Никос Казандзакис, с тях са и съпругите им. Посещават стотици места, срещат се с много хора, излизат извън предварително начертания им път и успяват да проумеят нещо, което променя живота им. Очевидно Истрати е разтърсен из основи, затова и споделя пред секретаря на ГПУ Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материал за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една идея… “ Следват обвинения към Максим Горки.
Колкото и да е странно „Признанията на един победен“ е и светла и оптимистична книга, на моменти и забавна. Едва ли цели това Истрати: но неговите „признания“ са възможност за един по-добре устроен и благодетелен свят, а това не е свързано с утопията на пролетарията, а с топлината на опазилия се човек от сляпата доктрина, тясната партийност, лъжата и преклонението пред който й да е диктатор (свой или чужд).
Интересни са историите за приятелството между Истрати, Виктор Серж и българинът Кристиан Раковски (посланик на СССР във Франция, племенник на Г. С. Раковски). След смъртта на Ленин К. Раковски (българското му име и Кръстьо Раковски) е отзован от Париж и става жертва на политически интриги и разчистване на сметки. К. Раковски се оказва стар приятел на Троцки... През 1938 г. К. Раковски се явява на подсъдимата скамейка заедно с групата на Бухарин, българинът е смачкан от изтезания, признава всичко, което са му написали палачите. Известни са думите на Лаврентий Берия: „Дайте ми когото пожелаете, и само след 24 часа ще го заставя да признае, че е… английски крал“. През 1941 г. К. Раковски е разстрелян по т.нар. сталински списъци.
Чашата на търпението на Истрати прелива след „делото Русаков“. Русаков е болшевик от 1905,  завърнал се от емиграция във Франция, той загубва своята част от комуналното си жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин. Истрати описва бюрокрация та и лъжите на всички нива. Става ясно, че Партията никога не може да е срещу своите дори когато не са в правото си, те са „свои“ и опазени. Политкоректност, която си има име – глупост, но за сметка на нечий чужд живот, следователно става дума за жестокост.  
Ами случката с негъра, който пожелал да живее в Страната на Съветите. „Отвратителен спектакъл, от който ми идеше направо да повърна“, казва Истрати. Тъмнокожият бил назначен като ковчежник на една негърска комунистическа организация, от която после го изключили заради кражби и злоупотреби, но преди това сложили физиономията му по пана и плакати.
Истрати описва онова, което вижда в СССР: демагогия, бедност, мизерия, корупция, фалш, привилегии за едни и съкрушение за други, обругаване, смърт. А затворите и местата в лагерите са били недостатъчни, защото всеки може да бъде заловен и обвинен.  Описва онова, което вижда, въпреки официалните документи и статистики за напредък и въпреки натиска и лъжите, които се сипят върху му. Каква самоотверженост и лична издръжливост само.
Истрати преминава през градове и села, степи и морета, планини и реки, за да напише образцов и откровен текст, а и за да проумее, че липсата на идеология води до нещо много просто – корупция. Същото важи и за сляпата идеология. От тази гледна точка Истрати не създава патетичен пътепис, не изглежда просто на възмутен пролетарий, а на човек открил сам действителността чрез верните и точни думите. За моя изненада този писател сякаш до ден днешен остава неразбран, очевидно надскача не просто своето настояще, а продължава да провокира и нас, защото не може да бъде поставен в дадени рамки.  
Може би за написването на книги подобни на „Признанията на един победен“ са нужни време, пътешествие и съмнение, а не подражание и непукизъм. Останалото е революция – лична и обществена, като при Панаит Истрати, родил се в съседна на България страна! 

Панаит Истрати. Признанията на един победен. Изд. Авангард принт. Русе, 2014

неделя, ноември 11, 2018

Професор Кактус срещу ректора на СУ


 Професор Кактус, както го наричат всички, работи в Ботаническата градина в Балчик от 1997. Той е глухоням по рождение, казва се Галин Радков. Добавил е 1500 кактуса чрез труда си и лични контакти. Преди дни ректорът на СУ „Св. Климент Охридски“ го уволни дисциплинарно. Очевидно и глухонемите са вече неудобни, ако са почтени личности. А Ботаническата градина била апетитна хапка за алчни хора, това прочетох. Предлагам майките на децата с увреждания, които стачкуват по улиците за кой ли ден, да включат в исканията си и оставката на ректора на СУ.
Стартира електронна петиция в защита на Галин Радков. До момента тя е подписана от 4392 души. В цивилизования свят „професор“ е не просто изплагиатствана титла, както излезе такъв случай тази седмица от един друг университет, а уважение заради морала и изтъкнатостта на човека.  След случая с Кристиан Таков пък съвсем се срина мнимото реноме на СУ, като добавим и административните врътки спрямо глухонемия спец на кактуси и сукуленти… 
Галин Радков сподели във фейсбук: „Уволниха ме! Аз съм глухоням по инвалидност. Всъщност, оказа се, че могат да ме уволнят, въпреки закона, който им го забранява. И то дисциплинарно. Защото те са над закона. Справедливост ли? Със заповед от ректора на СУ. Искам да го попитам този човек дали изобщо е прочел под какво се подписва, дали изобщо ме познава, дали знае за качествата ми. Толкова години всеотдайност и труд. Аз обичам всяко едно цвете от Ботаническа градина в Балчик, сектор “Кактуси и сукуленти”, защото във всяко едно живее част от моята душа...”
Когато отнемеш на човек препитанието е едно, когато му отнемеш същността, забравяш за титлите – изплагиатствани или не. По стандартите на цивилизацията, нямаш право на такива. То е все едно да се окичиш с кактус.
Кактус ли? Златен скункс предстои да бъде връчен на СУ.
Битката между Професора и ректора е равностойна.
               Всъщност Галин Радков е Йовков герой, именува и обича цветята като Люцкан.

               Открих интервю с Галин Радков: ТУК 

Балчик

И в Културни новини: ТУК

четвъртък, ноември 01, 2018

Учители по "бързата писта"?

Моя статия е Портал "Култура"

ТУК

неделя, октомври 14, 2018

"Когато светът беше невинен“ от Йоана Първулеску"


 Тази седмица в поредицата „Модерна европейска проза“ на Издателство „Ерго“ (Сф.) излезе романът-ретроспекция на едно детство „Когато светът беше невинен“ от румънската писателка Йоана Първулеску.


Когато светът беше невинен продължава темата за детството от първите два романа на Йоана Първулеску чрез своеобразно пътуване във времето, като в поредица от свързани тематично глави проследяваме различни случки и приключения на разказвачката Ана като малко момиче в Брашов по времето на комунизма. Книгата се фокусира върху живота на едно семейство – това на Ана в един свят, изпълнен с вълнуващи събития от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Надникваме и в по-ранните години на комунистическия режим в Румъния. Реконструираното детство от спомена е предадено с ирония от дистанцията на времето от порасналата Ана – филолог и писател. Така се запознаваме с колоритни персонажи, всеки със своите житейски перипетии, чрез които се разкриват множество улавящи духа на времето моменти от историята на Брашов. Книгата ще представлява интерес не само за тези, които искат да съпреживеят с децата герои един спомен от Румъния, напомнящ донякъде и за България по времето на социализма. Тя ще е любопитна и за онези, които не помнят този период в нашата страна и за които той е възпроизведен достатъчно прецизно, с топлота и хумор от една от най-изтъкнатите съвременни румънски писателки.

Романът излиза с финансовата подкрепа на Румънския културен институт. Превод от румънски Христо Боев. Художник Лиляна Дворянова.


