вдъхновение
Размирно ѝ беше на душата, откакто предотврати изнасилването на приятелката си Красимира. Извергите могат да бъдат от всякакъв пол. Само веднъж се беше била с мъж именно тогава, когато забеляза, че влечугото влачеше Краси към храстите...
Дълга е улицата и протяжна. Градът на това място прилича на запустяла нива, на приведени житни класове. Там небето е някак свъсено, скъсено и гледа предпазливо, обидчиво и неискрено. Сякаш се усеща мирисът на барут, на нещо взривоопасно, което всеки момент ще каже „бам”. И така ще отцепи тишината, че в близката кръчма младежите ще онемеят и... ще помогнат.
Вече двадесет минути чакаше в съботния ден на кръстовището, „бумтеше” с ключодържателя ту по единия, ту по другия палец. Наблюдаваше пръснатите клечки кибрит по тротоара и си мислеше за барута. “Швейк” ѝ беше досаден, не разбираше много от тази книга, ама Ярослав Хашек е велика работа. И „Параграф 22” прочете до половината. Мъжки книги.
Защо Краси не идваше? Някой мъж ли е „виновен” за закъснението? Ако е така, ще се прибере у дома и ще си догледа филма. Четиридесет минути на кръстовището. Вече. Смътно се безпокоеше за нещо. Христос е бил четиридесет дни в пустинята. Голямо примамване му е правил дяволът и пак не го е изкушил. А днес хората се изкушават от всичко – от големи и малки неща. Бял кахър е да пожелаеш жената на ближния. Ама да вземеш да поискаш да насилиш някое момиче... Отврат. Смесицата от емоции и думи я догонваше. А вечерта нежно се стелеше. Скоро ще се стъмни. Поседна на камъка. Срещите и закъсненията около тях никога не са я дразнили особено. Идеална е за срещи, ама тоя път...
Камуфлажната шапка и панталонът ѝ с многото джобове ѝ придаваха вид на войник от запаса. Поне така си мислеше. Откъде излезе тази досадна мода. Сякаш всеки момент ще я извикат на плаца. Босите ѝ крака бяха обути в бежови сандали от естествена кожа. Все пак Швейк е добър човек и войник, има нещо тъжно в него, много тъжно.
Изведнъж тръгна леко в обратна посока. Лекият ѝ вървеж премина в натрапчива походка. Препъна се едва, но не обърна внимание. Припряно, бързо, находчиво, истински, кучешки, плъзгаво и гъвкаво побягна по улицата, от която трябваше да дойде Краси. Недоумяваше нещо. Така се е чувствала само в един момент, когато погребваха дядо ѝ. Не ѝ казаха тогава, защото беше бременна. Въпреки всичко ѝ прилоша точно в 13.30 часа – погребението беше тогава.
Спря се и се огледа като заек по средата на улицата. Въобразяваше си нещо явно. Трябваше да се успокои. Поседна. Ще отиде до Краси. Посоката е тази. Само дето въздухът не ѝ достигаше нещо. Колко пъти в живота си беше нацелвала своята посока! Пак тръгна бързо. Почувства, че добрият войник Швейк е наблизо. Отново се опита да се успокои, но не успя. Слепоочията ѝ пареха. Имаше температура. Посоката ми. Винаги ли съм била на правилното и точното място и възможно ли е изобщо това!
Точно в този момент усети хладина по гърба си. Сякаш рой калинки започнаха да я газят, но не я премазваха. Чу учестеното си дишане. Животинките по гърба започнаха да се движат и по корема ѝ. В ушите ѝ заби камбана и... ехото донесе вика на Краси. Швейк застана сериозен – отиваше му тази тъжна физиономия. Добрият войник искаше да бъда добра с него. Мога да бъда добра с всеки, стига да не се прекалява с мен. И да не бъда обиждана безпричинно, особено когато не върша нещата умишлено.
Веднъж ходих на театър. Купища войници се изсипаха в залата. Накрая старшината стана, дойде при останалите хора и изрева: „Всички цивилни по-бързо навън, по-бързо”. Нещо ставаше с Краси. Искам всички цивилни и военни да са тук, за да ми помогнат, да отнесат страха, противоречието, загубата на дядо, изнемогването, температурата, треската, маларията, болката и... самотата.
Точно в този момент почувства самотата своя сестра, а не своя съперница. Никой не можеше да ѝ помогне. Никой.
Нещо в нея издрънча като циганско дайре и тогава усети краката си леки, тежестта в глезените я напусна завинаги. Хукна към храстите. Викът ѝ оглуши вселената. Чуха я добрите костенурки и Йосарян. Швейк примижа на парцали, даде ѝ сила, направи здрави ръцете и ритниците ѝ. Подари ѝ своята пушка, а той доброволно влезе в ареста. Нямаше я чантата ѝ. И Христос го нямаше. В този момент нежната жена с камуфлажните дрехи беше богохулник.
Тогава за първи и последен път се би с мъж. Най-отвратителното ѝ преживяване. Момчетата от близката кръчма помогнаха на Краси. След това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар