Водовъртежна и мислена книга е „Лек за камъни”. Стоте страници се завъртяха пред погледа ми.
Отдавна Електра и Едип излизат от митологичното поле и се преселват в бездънните кухини на подсъзнателното и забраненото знание. Превръщат се в истинска метафора на непозволеното, от което човек можеда си избоде очите или да загуби живота си (в случая истината е крах). В по-нови времена Есмералда ще се превърне във вдъхновение, а Квазимодо в символ на безпределна сигурност и вярност. Митът носи със себе си и сладострастието на покаялата се Мария Магдалена, срещу която никой не хвърля камък... Мога да продължа все така безумно след прочетената книга.
Камъните са в бъбреците и душите на героите на Милена Агус. Лек несъществува. Бабата на героинята носи в себе си изкупителна лудост, която балансира живеенето. Преизказното наклонение на повествуването е като речитатив. Може да се тълкува и така: „хем ме засяга, хем – не, но е ясно – касае ме пряко”. И докато „родът” на Ивайло Петров („Преди да се родя и след това”) е осеян с миризми на тор и обор, тук (въпреки „миризмите”) преоблада лиризмът на разказваческата позиция. А как само го прави (това с разказването) Милена Агус! Без патос и сълзи или преиграване. Като на шега изрича фразите – ритмично и просто, ясно и отчетливо – „звучи като на един дъх”. А не е.
В романа се заплитат болест, любов, музика, история, война и смърт, заедно с инерцията в съществуването (ни), което изсмуква волята за промяна. Схватката очевидно е с живота. Победители несъществуват. Прагматизмът повелява, че „трябва да се приеме всекидневната бъркотия и да се свири след нея” („Лек за камъни”). Така повелява и ежедневието. Бабата (по бащина линия) на героинята зазижда единственото писмо от Ветерана, който среща случайно, когато се лекува от камъни в бъбреците. И той е болен от същата болест. Писмото носи истината за неслучилото се между тях – открива го случайно внучката ѝ след нейната смърт. Омонимната употреба на „камъка” е като нашийник, който кара читателя да се запита дали има нужда от спешно лечение! Сега.
В потока от безсмислия и всекидневни натяквания на мними заглавия и автори – без малко щях да пропусна Милена Агус, родена Сардиния.
Милена Агус. Лек за камъни. Изд. Колибри, 2008г.
превод от италиански: Нели Раданова
Milena Agus’s Recitatives in “Cure for Stones”
By Diyana Boeva
“Cure for Stones” is a book that can make your head spin as if in a whirlpool. The one hundred pages literally spun before my eyes as I was reading it.
It’s been since time immemorial that Electra and Oedipus have left the realm of myth and have dwelt in the fathomless hollows of the subconscious and forbidden. They have turned into a real metaphor of the disallowed which can gouge a person’s eyes or make him or her perish (in this case truth is a disaster). In more modern times, Esmeralda will be an inspiration and Quasimodo, a symbol of eternal security and faithfulness.
A myth always contains intrinsically in itself the voluptuousness of the repenting Maria-Magdalena against whom no one ever throws a stone… I could go on rambling on and on after reading this book.
The stones are in the kidneys and the souls of Milena Agus’s characters. No cure can possibly be found for them. The heroine’s grandma carries in herself a redeeming madness which puts life to a balance. The narrative mode of the story is like a recitative. It can be interpreted as: “it concerns me and at the same time, it doesn’t. One thing is sure, though, it has a direct impact on me all the same”. While “the clan” of Ivailo Petrov (“Before I was born and after that”) is thick with the smells of manure and stables, here (in spite of “the smells”) the lyricism of the narrator’s stance is the one that dominates all. And what a narrator’s feat is here accomplished by Milena Agus! Without pathos, tears or histrionic effects. The phrases are uttered as if in jest, rhythmically and simply, clearly and articulately – it “sounds as if uttered in one breath.”
So it sounds, but isn’t.
There are interwoven in the novel, an illness, love, music, history, war and death together with the inertia of our existence which saps out all our will for a change. The battleground seems to be staged for challenging life itself. There are no victors in the end. Pragmatism dictates that “the everyday chaos must be accepted as a fact of life and we must follow the pied piper.” (Cure for Stones) These are the everyday realities. The grandmother (in the father’s line) of the heroine puts in a wall the only letter from the Veteran whom she meets by accident while undergoing a treatment for kidney stones. He suffers from the same condition as well. It is the letter that conceals the truth of what has transpired between them – the granddaughter is the one that discovers it by accident after her grandmother’s death. The homonymous use of “the stone” is like a leash which makes the reader pose the question if there is a need for an emergency treatment!
In the torrents of nonsensical insinuations of would-be writers and titles, I nearly missed Milena Agus born in Sardinia.
Milena Agus, Cure for Stones. Published by Colibri, 2008.
Translated from the Italian by Neli Radanova.
Няма коментари:
Публикуване на коментар