Йоана Първулеску е родена на 10 януари 1960 г. в Брашов, Румъния. Тя е есеист, публицист, литературен критик, преводач от и на френски и немски език, професор по литература в Букурещкия университет и писател. През 1999 г. придобива научната степен доктор по филология, като защитава дисертация на тема „Литературните предразсъдъци: удобните мнения при тълкуването на румънската литература“. От 2004 г. е професор по литература в департамента по Литературни студии в Букурещкия университет. Романът ѝ Когато светът беше невинен е публикуван през 2016 г. от издателство „Хуманитас“ и излиза за първи път на български език в настоящия превод. Авторката е позната на българските читатели с романите си, които предизвикват широк отклик в Европа и са преведени на над 10 езика.

Христо Боев е роден в Пловдив. Завършил е английска филология. Доктор по сравнителна английска и американска литература на Университета „Овидиус“ (Констанца). Преподавател по английска литература в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Преводач от и на румънски и английски. Преподавател по английски, френски и румънски език, както и български за чужденци.

откъс

            По това време за мен къщите имаха лице. Човешко лице, искам да кажа. Така ги рисувах: винаги с два прозореца, които бяха очите им, а по средата долу - залостена портичка, която бе устата и бе подута. Наместо око им слагах понякога глинени гърнета с червени цветя. Никога цветята не бяха други на цвят: моят свят бе най-обикновен и всичко в него се повтаряше, без да ме отегчава. Някой ми каза по-късно, че това е дори определението за Рая.
Разбира се, когато се разхождах по старинните улици на града, в който съм родена, къщите ми се показваха по най-различен начин, но пак имаха човешки лик. Спомням си за една голяма, с цели осем очи, от които едно счупено и превързано с бинт, но понеже все ѝ оставаха седем здрави, не я смятах за кьорава, за разлика от друга, истински автентичен пират с едно-единствено око, като другото бе цялото покрито от бръшлян. Що се отнася до хотел „Аро“, който се намираше зад нас, той бе покрит с очи от горе до долу. Нос къщите от детството ми нямаха и това им придаваше колкото се може по-благоприличен вид.
Нашата къща се роди в същия град заедно с мен. Живеехме заедно на улица „Владимир Маяковски“, име, което никой не знаеше как да напише правилно. Само за най-старите името Маяковски се пишеше много просто, а именно Сфънту Йоан, и така, макар и да не би си казал, че е възможно, през живота си къщата ни с изба и таван смени два пъти адреса си: веднъж през 1950 г., когато се премести от „Сфънту Йоан“ на „Маяковски“, и втория път през 1990 г., когато се върна от „Маяковски“ на „Сфънту Йоан“. С очите ѝ нещата не бяха перфектни, имаше едно повече или по-малко, зависи как ги гледаше: две на партера, доста сблъскани едно в друго, и три на етажа. Ако се вгледаше добре, навесът с керемиди имаше и той две изцъклени очи, от които само едното се осветяваше нощем мистериозно. Тънката му правоъгълна уста бе точно колкото да може да погълне, при необходимост, в корема си кола. Това обаче се случваше рядко, когато идваха гости от друг град, обичайно се тъпчеше само с хора, четирите семейства и ние, четирите деца на къщата. Бяхме две момичета и две момчета – братя, сестри и братовчеди, по реда на появяването им на белия свят: Дина, Дору, Матей и Ана. Ана съм аз, както знаеш. Дина имаше овално лице, бяла кожа, очертана в рамка от кестенява коса и сини бадемови очи с извити мигли. Бе красавица и се носеше сякаш над нещата. Дору имаше същите цветове като сестра си, само че бе ниско подстриган и говореше по-малко от нея, с леко заекване, което дори не забелязвах, когато имаше да казва нещо важно. Той обаче сам привличаше вниманието ни върху тази подробност, понеже всички бяхме много радостни, когато можехме да се похвалим с нещо необичайно. Брат ми Матей имаше зеленикави очи, пронизващ поглед, наследен от дядо, и идеи, колкото да стигнат за всички, понеже винаги измисляше нещо ново. Бе като живак. Дина бе със 7 години по-голяма от мен, Дору с 5, Матей с 2. А аз, аз тогава имах лице, закръглено като пълната луна, очите, закръглени и те, черни, и се носех след по-големите, без да схващам нищо. Сутринта къщата ни пускаше навън през същата уста, по реда на тръгване към училище и детската градина, който случайно съответстваше на този на пристигането ни на света. Аз бях последната дошла и заминала.
Вътре в корема ѝ се случваха чудеса. Най-трудно за разбиране бе, че не всички, старци, възрастни и деца, живеехме в същата къща, тоест тя заемаше формата на поколението, което приютяваше. За старите, които я бяха купили много отдавна, къщата бе страна, позната само за тях, изпълнена с битови нагласи, които сега бяха изчезнали: легла с вълнообразни рамки като морски водорасли и долапи с орнаментика по ръбовете, високо венецианско огледало с кристално чисто отражение като в бистър извор, което бе преживяло две световни войни и бе останало непокътнато, сребърни прибори за хранене с инициали, изографисани на дръжките, един съд от слонова кост с наяди, картини, които ми се струваха доста начумерени, с бели снегове, оголени от листа дървета и черни птици, рокли, целите в копчета, ластуни и плисета, като да бяха някакви миниатюрни ветрила, салфетки и покривки за маса с монограм и фестон, панделки, които се превръщаха в пеперуди, един бастун и нагръдник. И цяла грамада шапки, които пробвахме и на всички ни закриваха половината лице. Ако си завреше носа в долапа, миришеше на парфюм и нафталин. Думите на старците сякаш и те бяха облечени във фестон, плисета и монограми. Веднъж ги чух да си говорят съвсем тихичко за петлета, и наострих уши: мислех си, че иде реч за малките пиленца на кокошката и много ми се щеше да ги видя и чуя как кукуригат, но не попитах нищо.
За възрастните, които бяха децата на старците, къщата бе повод за страх, както бяхме и ние, техните деца, и понякога бяха доволни от нея или от нас. Възрастните са били и те деца в същата къща. Сега искаха да я променят, да я поправят, да я позакърпят: я покрива, през който влизаше дъждовна вода, я люпещата се боя, някоя и друга врата, която не искаше да се затваря, подута от влагата, някои стари тръби, запушения канал, мишките на тавана, в крайна сметка не я оставяха и миг да си почине, и тя, на свой ред, им отвръщаше подобаващо – не им даваше мира. Казваха, че е стара, че не е била замислена добре от началото, че няма място там за всички нас. Да не говоря, че непрекъснато продаваха по нещо от нея – чак душата да те заболи. Казваха, че нямат друг избор. Казваха, че не трябва да се привързваш към предметите. Казваха, че имат нужда от пари. Казваха: „Ние да сме здрави!“.

