Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946 - 1962)

Сборникът включва протоколи, изказвания, писма и др. подобни текстове, които съдържат цялостни или частични самокритически заявления на български пистели, документирани между 1946 и 1962. Тези текстове принадлежат на Централния държавен архив, Националния литературен музей, Къща-музей „Димитър Димов” – София, откриват се в периодика и авторски книги.
Съставителят Пламен Дойнов прави извадка от важен и премълчаван период в нашето историческо и литературно минало. Премълчаван, заради близостта на времето и „героите”, които не са измислени, а и все още има съвременнци и наследници, които ги помнят.
Четох книгата и на моменти се забавлявах искрено. Не мога да повярвам, че това е било факт. Очевидно е факт, щом архивът съществува. Четох и на моменти си мислех обаче, че за определени автори отделни ситуации са драма, лична – човешка, морална, дилема, която води някои от тях до абсурди и потъпкване на интелигентността и себеуважението им. И едно такова конфузно му става на човек (предупреждавам, че не става дума за политика) от речите на Тодор Живков в „Изкуството, науката и културата в служба на народа” (1965). И заплашванията си ги бива, особено тези на Пантелей Зарев към Борис Делчев да си си направи самокритика, иначе не щели да му печатат работите.
Славчо Красински направо звучи достоверно с призива си: „Само с народа”. Навсякъде вината е ключов момент, който пренарежда съдържание и се превръща в съдбовност и бездарие.

Показателна е позицията на Валери Петров в „За състоянието на българска поезия”: „Другари и другарки, аз ще говоря за един-единствен проблем – проблемът за отношението на критиката към поезията.... В своето творчество от 1949 г. аз проявих редица сериозни грешки от линията на социалистическия реализъм и допуснах редица провали във формалистическа насока...”. Знам,че е било такова вемето, разбирам, ама някак ми е неловко да чета подобни неща...
Интересно е писмото на Димитър Димов до Вълко Червенков (17 септември 1953). Започва така:
"Уважаеми другарю Червенков
От месеци се боря с мисълта дали да ви пиша, или не. Най-сетне реших, че е по-добре да ви пиша, вместо да потисна в себе си подозрението, че съм малодушен и проявявам притворство именно към Вас – човека, който ми помогна и когото обичам и почитам. Касае се за „Тютюн”- за друго, естествено, не бих се решил да ви безпокоя".
Следва изброяване на това от какво се е водил Димов при преработката (Доста йезуитска позиция, добре изиграна и премислена - възхитих се на начина, по който "премята" В. Червенков.). Раболепието в началото е задължителен момент при всички "покайващи се". Вежинов обаче не преработва „Синият залез” – това е интересен факт, въпреки че цял живот се оправдава и извинява – но някак не така директно и шумно.
Пламен Дойнов включва документа в действие – доста безпристрастно и изследователски, но самият документ някак не те държи хладен и безразличен. Чудя се дали има имена от днешния писателски съюз, които са се изказвали по подобен начин самокритично – понеже не съм се интересувала кои са там, затова и се питам реторично вероятно.
Прочетох думи на Гуляшки, Георги Цанев, Петър Пондев, Иван Бурин, Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Стефан Станчев, Владимир Василев, Фани Попова-Мутафова... Писмото на Пеньо Пенев (от 1958) до Караславов е запечатващо се, особено моментът, в който споделя за престоя си в психодиспансера.
В общ смисъл книгата е и документ за времето и „размисъл” за словото в оня библейски и метафоричен смисъл, в който отсъждането е винаги изричане на глас на нещо важно. Това изричане е променяло обстоятелства в близкото минало, а принудата, ми се струва, е доста непринудена понякога и повърхностна. С умисъл, с амбиция за "утре". Амбиция за власт и позиция. Писателска власт и позиция. Тук паралелите с днешното са неволни.

Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946 - 1962). Изд. Сиела, 2010
съставител: Пламен Дойнов