(Изречено)
Една друга поличба и съдба се припознава в „щастието и рисунките”. Щастието и рисунките, които се запомнят чрез „моята скръб и моята история” - отправни точки към нечий друг свят. „После се влюбих и бях прокуден от този рай” - продължава същият автор. Ако перифразирам горното в ала Деян Енев, бих продължила така: „И после се опитах да порасна, но не успях да забравя козунаците на баба, попаднах в моргата на живота, проиграх комара със съдбата, неволно отнех гаджето на брат си и изчезнах с петачето в душата си...”. Изчезнах до момента, в който започнах да рaзказвам.
През 2007 г. излезе второто издание на 61 избрани разказа на Деян Енев - „Всички на носа на гемията”. На корицата на книгата Бойко Ламбовски пише, че Деян Енев се вълнува не от фактите, а от движенията на човешкия дух, които светят и мрачнеят зад тях. Как става това „светене и мрачнеене” на духа зад фактите - никак не ми стана ясно, докато четях. Добре, че мълча, когато няма какво да кажа.
Разказваческата позиция на Деян Енев е дистанцирана, но и трудно преодолима - на моменти „хваща за гърлото” с желанието да диалогизира:
„Валерия, ето най-сетне изпълних обещанието си и написах разказ за теб. Само че не знам как да го завърша. Затова ще го оставя така. Но заглавието знам какво ще е. Ще се казва „Париж” („Париж”).
Дистанциран, но и деликатен разказвач е Деян Енев. Неговото „Господи, помилуй” е прорязана мисъл, бръчка по челото или просто е гроб сред тревите и копривата. А върху кръста е изсечено: „Мария, родена 1741”. Деян отваря разказите си, често завършва неочаквано и странно, а пък в същото време някак тарикатски приключва с въображението (ми), казвайки му - „Истините са зададени много преди нас”. И това не е ограничител, а по-скоро маниер на писане и позиция.
Разказът на места е грапав - липсва му загладеност и скука. Винаги има за какво да се захванеш като читател и да останеш по-дълго, препрочитайки.
Ако е вярно, че стилът е в несъвършенствата, чрез които оставяме индивидуална следа, то Деян Енев има своите следи-несъвършенства. Открих, че някои от героите му говорят еднотипно за живота и битието, независимо че имат различен социален статут и са доста различни (леля Ани и астрономът например). Вероятно това е влиянието на Йовков, който понякога трансформира „питането” за живота и човека чрез отчетлива книжност в диалога между селяните. (Предпочитам селяните на Радичков, заради естествеността на говоренето и „маменето на прасето” - да речем.)
Смъртта като тема в сборника „Всички на носа на гемията” присъства отчетливо и направо непринудено („Морга”). Мъртвото тяло е и дисекция на душата - в тази голота прозира истината за нашия живот. Не откривам фалшива религиозност или евангелски проповеди за безсмъртие. Струва ми се, че философията на разказването е в приемането на живота такъв, какъвто е. (Леко примиренческото начало присъства в някои текстове, което не е съвсем по моя вкус - но това не омаловажава достойнствата на разказите. Просто дразни съпричастието ми.)
В отделни текстове има натуралистични моменти („Шимпанзето”) или преобладава фантазното („Царицата на пчелите”), или направо на човек му се приисква да се скрие зад повратното или неизбежното („Лудата” и „Сватба”). Точен привкус на автор, който умее да улавя детайлите и да им придава свой смисъл.
С най-голям интерес прочетох разказите за психиатрията и моргата - непринудени и напомнящи ми: „Живеем болно и умираме гадно, убивайки своята съпричастност още приживе”.
Метафоричността на „Всички на носа на гемията” съсипва груповия (ни) комплекс, че всички ще „бъдем” някой ден. Казано е, че ще са малцина. Според делата и земния път.
--------------------------------------------------------------------------------
Деян Енев. Всички на носа на гемията. Велико Търнов: Фабер, 2007.
изречено преди време
Няма коментари:
Публикуване на коментар