Вълнението от живота в „Разкази насън“ от Панос Йоанидис

„Разкази насън“ от кипърския автор Панос Йоанидис е отличен сборник с истории: чисто повествователно Панос Йоанидис използва разнообразни техники; задвижва сюжети между реалността и съня, като кара читателя да се съмнява коя е истинската реалност; доста елегантна проза; в същото време не прилича на любимите ми румънци и сърби; по-дистанциран е от турските разказвачи, или поне не толкова прочувствен; не иска да внушава или поучава чрез прозата си за разлика от някои наши творци, в този ред на мисли е внимателен с битийните въпроси, както и с натрупването на „родни“ значения и знаци;

Изобщо Панос Йоанидис е съвременен разказвач с усет към детайла, с някакъв морски ненатрапчив сантимент, който се реализира с топлина и пълнота. Историите му са съсредоточени към случки, които са изведени от конкретен сън. Не прекалява с митологичните значения, кипърецът ни връща към удоволствието да се чете. Спомних си за един противоположен стил на писане, на една също добра разказвачка, немкинята Таня Дюкерс в сборника й „Кафене Бразилия“. Позицията на Таня Дюкерс спрямо света е иронична, твърди се, че разказва коварно, хладно и забавно. В случая ми беше трудно да разбере къде точно е поставен човекът, какво място му отрежда немската авторка, родена в Западен Берлин през 1968 г. Спонтанността й е прибрана умело във формата на разказа, който използва, за да предаде не чувства, а отделни липси и спомени. Кипърецът нехае за почти всичко (в това си личи и опитът му), освен за „своето“ парче земя, сън и проникновение. Панос Йоанидис е дисциплиниран разказвач, но го прави толкова леко и естествено, че както почти никога не искам да се срещам с творците, които чета, този път си пожелах да видя автора на сборника „Разкази насън“ и да разговарям с него.

            За хората, които водят курсове по творческо писане, книгата също би била интересна. В съновиденията-случки на Панос Йоанидис могат да се открият образи и връзки с останалите му произведения, така твърди авторът. Аз бих използвала (в свой курс или модул) играта с реалностите, нищо, че става дума за сън  - измислен или не. Всекидневното и обикновеното присъстват като двигател на действието. Може спокойно да се наблюдава „преминаването“ от единия в другия свят. Опитах се да видя полубудното състояние на повествователя или героя, за да направя някакъв извод, ще трябва да чета по-внимателно.

Панос Йоанидис е роден във Фамагуста през 1935 г. Родителите му са бежанци от Мала Азия. Следвал е журналистика и медии в САЩ и цели четиридесет години е работил в държавното Кипърско радио и телевизия. В разказите не открих обаче уклони към публицистичност или новинарски рефлекс да не би случайно някой да остане неосведомен за нещо. Защото за Панос Йоанидис да разказваш истории е приключение и вълнение от живота такъв, какъвто е, независимо дали го преживяваме будни или сънени.…

Из предговора на автора:

„Както всички, и аз виждам сънища в будния си живот: приятни, неприятни, оптимистични, алегорични, откачени и несвързани, или пък кошмари, след които се събуждам потънал в пот и със сърцебиене. И виждам:

– как се губя в огромен, ъгловат град и както винаги, напразно търся някой местен човек да ми даде адреса на хотела или да ми каже къде има стоянка за такси;

– как непрекъснато някои, които ми имат зъб или пък са непоправими майтапчии, откарват колата ми някъде далеч от гаража точно когато ми трябва най-много;

– че пеша изминавам километри през полупланински райони, въоръжен с тояга, за да се пазя от кучетата;

– че коса като на Авесалом е покрила плешивината ми и съм се заковал пред огледалото, за да я среша малко;

– че… и че… виждам разни други подобни неща, любезни мои читатели, които помня за кратко, а почти веднага повечето от тях изчезват в бездънния кладенец на подсъзнанието…“

 

Панос Йоанидис. Разкази насън. ИК „Колибри“, 2021; превод от гръцки: Иван Б. Генов

Прочетох: Казуо Ишигуро

 Нямам думи, както се казва. Между елегантното и неуловимото...  

Нобеловият лауреат за литература - британският писател Казуо Ишигуро

"Ловецът на хвърчила" на Халед Хосейни

„Ловецът на хвърчила” е въздействаща книга. Езикът е лек и достъпен – писането планирано, но и необременено. Исабел Алиенде твърди, че всичко, което е прочела след това, е бледнеело и то дълго време. На мен пък определени книги след като четох  "Ловецът на хвърчила" ми изглеждаха просто безлични. Романът става популярен няколко години след издаването си – а преди това много издателства отказват на абсолютно неизвестния американски лекар. Сформира се група от библиотекари, които решават да препоръчат на читателите си „Ловецът на хвърчила”, защото си заслужава. Историята си заслужава – нейният смисъл, достоверност и заложени идеи.

„Ловецът на хвърчила” не просто увлича, а повлича след себе си. Има нещо водовъртежно в първия роман на писателя, роден в Афганистан. Много човешка, проникновена, а на моменти меланхолична и натуралистична книга.

Действието на романа се развива от последните години на монархията в Афганистан (70-те г. на XX век), после през нахлуването на руските войски, партизанските битки, режимът на талибаните и до наши дни (първите години на XXI век). Иначе времето е вътрешно и динамично като преживяване – метафорично, извисено до хвърчилото и състезанието с него. Победата е в полета, в протягането на ръцете нагоре, и още по... 

На моменти фрагментът от думи спира дъха и отсича: не може да се живее всякак, а и миналото си е минало – то принадлежи на всеки от нас поотделно. Тайните са бреме, с които човек свиква постепенно или никога не забравя. Неизлечимото миналото отвежда Амир отново в страната, от която е избягал в Америка като малък с баща си. После дългът и любовта го карат да предприеме пътуване до своя Кабул, което едва не му коства живота. Кабул се оказва различен и нямащ нищо общо с града на неговото детство. 

Излизат сенки, сънища, травми, хора от детството (плюс талибани с тежко оръжие). Амир се справя с всичко, до колкото може и както може.
Четейки "Ловецът на хвърчила" си спомних за "Срам" на Салман Рушди. В Иран го обявяват за вероотстъпник, наградата за главата му е три милиона долара. Афганистанците също се разбунтуваха срещу Халед Хосейни, защото на "някои неща им е забранено да са истина" (С. Рушди). И в двата романа с различни подходи се мисли за срама и безчестието, за неизреченото и завинаги премълчаното. 
"Ловецът на хвърчила" е разговор, но не за сблъска на религии или места за живеене (свободни и окупирани),  а разговор за непоправимото и смъртта. В случая няма никакво значения кой от коя религия е, защото безизходицата е травма за преживяване, но и може да е кръг, от който не се излиза лесно. 

Простите и семпли истини дотягат на много хора (писатели) днес.  Хосейни обаче внушава, че никакви школи не могат да научат човек да пише (Амир е писател), ако е забравил да чувства, мисли и състрадава. Бих добавила и да се изненадва. И в това няма нито патос, нито измислица. 

