надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

сряда, септември 13, 2017

Пътешествието в романа „Произшествието” на румънския автор Михаил Себастиан


Добрият роман има задължително свой „център”. И в случая не става дума за послание, герои и сюжет. „Центърът” е онова авторово проникновение, лично откритие и малка истина, към които писателят ни води умишлено. „Центърът” е рамка и простор, колкото повече нива има в конструкцията на един роман, толкова по-труден и интересен е пътят до „центъра”.

Aко не бях пристрастна, щях да кажа, че Балчик, за който разказва румънският автор Михаил Себастиан, е част от „центъра” на „Произшествието”. В този роман Балчик присъства в спомените на главния герой Паул, който усеща повея на вятъра от плажа на Балчик дори когато се намира в планината над Брашов. Балчик е и в модернистичните платна на художничката Ан. Балчик е място, където героят се е чувствал щастлив и жив, в пълна хармония със себе си.

На няколко пъти срещам Балчик (важен курорт за две съседни държави), а и морска Добруджа, в румънски художествени произведения. Давам си сметка, че благодарение на Йовков, Добруджа е поле, а благодарение на автори от северната ни съседка е и море. А всъщност Южна Добруджа е и двете едновременно: поле и море.

Михаил Себастиан (кръщелно име: Йосиф Хехтер) е роден на 18 октомври 1907 г. в Браила, Румъния и умира на 29 май 1945 г. в Букурещ. Той е писател, драматург и литературен критик, публицист, изучава философия и право в Букурещ. Сътрудник е на списанието „Кувънтул”, където се запознава с Мирча Елиаде. Привлечен е от вълнуващите идеи на интелектуалците от литературния кръг „Критерион”, който включва такива имена като Емил Чоран, Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. В началото на 40-те години на миналия век му се забранява да работи като журналист, отнема му се и лицензът на пледиращ адвокат, защото е евреин.

„Произшествието” (1940) е роман, съхранил атмосферата от епохата между двете световни войни и стилистично повлиян от френските писатели Марсел Пруст и Жил Ренар. Романът изпъква чрез модерната си конструкция на фона на плеадата от класически румънски произвдения от епохата, експериментиращи с цветове, сензуално изображение и психология. В българската литература се говори за „романова вълна” от 50-те и 60-те години на миналия век. Очевидно т.нар. „романова вълна” в румънската литература е по-рано, в междувоенния период. У нас добра популярност от това време придобиват: Ливиу Ребряну, Камил Петреску, Чезар Петреску, Мирча Елиаде. Със съжаление казвам, че междувоенното романове време на северната ни съседка е по-добро като качество, идеи и разнообразие от нашето от 50-те и 60-те. Вероятна причина е натрапчивата тежест на идеологията у нас – с преработка или не – „Тютюн” продължава да намирисва на „производствен” роман. И днес в литературно отношение румънците ни изпреварват: прави ми много силно впечатление разнообразието от почерци и възможността да съжителстват заедно, социалните и съвременни теми са им по-важни от военно-историческото наследство и историята като документ. На това отгоре нямат и проблем с националната си гордост, за да я изтъкват постоянно!

Михаил Себастиан избира нещо просто като сюжет. Личи си, че не динамиката на „външното” случване е важно в разказа му. Още от първата страница „Произшествието” ни представя пътно произшествие, чиято жертва е млада жена (Нора) – тя е блъсната от трамвай и намира подкрепа в млад мъж (Паул), който страда от болезнени спомени по друга жена (Ан), с която е в процес на  раздяла, като надеждата за връщане към нея е все още жива. В този любовен триъгълник на Паул ще му се наложи да намери себе си и да преосмисли своите представи за живота в рамките на 20 дни: 18 декември, 1934 – 7 януари, 1935. В тази кратка сюжетна линия си проличават писателските умения. Трудно е,  когато няма гримаси, маскаради, пушки и велики каузи, липсва и еклектиката, която да насложи различни „области” ведно. Романът е сънен, протяжен, детайлен, дори кинематографичен на моменти. Михаил Себастиан изгражда апатичен герой, който обаче не е мелодраматичен, и в това е съвременното звучене на човешката самота. В стилистично отношение книгата е „опакована” с ясен и надежден език, който оприличавам на черно-бялото и нямо кино. Именно в ясните и семпли проекции се вижда важното, липсва орнаментика, но не и атмосферност. Експресията е приглушена, така по-ясно се усеща пулсацията на романа, която гради ритъма на текста и застиването на героите.  

Освен за Балчик, романът е за Брашов и Букурещ. Столицата на северната ни съседка присъства не в един или два текста, които съм чела. Букурещ е любимо място за описание на румънските творци: понякога пълно с пустота и фалш, друг път с полет и желание за развитие, но при всички положения е обичан град. При Миахил Себастиан Букурещ е с ясно очертани топоси и линии, град, в който Паул работи като адвокат. Букурещ и Балчик са на художниката Ан, а Брашов и планината на учителката по френски Нора. Важно е в живота си човек да не се предпазва от меланхолията и самотата, а да ги преминава, така ми прозвуча Михаил Себастиан. Начинът, по който допуска разказа да стигне до нас е учудващо лесен и естетически достъпен, без преиграване и патриархалност (последното е преекспонирана тема в литературата ни). В същото време, лесна ситуация на произшествие няма!

В романа си Михаил Себастиан тръгва по пътя на несъзнаваното пътешествие, инстиктивно, но не и първично. Пътешесъвие към другия, което крие рискове, но не и гибел. До край Паул запазва една дистанция от хората и лека инертност, което го превръща в симпатичен наш съвременник, с малко хладен ум,  той не е погубен за живота и новите приключения. Напротив, успява да се научи да кара ски (спорт, чрез който човек изглежда величествено), като през цялото време тялото му пулсира за Балчик и морето...

Морализаторстването е далечно за Михаил Себастиан. (Още една съвременна разказваческа позиция, когато става дума за големи автори. Не харесвам мърморещите и налагащи се писатели, като че ли книгите са за бебета, които трябва да се възпитават непрестанно...) Леко снизходителният и небрежен тон на румънския писател ни води не само по улиците на Букурещ, препраща ни към спомени, сънища, зимни и летни курорти, малки и по-големи градове. В българската литература може би само Вежинов постигна този градски фокус, описвайки сполучливо социалистическа София. Казвам като устойчива позиция, а не като мимолетна случка или няколко разказа. Г.П. Стаматов в друго време противопоставя столица-село, виждайки ужаса на големия град. София „не диша” твърде много чрез българската литература, а това е сериозен пропуск и липса на важен вид популярност за всяка столица.

 Има нещо повече, което ме води към „центъра” на романа „Произшествието”. Център, граничещ с поредната заблуда за героя Паул (може би), който открива Нора, а забравя Ан? Каква лежерност на съзнанието и поквара на ума. Едва ли.

Трябва ми време да помисля.

И в културни новини: ТУК
 

Михаил Себастиан. Произшествието. ИК „Изида”. Сф., 2017. Превод от румънски: Христо Боев

 

петък, юли 28, 2017

Мари Врина-Николов преведе откъси oт „Писма за оригами”



Откъси от романа „Писма за оригами” на Дияна Боева са преведени на френски език от френската българистка Мари Врина-Николов  

                                                            

Романът Писма за оригами на Дияна Боева е модерен прочит на социалистическото минало на България през призмата на дистопията. Романът създава осезаемо многопластово изображение, в което героите от две поколения са в плен на време-пространството на два свята - 80-те и 50-те години на миналия век. Създава се усещане за времеви капан, в който по-младото поколение - Ирена и Богомил, уловени във вихъра на броженията и реакциите на властта през "Възродителния процес" от 80-те, се опитват да намерят себе си в един променящ се тираничен режим. Знаково е замръзването на Богомил в началните редове на романа - израз на безсилието му да осмисли случващото се около него.

На фона на тези бурни събития изпъква значението на дома, който е уютен и се поддържа от циганката Мевледа, чийто сутляш и кафе с канела са неустоими. Динамиката на предстоящите политически промени, която пулсира в притесненията и трескавите разговори на героите, контрастира с вечното море. То присъства силно на страниците, посветени на 80-те, действието през които се развива в град К. - възможно наслагване на географското положение на Балчик с някои от архитектурните особености на Констанца, Румъния.

Село Р. е разположено на север от К. и е близо до румънската граница. Това е мястото, където е живяла майката на Ирена, Ели Хаджидимитрова. Това е студен свят на упражнение на репресивния апарат на социализма от 50-те, за който научаваме чрез прочита на дневника на Ели от Богомил. Така се запознаваме с един безмилостен свят на лагери, където оцеляването на героинята е под въпрос.

В интервю за TrueStory.bg Мари Врина-Николов споделя, че колкото един почерк е по-индивидуален, толкова повече шансове има да докосне всички“. Дава за пример „Писма за оригами“ от Дияна Боева. В този роман „непрекъснато сме на ръба на реалното и въображаемото, във всяко реално нещо героите се проектират в нещо въображаемо“, обяснява френската българистка. „Така [Дияна Боева] третира български [теми и проблеми] по начин, който според мен е много интересен за всички.“

Мари Врина-Николов подчертава, че не просто харесва, а обича всяка книга, която е превела. Все пак сред тези творби има няколко, с които истински се гордее: „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Майките“ на Теодора Димова и книгите на Емилия Дворянова. Вече е превела откъси и се надява скоро да намери издатели за „Емине“ на Теодора Димова, „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, „Софийски дует“ на Иван Димитров, „Писма за оригами“ на Дияна Боева и „Черната кутия“ на Алек Попов. Други български творби, които оценява високо, са „Черни лалета за Кант“ на Любов Кронева и „Метафизика в есенните пространства“ на Филип Дахилов. "

В интервюто преводачката споделя, че когато усети, че „един текст [я] зове за превод“, превежда 20-30 страници, които публикува на свой сайт заедно със снимка на автора, биографична бележка и анотация на произведението. След това изпраща имейли до десетки по-големи и по-малки френски издателства в опит да ги „зариби“. Това поставя началото на продължителна и интензивна комуникация, докато в идеалния случай се стигне до договор за превод. Именно затова Мари Врина-Николов смята, че всеки преводач, наред с чисто преводаческите си задачи, работи и като „агент.  

 

Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Освен българска филология е следвала класическа филология (латински и старогръцки) в престижния Екол Нормал Сюпериор и обща лингвистика в Сорбоната. Има защитена докторска дисертация на тема "Емоционалните частици в съвременния български език", публикувана на български (Експресивните частици в българския език - Абагар, 1999). През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура. Автор на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от български автори (приблизително 40 книги). Освен преводач, Мари Врина-Николов е преподавател и изследовател. Ръководи магистърска програма за литературен превод в парижкия университет INALCO, като там работи със студенти от около 20 страни, включително България, Полша, Иран и Индия.

 


Повече от интервюто на Мари Врина-Николов: ТУК
 
Откъс от романа: ТУК

 


 

сряда, юли 19, 2017

Излезе „Произшествието” на Михаил Себастиан – роман за Букурещ, Брашов и Балчик


Балчик присъства в спомените на главния герой Паул, който усеща повея на вятъра от плажа на Балчик дори когато се намира в планината над Брашов. Балчик е и в модернистични платна на художничката Ан. Балчик е място, където героят се е чувствал щастлив и жив, в пълна хармония със себе си.

Михаил Себастиан (кръщелно име: Йосиф Хехтер) е роден на 18 октомври 1907 г. в Браила, Румъния и умира на 29 май 1945 г. в Букурещ. Той е писател, драматург и литературен критик, публицист, изучава философия и право в Букурещ. Сътрудник е в списанието „Кувънтул”, където се запознава с Мирча Елиаде. Привлечен е от вълнуващите идеи на интелектуалците от литературния кръг „Критерион”, който включва такива имена като Емил Чоран, Мирча Елиаде и Южен Йонеско. В началото на 40-те години на миналия век, му се забранява да работи като журналист, отнема му се и лицензът на пледиращ адвокат, защото е евреин.

Сред романите му се открояват „Градът на салкъмите” (1935), както и „Произшествието” (1940), който се публикува за първи път на български език в превод от румънски на Христо Боев.

„Произшествието” е атмосферен роман от епохата между войните, стилистично повлиян от френските писатели Марсел Пруст и Жил Ренар. Романът изпъква чрез модерната си конструкция на фона на плеадата от класически румънски произвдения от епохата, експериментиращи с цветове, сензуално изображение и психология.

Още от първата страница „Произшествието” ни представя пътно произшествие, чиято жертва е млада жена (Нора) – тя е блъсната от трамвай и намира подкрепа в млад мъж (Паул), който страда от болезнени спомени по друга жена (Ан), с която е в процес на  раздяла, като надеждата за връщане към нея е все още жива. В този любовен триъгълник на Паул ще му се наложи да намери себе си и да преосмисли своите представи за живота в рамките на 20 дни: 18 декември, 1934 – 7 януари, 1935.

Заслуга на Михаил Себастиан е и изграждането на апатичния герой – в настоящия роман, Паул. Чувствеността, тъгата, самотата и споменът са част от конструкцията на романа. Завръщането на човека към природата и хармонията с нея са свързани с планината до Брашов, която влияе силно на Паул и остава до голяма степен чужда за Нора и Ан.

Романът привлича с изключителните живи и конкретни описания на големия град (Букурещ) и на по-малкия град (Брашов), както и на планината в околностите му, с пресъздаването на противопоставянето на двете жени в живота на Паул, с преображението на човека чрез спорта и силното усещане за съпреживяване със самотния персонаж. Романът привлича с непрекъснатия полъх на морето от спомена, претворен в изкуството от емблематичен за България и Румъния курорт – Балчик. Самият читателят е въвлечен и във вълнуващо пътешествие из Румъния в една зимна приказка, с която трудно може да се раздели.

В един ден, като всеки друг, вторник, 29 май, 1945 г., в 14.00 часа, писателят, драматургът и преподавателят Михаил Себастиан отива към университета в Букурещ. Това е ден, в който му предстои да изслуша лекция за Балзак. В 15.00 часа пресича към трамвайната спирка до църквата „Сфънтул Николае” по булеварда „Реджина Мария“. По ирония на съдбата е блъснат от камион: преживял антисемитизма и Втората световна война, и подобно на своите литературни герои, които претърпяват произшествия, за да се докоснат по-силно до често враждебния заобикалящ свят. Четвърт час по-късно,  Михаил Себастиан умира по нелеп начин само на 38 години, оставяйки ни своя най-завършен от естетическа гледна точка роман – „Произшествието”. Роман за Букурещ, Брашов и Балчик.

Из предговора на романа „Произшествието”

 

Михаил Себастиан. „Произшествието”. ИК „Изида”. Сф., 2017

сряда, юли 05, 2017

събота, юли 01, 2017

За класиките, влогърите, нещата от живота - Мими Боева и Дияна Боева

По повод материал за въпреки.сом, разговарях и записах дъщеря си.
Интервю за влогърите, класическите романи и нещата от живота: ТУК

Материалът ми във въпреки.сом

РЕФЛЕКСИИ: Между съветите за живота на Стан и Конрад



събота, юни 24, 2017

За старите проблеми след матурата по български език и литература

Моя статия във въпреки.сом (ЛИНК)










Със абитуриенти на нос "Калиакра"