вторник, август 28, 2018

Хореографът Георги Радов от Украйна спечели голямата награда на „Българско наследство“ в Балчик


Георги Радов със състава си в Балчик
Танцовият състав „Извор“ от с. Чийшия (Болградски район) с ръководител Георги Радов спечели голямата награда на журито за танцово изкуство, което бе в състав: председател – Георги Джилянов и членове – проф. Благомир Папазов и Илияна Димитрова. Ансамбълът категорично спечели и публиката.
Не може да бъде открито интервю в интернет с Георги Радов, който е отдал живота си да разпространява българската култура в Украйна, хореографът има над 130 ученици и две групи в училище, които обучава на български фолклорни танци, казва, че няма да говори на украински, а на руски, след това преминава на български, и с усмивка споделя,че второто му име също е Георгиев, а пък ако имаме деца за учене на танци, ще дойде, а и моми за даване ако имаме, пак ще дойде…
Хореографът твърди, че в живота трябва да има тръпка, ама истинска. Казва, че е горд, че е българин, заради топлината, която чувства в сърцето си. През 1996 се озовава във Варна на Гергьовден, помни стихотворението на поканата си, рецитира го.
Георги Радов получи големия плакет за педагогическа дейност на МФ „Българско наследство“, 23-26 август в Балчик.












неделя, август 19, 2018