Романът "Адела" на румънеца Гарабет Ибрайляну

ЗА АВТОРА

                                                                                                 

Гарабет Ибрайляну e роден през 1871 г. в Търгу Фрумос, Румъния – умира на 12 март 1936 г. в Букурещ. Литературен критик, теоретик, редактор, преводач от френски език, романист и знакова фигура за румънската литература от началото на XX век. Професор по История на румънската литература в Университета в Яш. От 1906 г. до 1930 г. Ибрайляну е главен редактор на списанието „Вяца ромъняска”. Под псевдонима Чезар Вража, който използва с прекъсвания през целия си живот, авторът дебютира на страниците на списанието „Шкоала ноуа” със статии, публикува и стихове, поезия в проза, мисли, преводи и др. Под същия псевдоним през 1896 г. превежда на румънски език „Бел Ами” на Мопасан.

За широкия читател, авторът е известен с романа си „Адела”, написан през 1933 г., с който печели национална награда за литература за същата година.

ЗА РОМАНА

„Адела” е типично румънска книга, особено ако я погледнем през призмата на 30-те години на миналия век. Книга, която гимназистите в близка Румъния изучават днес и пишат за нея на своя зрелостен изпит. „Адела” е философско четиво на тема: „какво е любов”.

Този роман ни насочва към мислите на един четиридесетгодишен мъж (Кодреску) – равносметките и спомените му, желанията и онова, което не се случва между Адела и него. За патриархалните нрави двадесет години разлика са повече от допустимото (той е на 40-ет, тя на 20-ет). Тази баналност е вплетена в поетичен език и впечатляващи описания на областта Молдова. 

Внимание заслужава структурата на романа, както и изграждането на героя, който се вглежда в света, себе си и природата, а не само в своя обект на обожание и възхищение. Адела е видяна през миналото и настоящето – тя е евентуално бъдеще, с което романът оставя отворен краят.

Книгата е за онова, което пропускаме. И все пак – липсва особена външна драма или мелодраматизъм, защото те присъстват вътрешно в безкрайните въпроси, размишления и терзания на разказвача Кодреску... Читателят остава с впечатление, че случващото се е само в неговите мисли.

...

Романът е откъси от дневника му. Може би по-важни откъси, защото вероятно другата част от дневника е загубена...

Гледната точка на жената не присъства. Всъщност съществува ли Адела?

...

Преводът е изключително гладък и вдъхновяващ. Книгата е полирана. Ако някой очаква да види класическа любовна история – ще остане разочарован. Изисква се някакъв читателски опит за тази книга, търсене и малко желание човек да излезе извън баналното, очакваното... Извън клишетата. С този румънски автор това е възможно. 

(Темата за Лолита не е централна, Лолита е съблазнителка на 12-13 години, а Адела на тази възраст е далеч от тези уклони)

интервю с преводача

"Адела" - в Хеликон

Гарабет Ибрайляну. Адела. ИК Персей. С., 2014
превод от румънски Христо Боев

"Морето, морето" от Айрис Мърдок

„Морето, морето” е един от най-известните романи на Айрис Мърдок. Написала е около тридесет такива.

Айрис Мърдок е преподавател по философия в Оксфорд. Съпруга е на Джон Бейли – професор по английска литература, писател и критик. Тя принадлежи към т.нар. сърдити млади хора в британската литература. Увлича се от екзистенциализма на Сартр, Камю и Бовоар. Умира през 1999 г.

„Морето, морето” е драматургична книга, в която животът е театър, представление, карнавал или направо Шекспирова ирония. А морето е проникновената спойка между смисъла или безсмислието. Не бих казала, че героите питаят любов към морето, но и не могат да го пренебрегнат или да не го забележат. Морето отнема живот (този на Титус), то е свидетел на раздели, дилеми и преиграване. Морето не задава въпроси, може да се оттегли и да забрави. Морето е всичко. Не са много книгите, които с такива детайли и визуализация да описват морето. Ефектът е направо 4D. А и аз си осигурих среда, защото четох на брега.

Книгата е с изключителна плътност, написана по един странен и вдъхновяващ начин. Толкова интересно и интелигентно пише Мърдок, че на моменти няма значение какво описва и разказва, важно е, че го прави. Фиксира, отчайва героите си, иронизира, задава и настройва камерата, отдалечава се и звукът се отдалечава, приближава и уж страданието на Чарлс идва към нас. Момичето от детството му (Хартли) се оказва илюзия, желание за притежание (може би) или някаква загадка, която не може да бъде уловена. Това не е от толкова голяма значение.

Връщам се към тази книга, за да си припомня една писателка не просто с усет и умение за разказване, а с перо, което улавя звуци, мисли, идеи, абстракции, чувства. И това не звучи пресилено. Книга, която ни кара да останем... там, на брега... за по-дълго... Защо не през есента и зимата. 

Айрис Мърдок. Морето, морето. Изд. Рива. 1999

Препоръчано - Маргьорит Дюрас: „Да пишеш”

Книгата е съставена от няколко есета на Дюрас: „Да пишеш”, „Смъртта на младия английски авиатор”, Roma, „Чистото число”, Изложението на живописта”.

Ритмична и фрагментарна книга – много френска, с онова усещане, което може да носи само този език. Дюрас създава образи, движейки се по асоциации. Опира се на философски (и политически) констатации, които пристрастно изпълват книгата. Книгата може да се чете фрагмент по фрагмент, на отделни мисли и части, от началото към края или наопаки. Изобщо конструкцията е и вмешателство на: световъзприемане, идеи, отсенки към култовия любовник и оразличаване на нещото чрез (и за) което се пише – самотата.

„От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота. И го признава неизменно, то е онова от горите, онова отдавнашно като времето. Онова на страха от всичко, отчетлив и неотделим от самия живот. Ожесточава се. Човек не може да пише без силата на тялото. Трябва да е по-силен, за да се залови с писане, трябва да е по-силен от това, което пише. Потресаваща история, да. Не само писането, написаното, ами и звуците на нощните зверове, тези на всички, вашите и моите, тези на кучетата. Смазващата, отчайваща вулгарност на обществото. Болката, Христос и Моисей, и фараоните, и всички евреи, и всички еврейски деца, и още най-силното усеща за щастие. Неизменно, така смятам”. 

Из "Да пишеш"

Маргьорит Дюрас: „Да пишеш”. Изд. Прозорец, 2013

Препоръчано: Джонатан Франзен - "Поправките"

"Поправките" е трагикомична дисекция на американското семейство и съвременното общество.  Впечатлявам се от езика и стила на този американец. Епично повествование - наистина, запомнящо се. Героите не могат да излязат по никакъв начин от карнавала живот, от оня микс, който деформира съществуването. Смазването е тотално, заради опиянението, което дава наркотика, храната, илюзията... консумацията, липсата на общуване. И Френзен, като всеки голям писател, не се удоволства от това - проникновеното представяне на тази ситуация е дълбокото страдание на автора по дехуманизацията на съвременното ни общество. Писана цели седем години, книгата е обявена за "първия велик американски роман за XXI век".

Все още чета "Поправките"

Джонатан Френзен. Поправките. ИК Колибри. 2013

"Момичето на френския лейтенант" - Джон Фаулз

Бях позабравила тази книга.

Няма как да не си спомним за Сара и да не си представим Мерил Стриип. Не знам коя друга актриса има качества, за да изиграе тази роля.

Джон Фаулз казва, че книгата му е любима и най-много го е изненадала. Романът е холограма на творческото му съзнание или просто интересно пресъздаване на неумолимото у човека – онова, което не ни дава мира. Фаулз е не просто умел разказвач – той е вариативен, разминава се с очакванията (собствените и на читателя), промъква се между героите си и ги слуша какво си "казват", за да го напише. Възможните решения на тази игра в романа са три. 

Сара е примамлива (и дразнеща), като всеки човек надскочил своето време (в случая викторианското). Добрият разказвач обаче умее да внуши, независимо от епохата, която описва, че дилемите на героите му са и наши – съвременни. С видима лекота Фаулз успява да го постигне.

„Момичето на френския лейтенант” е книга-пристрастие, определена като литературна загадка и трайно приключение в лабиринтите на човешките състояния. А Мерил Стриип е не просто добро режисьорско решение - тя е самата Сара. 

Джон Фаулз. Момичето на френския лейтенант. Изд. Сиела. 2010

Вечните булеварди

by diyana ivanova boeva

„Каля Викторией” на Чезар Петреску (1892-1961) е роман за Букурещ от началото на миналия век. Роман за големия и чудовищен град, който според автора, само отнема. Отнема - красивата съдба, бъдещето, мечтите, живота... всичко.

Известният булевард „Каля Викторией” е превъплъщение на размириците и мислите на героите. Този дълъг криволичещ булевард е ням свидетел на мечти и разочарования, на светли надежди и подли кроежи, на възходи и падения. Булевардът е като живо същество и е част от съдбата на хората.

Много въздействащ роман. Размирен и красив с описанията си на вечния Букурещ. Чезар Петреску обаче опровергава митовете за големия град-мечта, наричан „малкия Париж”. Този „Париж” в началото на XX век носи смърт, агония, фалш, пустота и безпътица. Безкарйно много компромиси се налага да прави сем. Липан от романа. Липсва им и дозата безскрупулност, за да оцелеят. Провинциалното семейство със свои порядки не удържа на порока и изнудването. Неподкупният Липан (бащата) става ненадейно главен прокурор, избран заради своя кротък нрав и наивност, изявена чрез чувството му за справедливост. Синът му Костя търси своето място и напуска дома, защото е непримирин бунтар и дълбоко ненавижда лъжата и фалша. По-голямата сестра - Ани Липан се омъжва без любов и се превръща в една от многото „атракции” на Букурещ. Сабина Липан (другата сестра) със своята жизнерадостност и душевна чистота връща към живот повлияната от морфина Виорика, но погубва себе си. Журналистът Озун забравя бляновете си и продава своята независимост... Сякаш жертвите на града са жертви и на Булеварда, който е свидетел на всяка драма, на всяка усмивка или надежда. Позицията на Чезар Петреску е крайна и непримирима – големият град е пагубен, той убива и не оставя нищо от човека.

Прякото противопоставяне село-град липсва или поне не е изявено явно. Авторът изцяло представя атмосферата, улиците и хората на Букурещ. Шумът на роклите, поривът на душите и невъзможното пребиваване и оцеляване в една среда на измама, човешка нищета и бедност.

Паралелите с днешната българска действителност са неминуеми. Все едно Чезар Петреску пише за нравите в днешна България. Подкупни прокурори и юристи (с ум на герои от анимационни филмчета) - с тефтерчета и без тефтерчета, в които с инициали отбелязват кой да бъде „унищожен” и кой да бъде „спънат”. Това веднага ми напомни за двама герои от книгата – богаташът Йордан Хаджи-Йордан и властникът Джика Елефтереску, обвързани с мръсни сделки и дела. И в романа са видими продажните журналисти, сменящи много бързо позицията си според „вятъра”. Пошлите интриги, зад които се крият сделки и интереси... Фантазията на Чезар Петреску за социалната неправда все пак е в определени граници. С две-три изключения, героите в книгата имат някакви остатъци на вяра и човешко достойноство, за разлика от нашите властници с инициали и прякори. Все пак книгата, силно изобличителна, не е гротескна или саркастична, не е и фейлетонна. Романът не е сплав от съждения, а разказ за неправдата в големия град в началото на миналия век и невъзможността героите да просъществуват заедно със стремежите и мечтите си.

Румънците обичат и четат своята литература. Бих казала, че за пореден път разбирам и проумявам тази читателска обич. „Каля Викторией” е обгърната книга, шеметно урбанистично четиво на един от популярните им разказвачи. Пак модернист като Л. Ребряну и М. Елиаде, само че не така математически изчислен като писане. Чезар Петреску„подготвя” малко повече определени действия в романа, открива се и е лек мелодраматизъм. Книгата е „спасена” чрез майсторското преплитане на фабулите и времевите пластове и най-вече от дълбокия и проникновен смисъл - от истинското и нескрито човешко съчувствие, което не е изказано напряко, а е част от романовата структура и „мисъл”.

Тъжна и много впечатляваща книга с име на един от най-известните румънски булеварди: „Каля Викторией е на път да изчезне. Всичко се измества в други посоки, към още празните, ненаселени, почти пусти булеварди. Утре, в други ден ще опустее и Каля Викторией...” (Чезар Петреску).

...

Все пак този град не е лишен от памет. Ръмънският автор го доказва.

Чезар Петреску. Каля Викторией. Изд. Народна култура. Сф. 1972

За "Последен влак за Истанбул" от Айше Кулин

by diyana ivanova boeva

Айше Кулин е съвременна турска писателка на биографични романи. „Последен влак за Истанбул” е действителната история на няколко турски дипломати, спасили голям брой евреи по време на Холохоста. Кулин пише увлекателно и стройно. Не е на висотата на Орхан Памук или на Филип Рот, който също засяга ”еврейската тема”, но пък историите й държат читателския интерес от първата до последната страница. Сюжетът тече динамично и по време на Втората световна война, също така на различни места: Истанбул и Марсилия, Анкара и Кайро, Париж и Берлин. Селва е дъщеря на един от последните османски паши, високопоставен сан в имперската държавно-политическа йерархия. Тя се влюбва в млад евреин, Рафаел, но семействата им се противопоставят на този брак. Селва и Рафаел заминават за Франция, но и там не са спокойни. Хитлеристкият терор подлага на опасност живота на евреите в цяла Европа.  Селва и Рафаел също попадат в хитлеристката хватка. Кулин разказва как Турция отчаяно се опитва да избегне участие във войната и опасно лавира между страните от Тристранния пакт и Съюзниците.

Очевидно идеята на Кулин е да покаже „личното”, заедно с „общественото”. Двете сюжетни линии вървят успоредно. Романът е опит да се представи една доста светска Турция. Даже бих казала и въображаема, затова и литературна, що се отнася до семействата на героите.  Очевидна е симпатията на Кулин към консервативните и богати турци, защото героите са образовани, всеопрощаващи и благородни, някои успяват да преодолеят и своите предразсъдъци. Жените са доста разкрепостени. Без пряка връзка, неволно си спомних „Сексът и градът”, и светът, в който нещата се случват, както ги наумиш. Можеш да живееш, казваш и обсъждаш цяла плеяда от въпроси и вълнения. Но това не означава, че реалността е точно такава. Реалността е пожелателна в изкуството, да. И не че литературата трябва да отразява обективно – достатъчно е да го прави талантливо. На Айше Кулин й липсва нещо много малко и съществено като писател. 

 Светът на Орхан Памук обаче е невъобразимо „вътрешен”, ориенталски, екзистенциален. И всичко това на фона на страхотни описнаия на Истанбул, джамиите и минаретата. Орхан Памук не бяга от религиозното, своето – автентичното. Помня как образите от „Името ми е червен” се стелят, пристигат и остават за дълго. Орхан Памук „не се бои”, изглежда доста по-свободен и непредубеден от Айше Кулин, която определено има талант за автобиографични романи, но сякаш не успява да се потопи (и възползва) до край от света на привидението и смисъла на „своето”, към което се е насочила като автор. 

Айше Кулин. Последен влак за Истанбул. Изд. Intense. 2012
превод: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсин

Неoбозримото влюбване в „Сватба в небето” от Мирча Елиаде

by diyana ivanova boeva

Естествено, че става дума за романа „Сватба в небето” на световния учен Мирча Елиаде (1907-1986), чието име се споменава с тези на още двама румънци: Емил Чоран и Йожен Йонеско. До края на живота си Елиаде завежда създадената специално за него Катедра по история на религиите в Чикагския университет. 
...

Ситуацията, около която се развива сюжетът, е класическа: двама мъже разказват за една жена. Много румънска книга – особено в частта за фаталната жена, която задава смисъла на съществуването. Веднага си спомних за „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” на Камил Петреску , както и за „Чуляндра” на Ливиу Ребряну и „Как да забравиш една жена” на съвременника ни Дан Лунгу...

      Една нощ събира Мавродин и Хаснаш в съкровеността на изповедта. Мавродин разказва за най-странното,  мигновено и страстно преживяване през живота си, свързано с магнетичната Илиана. Хаснаш споделя за идентично преживяване с Лена. Случващото се е част от загадката на битието, от смисъла и загубите, които спохождат хората. При внимателен прочит, става ясно, че Илиана и Лена са една и съща жена, която излъчва вдъхновяваща сила и одухотвореност. (Често румънките имат по две първи имена. В случая жената използва едно от имената си при срещата с Хаснаш и Мавродин.) Мирча Елиаде очертава образа на жената, която не просто спира дъха с кожата и лицето си, а задава друг ход на събитията. За Илиана-Лена „невъзможното” зачатие (или самата мисъл за дете) са свързани с някакъв неин страх, но и са част от правилото, че такива същества живеят само за себе си. Обвинителният тон липсва изцяло в книгата. И двамата мъже признават, че тази жена не може да се забрави. 

        Мирча Елиаде има изключително фин усет към думите. Не се увлича (или заиграва) с тях. Брилянтен и изящен стилист. Ритмичен, модерен и с поетичен изказ. Хладният ум на учения Елиаде е видим и в този роман, защото в света на езика няма компромиси. Мавродин изрича на Илиана, нещо, кoeто звучи от името на самия автор: „Ще настъпи часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература”.  Т.е „със сдържан, ясен стил и все пак прочувствено”, казва героят, допускайки, че това ще се хареса на Илиана. 

      В романа се налага и общото внушение, че в подобен род обсебващи взаимоотношения, за мъжа няма свобода и покой. Мавродин е писател, бохем, светски човек от Букурещ (след срещата си с Илиана, представа „да бъде”). Хаснаш е успял човек, който си дава сметка, че „емоционалната памет” не е мъжко качество, но така и не забравя, че е обичал Лена, дори след като има друга съпруга и две момчета. Илиана-Лена един ден (по различно време) изчезва от живота и на двамата. Хаснаш усеща, че тя не е жива, същото си мисли за нея и Мавродин. Загубата, в случая,  не е краят на всичко, загубата е бреме, с което трябва да се научат да живеят и Мавродин, и Хаснаш. Оказва се, че е възможно. Книгата не е мелодраматична. Илиана-Лена си тръгва по някаква странна логика на съществуването. „Тръгването” не е суета или ореол на тайнственост. По-скоро е свързано с определена липса у Илиана-Лена, с мистериозното й отлъчване от обичайното.

    „Сватба в небето” е роман, който задава литературното в пълна сила, но и „харесва” житейското като смисъл и състояние за писане. „Материалът” от действителността е рафиниран и конструиран в някаква обща сплав от аристократизъм и неизбежност (раздяла). Независимо дали чета Картареску или Елиаде (и двамата учени и писатели от световна величина), разбирам и приемам, че това са автори с интелектуална сила, разгърната мощ на ума, но и на... духа. Читателят е уважаван като крайна мярка на сътворението, като инициатор на идеи, които се раждат винаги след четенето. Вероятно това е единственият начин за постигане на истинско признание и известност от световна величина – нещо, с което могат да се похвалят румънците.  

    „Сватба в небето” е градски роман. Присъствието на Букурещ е осезателно. И не само – маниерът, аристократизмът, Първата световна война, Париж, Берлин... Илиана-Лена няма много общо с Анна Каренина – най-малкото не е омъжена жена, която се терзае по своя Вронски. Анна Каренина до героинята на Елиаде изглежда просто на една „матрьошка”. В българската литература не мога да се сетя за образ на интелектуалка с книга, която разбира от писане и е в кожата си, вдъхновяваща е и има непреодолими и истински вътрешни терзания (на това отгоре не е феминистка). Може би в първия роман на Вежинов („Синият залез”) се появяват само зачатъци на такъв тип женски образи. Спомням си и за онази жена на средна възраст (Мария), която героят на Вежинов - проф. Урумов харесва ( „Нощем с белите коне”) – тя обаче има твърде много скрупули и обременености върху си. В изграждането на образа на Ирина от „Тютюн” пък има доза морализаторстване – което е далеч от тактиката на разказване на румънеца. За прословутата Албена на Йовков  да не говорим – там нещата са повърхностни на ниво сетивност (сензитивност) в сравнение с този проникновен образ на героинята от „Сватба в небето”, а и липсва градът.

    Не става ясно какво точно се случва в душата на Илиана-Лена (защо си тръгва и от двамата), у нея има „подредба”, за която може да се гадае, свобода и възпитание, в което личният избор не се подлага на съмнение. Гледната точка е на мъжа-разказвач (и това е много интересно) – Мирча Елиаде показва сякаш и някакъв собствен опит, личи си, че е в „свои” води – мога да припомня и автобиографичния му роман „Майтрей”. Описани са страховете на Мавродин и Хаснаш – усещането, че губят себе си в тази обсебваща любов, „погледът” на другите, безсмислието и смисъла да бъдеш в подобна ситуация. Видими са и предизвестеният край, тръпката и начинът, по който чувството променя и превръща случващото се в минало. Проклетото чувство,  от което съседите не се отказват до ден-днешен. Чувството, което при тях, е съчетано с един аристократизъм на духа, високи естетически критерии за изкуството и отношение към трайното и стойностното. Сигурно така се провокира и запазва автентичността и бъдещето на таланта! Вероятно и заради това румънците имат своя световна класика (преведена и призната), която ценят и изучават задължително. Иска ми се да пропусна дежурното: „за разлика от нас”.

Мирча Елиаде. Сватба в небето. Колибри. 2012
превод от румънски: Лора Ненковска

„Прочетено в очите ти” от Йовица Ачин

by diyana ivanova boeva

Възприех сборника с разкази „Прочетено в очите ти” на Йовица Ачин като разплата с неизвестното – смърт, Бог, идея за любов, усмивка на момиче от 1968, измислен разказ или фалшива автобиография. Може да се каже, че се откриват елементи, с които се пародира постмодернизмът, като изчерпваща се вече тенденция – иронията, заради самата ирония, фрагментарността, заради самата фрагментарност, носталгията и интелектуализмът, незнайно защо, възприети като същност на мнимото съществуване... Нямам на идея дали Ачин го прави умишлено, или не, но екстремното натрупване на определени техники в писането, поставя текстoвата структура в друга плоскост. Естествено, творчеството в порядъка на постмодернизма и днес продължава да обединява хора с общи възгледи и идеи, също така оставя след себе си интересни и запомнящи се книги.

Сборникът с разкази на Ачин е разходка по периферията на смисъла, на места повествователят приема ролята на непукист (подхожда му), безупречно стилизира и заблуждава принципно заблудените от скука и любов. Поетичният край на сборника (разказът „В списъка за заличаване”) е сбогуване с лудостта. Завръщайки се в „поезията”, човек е спасен, защото не гони ново начало, не среща русокоси момичета по време на бомбандировки, не се стреми към „чисти” разкази, а следва единствения съвет на автора: „Просто четете, а после станете и ходете”. Така и сторих.

Сборникът е и етюди и вариации по тема. Една и съща. Странно, но не мога да я формулирам точно. Вероятно тази тема за всекиго е различна. Само онези творци, които не са повлияни от инерцията и рутината (или още по-лошо „славата”), не звучат самодоволно и „намахано”. Ачин е точно такъв автор – поставя под въпрос самия себе си и собствената си възможност да създава прекрасно, любовно, обичайно, да ласкае с думи и идеи. А това винаги се е наричало възможност за личен и писателски напредък.

Екзистенциалните дилеми не са присъщи за тази книга. Михайло Пантич („Ако това е любов”) е по-завършен като послание, звучи ми с по-позната философия, в която страданието и изненадата присъстват и в зоната на драматичното. Липсата на сентенциозност и унесеност в „Прочетено в очите ти” пародира видяното, преживяното, случващото се. Чисто формално напомня и на „Упражнение по стил” (Р. Кьоно) – сякаш една и съща история е разказана по различни начини (на места леко преднамерено).

Жените в сборника. Тук феминистките ще разчетат неподобаващ смисъл. Невзрачни същества, създадени за „равенство” – такива са женските образи. Жените в тази проза си ги представям „под перваза”, като придатък, пристигащ при „нужда”. Съблазнителки в „най-прекия” смисъл и нищо повече. Душа и поглед в тези същества не открих. Авторова позиция все пак. От мъжките персонажи ще запомня младоженеца от „Мадам се омъжи”.

Елементът с „очите” звучи някак уморено и подлъгващо. Т.е не е това, което си мислите. На моменти ми се струваше, че Ачин иска да докаже, че просто може да разказва. Да спомене за своето съществуване – а не за нечие чуждо (не говоря за автобиографизъм). И това също е подлъгваща и леко претенциозна позиция. От цялото лъха, че съвременността е уморителна, книгите и хората още повече, началата, заради които създаваме нещо свое – съвсем. Изборът и драматичността на събитийността не стоят изобщо на дневен ред. Тогава кое задържа погледа ми върху тази книга докрай? Собствената ми читателска себеотверженост или желанието ми на всяка цена да сглобя мозайката, да видя събрани парчетата от бомбардировките в Сърбия! А болката я няма, абсурдът не е заклеймен, страхът е заседнал при Гарп през 70-те на миналия век (Д. Ървинг), но не и тук.

Избликът на всекидневното не създава хомогенен свят, открива се мистификация, която граничи с нищото и смъртта („Убий ме, ако искаш”). Ачин не разказва мигове, а по-скоро се опитва да създаде и покаже, че липсват такива – липсват хора, характери, нещо познато, за което човек да се захване, пък и смъртта е наблизо, наречена, изречена и водеща до някаква след-абсурдност.

Не мога да не споделя, че книгата ми се противеше – и аз на нея. Може би в това е загадката и разковничето – през цялото време се противях на „логиката”, че малките преходни неща надживяват човека, че идеята за щастие е химера, че има само някаква куха материя,  че тялото е „вещ”, че всичко е еднакво, че всеки път се повтаря. Тази „логика” винаги е будила неодобрение у мен, затова философското й наслагване в сборника не ми допадна особено.

Ачин е опитен писател – личи си. Това се открива на всички нива: фраза,точност на думите, ритмичност, сгъстеност на смисъла (какъвто предполагат кратките форми), умисъл за разказване, извеждане на център и дори “центробежност” при повествуването... Тук не мога да не спомена и заслугата на преводачката от сръбски Русанка Ляпова. В съзнанието ми останаха много случки, като фабули в движение. Това е динамична проза. Звучи и като записки, но не от „подземието”, а от действителността, такава каквато я вижда сърбинът. Действителност – литературна и не съвсем. Ачин не се поддава на алюзията (като М. Павич) – строен и дисциплиниран като фраза, разказва контрапунктно и не оправдава очаквания. Потокът на съзнанието отстъпва на представяне на един странен свят, представящ хора от съседната улица. Да речем.

Допадна ми разказът „Световен шампион” – написаното е по-ясно, eстествено по човешки и без допълнителна експресия. Този разказ задава и друг тип стилистика, в която лично аз искам да видя Ачин. Стилистика, която звучи и по-съвременно. Яркият и цветущ език (на моменти) в този сборник е изобличение на нещо или съпротива от страна на Ачин. Може би на това, че днес трудно се откриват хора, на които да четеш в очите, с които да се разбираш с една дума или просто такива, на които да имаш доверие. Описанията на физическите „съприкосновения” между мъже и жени ми бяха досадни и доста еднообразни (а само между жени, още по-досадни). За мен показват едно: умение да се пише и то добре, но нищо повече в повторителността, в която присъстват.

Иначе сборникът е и забавен на моменти и необичаен. Може да се разгледа и литературоведски, поставяйки наяве проблемите за фикцията, читателя, измислицата и лъжата. Повествователят директно изрича, че няма живот без разказ. Някой ден ще попитам Ачин: „А без любов има ли живот?”. При толкова много споменаване на думата „любов” в текстовете (и разказване по „темата”) не ми стана ясно на какво точно са осъдени мъжете и жените в този свят. Иначе в сънищата на българските си читатели Йовица Ачин не се съмнява – това споделя самият той в предговора на българското издание на сборника с разкази „Сънища в Белград” (2003). В същото издание авторът допълва, че разказаното променя света и хората, сближават ги – премахва политически, исторически и езикови бариери.

Клиширано ще кажа накрая очевидното (не ми остава друго): книгите даряват светове, извеждат човек от застоя и тежестта на съществуването – поръчват „убежища” и само най-добрите остават „след това”. В случая с Йовица Ачин времето ще покаже.

Йовица Ачин. Прочетено в очите ти. ИК Ерго. 2012

превод от сръбски: Русанка Ляпова

Неосантиментализмът на Анна Гавалда в "Един подарен ден"

Романът „Един подарен ден” е рамката на по-интересното настояще, което пленява със своя сантиментализъм, разумност и липса на заблуди. Простoтата е съвършенство – това си мислех, докато четях. Простотата в разказването е трудност, трудоемко разбиране за същността на думите и техния смисъл. Наглед обикновената история изчиства абсурда, защото не го поставя в центъра. Анна Гавалда сякаш направо изрича: „Хайде да загърбим преструвките, прекрасно е да се живее”. Не открих мъгли, есени, депресии и неизлечимости – свежо откровение за живота ни предлага Гавалда, без да се притеснява от това, че ще бъде обвинена в наивност или каквото там.
Заслужва внимание иронията на авторката, чрез която подходът към днешното придобива допълнителен смисъл. Иронията на Гавалда не е самоцелност или традиционализъм – тя е свежарско разиграване на картите: да бъдем себе си, ако е възможно да приемем развода на родителите си, разделите на сестрите си, срамежливостта на братята си или... или пък да си подарим един ден. „Усмивката” и е съвсем лека и разрушава „нормите” (очакванията) с едно движение.
Двама братя и две сестри си подаряват именно „този” ден. Най-големият решава да избяга от досадната сватба на роднините еснафи. С двете си сестри отива при най-малкия брат, който работи като екскурзовод в замък. Четиримата напускат ежедневието и се отдават на спомени и щуротии. Има нещо тъжно в този единствен ден. На всички е ясно, че е последен. Завоят преди порастването, сентенцията, която позволява да се отдадеш на спомени и раздели (минали и предстоящи). Този ден е вододелът, мярката пред трудностите и вероятно зареждащата енергия. Неизлечим остава въпросът защо трябва да станеш „голям” чрез общото разбиране – вулгарно, неприлично, неинтимни, гротескно... Ами ако не е възможно да се случи така. При мен и теб!
Гавалда е брилянтен стилист и очевидно съвременен и нехленчещ автор.

Анна Гавалда. Един подарен ден. ИК Унискорп

и в звук

От кашона: Гарп и "госпожата"

Извадих от кашона две важни и ключови книги: "Светът според Гарп" от Джон Ървинг и "Госпожа Далауей" на Вирджиния Улф. Странните и живи случки, които описва Ървинг срещу по-литературните детайли на Улф. Внушения от различен порядък на двама много интересни автори. При Улф светът се оглежда сам в себе си, поточен и изникващ от глъбините на подсъзнателното. Гарп е в ситуация на странност - още от своето зачеване. Иронията на Ървинг е интелигентен поглед към създаденото преди него (традицията), а удоволствието от това да създаваш герои в откачени ситуации, не е непременно любов към това да откриеш лудостта наоколо.
Развиващите се герои на Ървин (които все пак обстоятелствата променят) срещу онази "госпожа" - обсебена от своите мисли, на онзи същия прием, в който животът преминава като вечно влечение в една несъзнавана прожекция.

Поетично настояще?

by diyana ivanova boeva



Четох стихосбирката „Енсо” от Владислав Христов и се разхождах в поетичното настояще. Лутах се между пропадналата инфантилност на конкурса на името на Биньо Иванов и си търсех оправдание за това, че „В полите на Витоша” е по-интересно. Знам обаче, че и двата конкурса не струват – щом се допуска символиката, свързана с имената на Биньо Иванов и Яворов, да отстъпи на дребните сметки и схватки, на скандала и мнимата слава. Не говоря за качеството на текстовете (наградени или не) – а за липсата на поезия (и празник), в поетичните ни конкурси. За намесата на все едни и същи хора – за вечните мегдани на литсредите ни и най-сетне... за скуката наоколо. Докато обсъждаме себе си, някъде някой пише поезия. Това все пак е обнадеждаващо.
Апропо говорих и с наследниците на Биньо Иванов – помолих ги да напрявят нещо, за да прекратят всичко това. Хората са изненадани, че има такъв конкурс изобщо. У нас, използван ли е някой приживе – същото се случва и след смъртта му – тъжна констатация. Типично нашенска.
...
Енсо било символ, празнота, мъдрост, не дума, а енергия... „Енсо” на Владислав е нещо повече, щом мислех за липсите днес (не изключвам и своите). Владислав доказва, че преднамерено не може да се пише поезия – кълбото от нерви и илюзии при него е някаква странна смесица от завършеност и смисъл. Това е поезия, която ме впримчва в обръч – на моменти ми действа малко задушаващо, защото не си представям, че мога да се освободя от тялото си, а умът ми реещо се, да създава нещо впечатляващо. Но се замислям (не знам защо) дали някога ще напиша нещо, което си струва и си заслужава.
Илко Димитров и Силвия Чолева имат интересни бележки (на вътрешната част на корицата) за стихосбирката „Енсо”. Пишат за шумовете и въздействията. Камелия Спасова сякаш дава по-неадекватен израз на прочетеното, но пък е ъгъл или състояние към тази поезия.
Напоследък чета повече романи и по навик потърсих историята – текстова, извънтекстова, въображаема, истинска... Струва ми се, че Владислав „сгъва” (както би казал Илко Димитров) историята на някаква позабравена истина, бяга от сантименталността, но и с някакъв чар и находчивост се впримчава в идеята за паралелното, което в същото време е тук и наблизо:

ритането на листата в парка
е ритуално останал от детството
сега го правя само когато
ми е много тъжно:
.......
„южен парк”

Тълкуването на поезията понякога е част от нейната сентенциозност и краткост в случая. То е част от разминаванията, които се свързват с очакванията (ти). А аз нямах никакви очаквания преди да отворя книгата. Исках просто да чета поезия и да избегна зоркия и недоумяващ поглед на Биньо Иванов от онази снимка. Нали я знаете?

Владислав Христов. Енсо. Ерго. 2012

Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946 - 1962)

Сборникът включва протоколи, изказвания, писма и др. подобни текстове, които съдържат цялостни или частични самокритически заявления на български пистели, документирани между 1946 и 1962. Тези текстове принадлежат на Централния държавен архив, Националния литературен музей, Къща-музей „Димитър Димов” – София, откриват се в периодика и авторски книги.
Съставителят Пламен Дойнов прави извадка от важен и премълчаван период в нашето историческо и литературно минало. Премълчаван, заради близостта на времето и „героите”, които не са измислени, а и все още има съвременнци и наследници, които ги помнят.
Четох книгата и на моменти се забавлявах искрено. Не мога да повярвам, че това е било факт. Очевидно е факт, щом архивът съществува. Четох и на моменти си мислех обаче, че за определени автори отделни ситуации са драма, лична – човешка, морална, дилема, която води някои от тях до абсурди и потъпкване на интелигентността и себеуважението им. И едно такова конфузно му става на човек (предупреждавам, че не става дума за политика) от речите на Тодор Живков в „Изкуството, науката и културата в служба на народа” (1965). И заплашванията си ги бива, особено тези на Пантелей Зарев към Борис Делчев да си си направи самокритика, иначе не щели да му печатат работите.
Славчо Красински направо звучи достоверно с призива си: „Само с народа”. Навсякъде вината е ключов момент, който пренарежда съдържание и се превръща в съдбовност и бездарие.

Показателна е позицията на Валери Петров в „За състоянието на българска поезия”: „Другари и другарки, аз ще говоря за един-единствен проблем – проблемът за отношението на критиката към поезията.... В своето творчество от 1949 г. аз проявих редица сериозни грешки от линията на социалистическия реализъм и допуснах редица провали във формалистическа насока...”. Знам,че е било такова вемето, разбирам, ама някак ми е неловко да чета подобни неща...
Интересно е писмото на Димитър Димов до Вълко Червенков (17 септември 1953). Започва така:
"Уважаеми другарю Червенков
От месеци се боря с мисълта дали да ви пиша, или не. Най-сетне реших, че е по-добре да ви пиша, вместо да потисна в себе си подозрението, че съм малодушен и проявявам притворство именно към Вас – човека, който ми помогна и когото обичам и почитам. Касае се за „Тютюн”- за друго, естествено, не бих се решил да ви безпокоя".
Следва изброяване на това от какво се е водил Димов при преработката (Доста йезуитска позиция, добре изиграна и премислена - възхитих се на начина, по който "премята" В. Червенков.). Раболепието в началото е задължителен момент при всички "покайващи се". Вежинов обаче не преработва „Синият залез” – това е интересен факт, въпреки че цял живот се оправдава и извинява – но някак не така директно и шумно.
Пламен Дойнов включва документа в действие – доста безпристрастно и изследователски, но самият документ някак не те държи хладен и безразличен. Чудя се дали има имена от днешния писателски съюз, които са се изказвали по подобен начин самокритично – понеже не съм се интересувала кои са там, затова и се питам реторично вероятно.
Прочетох думи на Гуляшки, Георги Цанев, Петър Пондев, Иван Бурин, Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Стефан Станчев, Владимир Василев, Фани Попова-Мутафова... Писмото на Пеньо Пенев (от 1958) до Караславов е запечатващо се, особено моментът, в който споделя за престоя си в психодиспансера.
В общ смисъл книгата е и документ за времето и „размисъл” за словото в оня библейски и метафоричен смисъл, в който отсъждането е винаги изричане на глас на нещо важно. Това изричане е променяло обстоятелства в близкото минало, а принудата, ми се струва, е доста непринудена понякога и повърхностна. С умисъл, с амбиция за "утре". Амбиция за власт и позиция. Писателска власт и позиция. Тук паралелите с днешното са неволни.

Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946 - 1962). Изд. Сиела, 2010
съставител: Пламен Дойнов

"Краят на един семеен роман" от Петер Надаш

by diyana ivanova boeva


„Kраят на един семеен роман” е книга, писана между 1969-1972. Петер Надаш ни пренася в сталинистка Унгария във времето на Матиаш Ракоши, време, което завършва с Унгарското въстание от 1956 г. Събитията се представят през погледа на едно дете – Петер Симон, чийто баща е офицер от Държавна сигурност, по късно е обявен за предател, а момчето е изпратено в интернат. В цялото на разказа ролята на дядото на Петер Симон е особена, който пък е и оцелял от Холохоста евреин.
Книгата е дълбоко емоционална и чувствителна до поетичност. Казано направо Петер Надаш държи „изпъкналите вени” в една си ръка, а в другата е „ножът”… Чисто визуално в текста се откриват: кръвонасирането, загубата, полудяването, изплъзгващата се риба между пръстите (плуваща преди това във ваната), вената, която всеки момент може да бъде отрязана... Тази образност се напластява непрестанно и преминава в подсъзнателното. Отвежда към реални политически факти, връща към действителността или директно отпраща в староеврейското време, за което така умело разказва дядото на Петер Симон. Не случайно се твърди, че Петер Надаш визира своето собствено аз в загубите и обратите на паметта.
Романът е и притча за изгубеното време (времето остава относителна следа и при Пруст, а пък настоящето не би могло да бъде уловено лесно). Бих казала, че „Краят на един семеен роман” е дълбоко осъдителна и придричива книга, която обвинява индиректно и „казва”, че не бива, не бива и пак не бива да се забравя миналото, въпреки че не ни е дадено да го разберем докрай…
Обективността в романа е сведена до простата човешка драма, защото бъдещето на едно семейство е разбито, благодарение на нечия прищявка да ръководи съдбата. Всъщност в романа директни въпроси липсват. При добрите разказвачи въпросителните се задвижват ненадейно и поддържат импулса на четенето докрай. На никого не става ясно дали в интерната „грехът” е изтръгнат от Петер Симон, дали някога някой ще забрави, че баща му е предател, а гласът на примитива-държава (в лицето на директорката там) ще създаде свое подобие.
„Чевенгур”, „Глътка въздух” и Pink Floyd ми се преплетоха накуп, добавяйки нов и страничен нюанс: предразсъдъците подвеждат – ако те срещне човек случайно на улицата и те заговори, бъди внимателен и не забравяй, че може да ти е роднина или брат по съдба... В по-широк план това не е роман за ДС и прословутите ченгета, това е роман, в който всички са жертви: от едната и другата страна, от този и онзи бряг. Затова и книгата на Надаш не би могла да се разгледа еднопланово, едноизказно и еднотипно.
Историята обаче се интерпретира само в литературата. Някои неща в реалността са си просто „така”.
Няма по голям „грях” от това да забраниш на някого да говори (внушава Надаш) или да доносничиш за него, слухтейки близо до… леглото му в интерната-живот.

И аз живея на улица „Hold” (унг.) – „Луна”.

Петер Надаш. Краят на един семеен роман. Изд. СОНМ. 2008
Превод от унгарски Светла Кьосева

и в звук

„Как да забравиш една жена” от Дан Лунгу

by diyana ivanova boeva


Първото нещо, което ми направи впечатление в романа „Как да забравиш една жена” на румънеца Дан Лунгу е авторовото усещане за действителност и реалност, което е и своеобразен контрапункт на заглавието. Това е книга, която те държи буден или най-малкото те прави прозорлив за детайлите от всекидневието. Съвсем леко всява паника за изпуснатото и невидяното по невнимание или други причини…. Отрезвяващо звучи фактът, че „животът е игра, в която наказанията са изненади”.
Случката около която се повествува е наглед oбикновена: Анди се връща от работа и открива, че Марга я няма. Само оставената бележка свидетелства, че жената някога е била наоколо. Животът за Анди от тук на сетне се стича като déjà-vu – споменът се превръща в завладяваща игра, която не просто гради разказа, но и те кара да се замисляш за изненадите от всякакъв род и тип. И дали изобщо могат да се избегнат.
Изказът е ясен и брилянтен – това ми напомня, че най-трудно се пише, както се говори. Дан Лунгу доказва, че дълбоката емоционалност няма нужда от възклицания. (Румънската литература, за разлика от нашата, е известна на най-широката публика четящи – тaзи на английски език. Техните класици от между войните например са завладяващи и действително интересни. Не можем да се похвалим нито със своето „преди”, нито със своето „сега” пред "другите". Колкото и да се навиваме и самонавиваме в обратното – никой не чете български автори на английски. А това, че сме били толкова "самобитни" и никой не ни разбирал, са откровени глупости.)
Под съмнение остава фактът дали раздялата (поредната) връща човек към себе си. Анди е наясно, че между него и Марга е имало преграда - и това е пластът жожоба от многото кремове за разкрасяване. В паметта му от Марга не остава нито едно ухание, нито едно, което да и принадлежи: „Без съмнение бих могъл да разпозная парфюмите, които беше използвала, сладникавата миризма на сухия дезодорант против изпотяване, уханието на водата и за уста – да, но ми беше невъзможно да си припомня някакъв неин мирис. Опитвах се да се съсредоточа над потта. Но нищо. Капчиците и пот имаха горчив химичен вкус и, разбира се, миришеха на жожоба”.
Дан Лунгу е безкомпромисен към повечето влияещи и празни неща в днешния свят, като: реклами, тъпоумно изглеждащи момичета, смешните мускулести и кухи момчета, празните приказки по жълти и не само вестници, продажните журналисти, безнаказаността, липсата на минимално задълбочаване. Убиващата и инертна консумация. Откриват се и беглите спомени за комунистическото минало, защото детството на героите е тогава... Всичко това е представено зад наглед малката случка с напускането на Марга (дъщеря на виден букурещки лидер от соцминалото, преживяла и отстраняването на баща си).

Марга, беше от онези сластолюбиви и смели същества, създадени по изкуствен начин в някоя лаборатория.
Тази книга не би се харесала на феминистко-лесбийския легион от „изкуствени същества”. Би им се сторила прекомерно хетеросексуална, прекомерно ретро, традиционна, залагаща на прастарите стойности и питаща: „Защо?”. „Как да забрашиш една жена” не е книга, която съблазнява и флиртува с читателя по един популистки начин, дърпайки „струните” на инертното и събирайки читатели на всяка цена.
Елегантният женски егоизъм и егоцентризъм е разпилян, направен е на пух и прах. Без особена доза хумор. Всяка мислеща жена би се съгласила... Анди намира случайно малка бележка от козметичен магазин, чиято стойност е почти колкото целия му наем. И тогава чрез наглед простото и безобидното си дава сметка, „че нейното нехайство…. беше подкрепено от ексцентричните й приоритети”. Марга ми напомня за онзи тип жени от романите на Вежинов, които държат особено на външния си вид и лицето, само че Дан Лунгу е по-модерен, нов. Става ясно, че не е толкова лесно да бъде очернено и забравено перфектно същество като Марга. А и Дан Лунгу ни връща към крехкото нещо любов - припомняйки някак смирено истината, че любовта не винаги зависи от недостатъците на другия.
Като акорд прозвучава прозрението на румънския автор, че между двама души сякаш не може да има обяснение, разговор дори при раздяла. Сякаш най-нормалното е някой да си събере багажа и да си замине. Завинаги. Без нито едно изречение.
Самотата не се явява пряк израз на себепознание, а води до завръщане към нещата, които Анди загубва по невнимание – старите улици (са били заменени от претъпканите кафенета), малките и невъзможни напивания с приятели (с ресторантите с чужди хора)…. Въпросите за Бог май се оказват единствено с отговор…. Странно.

Финният страх с вибрации в „Как да забравиш една жена” разкрива не само нечия чужда история.

Дан Лунгу. Как да забравиш една жена. ИК Колибри, 2011
превод от румънски: Лора Ненковска

и звуков файл (oткъс)

За амалгамата в „Паника в града на светлините”

 Случването в една книга е особена амалгама. Определят романа „Паника в града на светлините” от Матей Вишниек като „постмодерна интелектуална проза, предназначена за интелектуална публика”(1). Вишниек съзнателно търсел читатели, родствени нему по дух и душевна нагласа. Да, но тук си мисля за Павич, Борхес и Еко. И не успявам да разбера защо романът на Вишниек е малко пресилено наречен „интелектуална проза”? И ако не е – какво от това. А той определено – не е. Инерцията да служим на клишета (и при четенето) се нарича предубеденост. Изобщо точно обраното – Вишниек ни предлага да поемем по собствени пътешествия и дилеми и да не се респектираме от великия в своята обремененост град - Париж. А това е и постмодерна нагласа. В тази визия за света, не авторитетите са акцент, а оразличаването на идеи, мисли, емоции, дилеми и превръщането им в… липси. Но всичко това накуп, сглобено непорядъчно и забележително точно и с умисъл. Улавят се наративните трикове на Матей Вишниек – нагласата му към фрагментарност и разцепление. Но в цялото на романа нещо ми липсваше. Мислех си за Джоузеф Хелър и „Параграф 22” – трагичното и комичното там се превръщат в две разделни възприятия, които понякога съвпадат. А и текстът е цялостен контур от възприятия, които „казват” и определят абсурда директно или индиректно. Изобщо и Павич, Борхес и Еко създават впечатление, че имат какво да кажат, че имат много какво да кажат. Че нагласата им да пробият установеностите е абсурдност, защото животът не е сплав и хомогенност (a това също е и ирония). Накъсаността (и нахъсаността) на Еко е част от лабиринта и смисъла, който задава книгата, като радикално променяща човека. Усилията на читателя са възнаградени. Такава е и идеята на постмодернизма – бунт към традиционни наративи, провокация и взаимодействие с читателя, но и нехайство едновременно. Романът на Виишниек ми „звучи” малко като брошура за Париж. Мислих си и за филма „Париж, обичам те”, в който Париж се представя фрагментарно чрез неговите забележителности, култура, конфликти... Изобщо да пишеш, а и да мислиш за Париж, е сложно и опасно…. Предшествениците, живели и родени там, са велики. И какво от това, биха казали постмодернистите! Не съм съгласна, че „Паника в града на светлините” е „реабилитация на битовото, баналното, антипоетичното...” (Пл. Антов). Та, битовото, баналното и антипоетичното ги има в твърде много текстове. Защо да се нуждаят от реабилитация? Хлебарките в световната литература нямат нужда от реабилитация. Да припомням ли насекомото от „Метаморфозата” на Кафка, което е главен герой. Ами Чезар Петреску и романът „Каля Викторией” – единствените същества, с които общува журналистът в бедната си квартира в Букурещ са хлебарките. Хенри Милър и Париж – „Тропика на рака” – хлебарките и въшките са част от обитателите на стаите, в които главният герой пребивава. Въшки се появяват в дрехите и косите на храбрия войник Швейк. Активната роля на хлебарката е най-видима в „Метаморфозата”. Битовото не се нуждае от реабилитация, нито пък антипоетичното. Не се намираме в епохата на класицизма, където се пише само за богатите, по същество литературата на 20-ти век задава проблемите за бедните. Вишниек е очевидно добър драматург и поет, но точно този роман не му е в стила или силата. Неубедителни са и дневниковите форми: „Дневникът на една гърбица”, „Дневникът на една котка”, „Из еротичния дневник на госпожица Фавиола”…. Или поне не са интересни. И Бекет в романа си „Мърфи” пише на пръв поглед безинтересно, но това е с умисъл очевидно и затова е интригуващо. През цялото време, докато четях, се борех със себе си – рехава структура (добре), сатирично отношение към политиката от миналото (добре), ироничен разказ (добре)…. И какво от това! Вглеждането в текста, ме кара да си мисля, че това е плах роман, звучи като първи опит, но не и като пробив в полето на великите. За стихотворението „Корабът” в края няма да коментирам нищо. Или аз не разбрах превода, или причината е друга. И при модернистите, и постмодернистите внушението е важно, а не само казването. Вишниек не успява да ме изведе от един наратив и да ме въведе майсторски в друг (oчевидно е, че се опитва да ги редува). Вероятно това е бедата на романа. Писателят задава твърде много signifier/ signified. Задаването на твърде много знаци може да бъде и интелектуално предизвикателство, но текстът трябва да "върви", да се редува, да се премята и следва "правилата" дори когато ги отрича. Това се нарича подчиненост на писането. В „Паника в града на светлините” обаче имаме разпръсната мозайка, която си остава пръсната. И не в еклектиката, тук е бедата, а в смисъла на изреченото. Или липсата на такъв.

 1. Людмила Григорова. За хаоса, за паниката и за... други неща. http://liternet.bg/publish26/liudmila-grigorova/matej-vishniek.htm Матей Вишниек. Паника в града на светлините. Прев. Огнян Стамболиев. Русе: Авангардпринт, 2011.