Владимир Янев. "Втора цигулка. Строшени херми"

by diyana ivanova boeva

Знаците ги няма

Вече “строших” една статия за книгата на Владо Янев - "Втора цигулка. Строшени херми". По молба на редактора се наложи да съкратя своя текст. “Второто” е винаги опит, приумица, вариативност, свят, в който влизаш без парадност, но с улегнала мисъл за ставащото. Все пак е знайно, че “първите” имат остри лакти, големи липси и носят по презумпция митологичната “готовност” да останат последни. Дали са талантливи, не знам!
Втората ми статия повторително и съсредоточено задава въпросите си. Уточнява своите предходни липси и твърди, че симпатията към дадена книга е лична работа. Затова и трудно определям – за себе си го усещам някак, какво всъщност е “Втора цигулка. Строшени херми”: фрагменти за живота и литературата, поезия, спор със себе си, пристрастие и копнеж, желание да спасиш собствената си библиотеката от “пламъци”? Какво? Разказ за книгите? Очерци, есета? Изминат път, път към другите…? Трудно се ориентирам. При все личната ми неориентираност не означава загубване или загуба по пътя на четенето.
На моменти книгата се “пръска” пред погледа, друг път “втвърдява” смислоносенето, заиграва се, но не кокетничи и не словоблудства по никакъв начин. Ако човек иска да открие литературоведски идеи и интерпретации – ще ги намери, ако иска да прочете за доброто в литературата (равнозначна на поезията за Владо Янев) – ще го прочете. Ако иска да види оспорени конюнктурни (и не само) гледни точки – ще го направи. Авторът обгръща митологичното, философското, античното, литературното, поетичното… И да, Петербург и умението да четеш Кафка в града на Достоевски!
“Втора цигулка. Строшени херми” не е претенциозна книга, която изтънява и дупчи смисъла или се страхува да остане незабелязана. Няма и боязън в нея, пресметливост “да не би…”. Книгата се чете с лекота, въпреки философско-житейската и интелектуална умозрителност. Изказът е ритмичен, насечен (нали все пак е книга от фрагменти). А самият фрагмент се “държи” като поезия – улавя ударите на сърцето (извинявам се за клишето) и не му запрещава да съществува. (Далчевите фрагменти са по-полегати, по-прозаични и спокойни). Интересно и ловко е това “участие” на единствено своето – книгата, и подаграта, въгленът на житейското, което няма как да бъде пренебрегнато и “завършено” само чрез разума. Интуицията е кармата, да.
В книгата на Владо Янев не се открива мъгляв артистизъм, обвързаности, рицарски жестове, както и брутално “удряне” по когото и да е било. Крайността (ако изобщо може да се нарече крайност) на автора е замисляща - носи някаква правдивост и това кара читателя да се дистанцира на моменти, но и да се привърже (едновременно) към определени субективни и много “свои” мисли. (Като тази, че поезията е равнозначна на литературата и че “легналата проза” отстъпва пред нея. Не мисля, че е така, но вече се съгласих и го приех някак. Без да съм написала и ред поезия някога – дори като ученичка. Мои липси.)
Чух, че книгата на Владо Янев можела да се чете на части и отвсякъде. Не смятам - “Втора цигулка. Строшени херми” не е словеса и мисли за живота и литературното обкръжението. Притчи, от които можеш да се поучиш и да ги забравиш. Това е гальовна книга, но и книга, която водовъртежно дърпа в различни посоки, а всъщност посоката е напред – от началото към края. (Не казвам “нагоре”, защото тогава навлизаме в друга сфера, която авторът нарича “говорене” на човечеството или пророкуване. Все безсилия. След Достоевски и Кафка е трудно да се твори – така е. В писането скромността не е притворство и излишество, а задължителност.)
Авторът казва, че ашладисва мислене и поезия в записките си и не позволява умствената и езикова парализа да го скове в единство. Да, ама не. Без парализа и умствена изостаналост книгата носи усещане за единство (не казвам за линейност и последователност). Не знам кое парче от недългия си живот да прикрия и оставя, за кое да разкажа, кое да извися и пригодя към чуждото. Наистина не знам. Та нали битието е неучленен и слабо подреден синтаксис. Интересните книги динамизират и не гонят умишлено цялости.
Всъщност възприех “Втора цигулка. Строшени херми” като обяснение към вездесъщото мироздание – Книгата. Като един неуловим любовен трепет към истинското усещане. Не става дума за умбертоековското преминаване до библиотеката или лабиринтите на Борхес към книгата. Друго е. Прозрението да четеш, означава да се отречеш от безразличието, скудоумието и вещността на книгата. Да загърбиш и знаците, за да се загубиш доброволно. Четенето е рискова дейност.
В предговора на книгата си Владо Янев споделя, че заглавието и не отбелязва само факта, че е следваща (след “Цигулката на Енгр. Строшени огледала”). Тя представя един, който винаги е бил втора цигулка, без това да го наскърбява. (“Отчаянията му имат друга природа”) Един, който се стреми да изсвири своята партитура, своята мелодия, да налучка тона и смисъла… “Вината” му е, че е верен на музиката и на “неколцината виртуози”. Едва ли някога ще стане първи и ще понесе прокобата на мита за последните…
…
“Пред един от малкото останали километрични стълбове. Някога са показвали всяка верста по пътя между новата и стара столица. И си мисля за античните строшени херми (указатели на пътя, жалони). Не съм ги виждал, чел съм за тях. По пътя от мен до мен хермите са строшени. Трудно се ориентирам. А интересно – до другите стигам лесно”.(Владо Янев)
…
Знаците ги няма. Търсенето им не е загуба на смисъла, просто е поредната липса и пропиляно време. Не четете по устните ми. Казах ви. Губя се не само по пътя към себе си. Книгите са лична работа. Тази трябва да я прочетете.

Владимир Янев. „Втора цигулка. Строшени херми”. Изд. Макрос 2001. Пловдив, 2007.

plovdiv-online - други публикации