Превел от английски
Христо Боев
Имаше някога един страшно преуспял поет.
Имаше и една жена като слънце.
Те бяха мъртви. Само че не го знаеха.
Не знаеха, че времето бе свършило за тях.
Не знаеха, че неговите песни
бяха тишина, а нейните крака и ръце,
които бяха служили на любовта толкова добре,
прах и мъртво море.
И така един ден, както някога
с ръце протегнати, те се втурнаха
огнено да се докоснат и целунат и прегърнат.
И в очите на другия да видят
всеки своето малко лице.
И в тази дълга прегръдка
да почувстват как устни и гръд се затоплят
до гръд и устни и ръце.
И така, те се втурнаха отново.
И се затичаха със смях, както разбирам
през улиците на Ада...
и после
Внезапно почувстваха как вятърът повява студ.
И усетиха, толкова силно притиснати
студения въздух върху устни и гръд
и с лудо слисване
как очите липсваха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар