Матера откри домакинството си на Европейска столица на културата

Южният италиански град Матера в областта Базиликата вече е европейска столица на културата за 2019, редем с Пловдив където откриването се състоя на 12. януари.

ОТКРИВАНЕТО в Матера: ТУК

Потайностите на Балчик (2)

В Пловдив

Прилики

Останки от последната синагога в Ирак - ислямистите контролират и този храм

Разрушеният тютюнев склад в Пловдив - паметник на културата

Тютюневият склад

„Мръсни танци” – чисти думи. По случая “Harlem Shake” в Хуманитарната в Пловдив

Помните ли онзи култов филм - "Мръсни танци" с Патрик Суейзи! Може да е от времето на директорката на Хуманитарната гимназия в Пловдив, която наскоро уволни един колега по английски, защото изтанцувал с учениците "Harlem Shake", някъде навън. Kaто бивша (и настояща) танцьорка мога да разкажа на госпожата за положението на очите, ръцете, гръбнака, краката и тънките извивки на раменете в различните видове танци. Имам данни и за инструктор! Страх ме е, че ще я скандализирам. Ритъмът, госпожо, е някъде между двете очи. А когато танцувам и се изправям на пръсти, си мисля и за Патрик Суейзи във филма. Слепоочията ми правят: "бам-бам". Това е ритъм, от който капачките на коленете ми вече се поизносват - така е и в спорта.

Не искам да защитавам никого. Гледах репортажа от Хуманитарната гимназия в Пловдив. Колежките, които слушах, ми изглеждаха страшни - с вглъбанати очи навътре. Някак овехтели - говорещи за морал без разбиране. Вероятно никога не са танцували - за пред някого или поне за себе си. Възмущението им прерастваше в лична неприязън.

А аз си мислех за най-чистия "мръсен танц". Звучи музиката, помните, нали! Някъде из завесата с бавни стъпки пристъпва Патрик Суейзи. Дженифър Грей е винаги изненадана, но не и когато я обхващат точно по средата на гърба. Рязко се обръща. Правило номер едно: винаги, когато се танцува, партньорът се гледа в очите. Жената никога не мисли за токчетата и гъдела си. Не се противопоставя на този срещу себе си - главата и не е вирната, а в положение. Има един момент на съпротива от двете страни, за да се поддържа напрежението в танца.

Танцуването не е оголване - защото не е притворство, а артистизъм. Притворство е да се появиш с халюцинации и да си въобразиш, че възпитаваш някога чрез своята лична посредственост.

Патрик Суейзи е велик танцьор, г-жо Киркова. Гледайте филма довечера, може да ви помогне да се отпуснете малко. А как само "лети" във въздуха Дженифър Грей, поддържана здраво в областта на корема от своя партньор!
.....
И най-сетне: Пловдив претендира за европейска столица на културата и е град с традиции в областта на различните (и разнообразни) култури! Или поне така се твърди. Не искам да припомням случая как юристът на Общината бе уволнен, заради едно хумористично стихотворение, сега пък учител по английски, заради един танц. Приемам всичко това, не като "конспирация", а като явен сигнал за конюктура от ниско ниво.

“СРАМ” (SHAME) 2011

by Hristo Boev

„Срам” е британски филм драма, написан и режисиран от Стив Макуин с участието на Майкъл Фасбендър и Кари Мълигън. Копродуциран е от „Филм 4” и „Сии-со филмс”. Филмът се радва на огромен зрителски интерес както в Съединените Щати, така и във Великобритания, a насъбраните печалби по време на прожекции са 17 милиона долара. В Съединените Щати филмът е забранен до 17 години.

Брендън (Майкъл Фасбендър) е успешен и привлекателно изглеждащ изпълнителен директор в голяма компютърна компания. Притежава апартамент с панорамна гледка над река Хъдсън в Ню Йорк, огромен плазмен телевизор и... е обсебен от желанието да прави секс. Ние го виждаме в ролята на фланьор в метрото и по улиците на големия град, като сетивата му са бомбардирани от реклами, какафония, от трафик в часовете пик, крайна бедност и красиви млади жени.

Постепенно, навлизайки в живота на героя, разбираме, че той ползва услугите на леки жени, както и спи с всякакви млади жени, на които е достатъчен само един негов поглед. В това поведение на урбанистичен „хищник”, търсещ голи женски тела за задоволяване на плътски потребности, като че ли няма нищо необичайно или странно. Това внушение се потвърждава, когато фирменият лаптоп на Брендън се заразява с вирус, причина, за което при почистването му, се оказва сърфирането в екстремни порно сайтове. Въпреки това, Брендън е успокоен от колегите си, че тези проблеми се дължат на интернет.

Поведението на Брендън напомня на герои от филми за пристрастяване като „Реквием за една мечта” (Requiem for a Dream), „Кенди” (Candy), „Трейнспотинг” (Trainspotting). Сидни, сестрата на Брендън, се оказва слабото звено в психиката му. Би му било много по-лесно да се чувства хищник в бетонната джунгла на космополитния град, ако не е тя. Постепенно става ясно, че отношението на Брендън към жените, е като вземането на всякакъв друг наркотик. Следва ремисия, която настъпва все по-бързо след извършеното действие. В желанието си да притъпи всякакви чувства, Брендън преследвa жени по барове, кръчми и хотелски прозорци. Но сред всичко това той трябва да понесе присъствието на сестра си в своя апартамент, която няма работа и го моли да остане при него. Неизбежно с прекаляването на плътските контакти, идва и болката от липсата на какъвто и да е духовен контакт. Брендън не може да установи такъв контакт със сестра си, която отчаяно го търси от него – пречат му ред обстоятелства и най-вече отношението му към жените. В резултат на това идва и срамът и невъзможността да се понесе като градски „хищник”.  

Брендън решава да промени себе си. Изхвърля всички порно материали от апартамента си, заедно с лаптопа в кофата за смет и се решава на романтична връзка с колежката си от работа, мулатката Мариан (Никол Бехарие). Вървейки един до друг по улицата, след вечерята в ресторанта, те успяват да установят контакт в разговори на културологични теми. Между тях възниква непринуденост, която е невъзможно да се осъществи в скъпия ресторант. По този начин те се вписват в идентификацията на градския жител с Ню Йорк от песента „Ню Йорк, Ню Йорк“, изпята много тъжно, джазово и прочувствено от сестра му Сидни, която е бар певица на повикване. На спирката на метрото Мариан очаква романтичен знак за интимност от Брендън, но не го получава, въпреки че той иска да я целуне, не може. Тогава тя потъва в метрото и това е символична репрезентация на неуспеха на Брендън в романтичния свят над земята, както и в предчувствие на това каква жена би била тя, ако консумира връзката си с него. Брендън не успява, защото му се налага да прави нещо, което явно не е правил – да вложи чувства. Както и другите жени преди нея, Мариан си тръгва, само че след неконсумирана връзка.

Неуспехът с Мариан тласва Брендън отново по стария път, но сега той потъва дълбоко в осеялите го душевни ями. Хотелските стаи се заменят с допотопни барове. Жените в тези барове понякога имат и приятели, които го пребиват, след като се опитва да "свали" приятелките им. Следваща стъпка – гей бар. Желанието на Брендън да стигне до края е подобно на това на Жан (Колар) от филма на Сирил Колар „Дивите нощи” (Les nuits fauves). Докато Жан обаче е чувствен хедонист, който иска да изпита нови усещания и в неговата бисексуалност може да се потърси сходство с тази на Оскар Уайлд, който също тръгва по пътя на бохемството, Брендън цели да убие в себе си всякакви чувства чрез плътски връзки. Също така, за разлика от тях, Уайлд и самият Колар умират в резултат от практикуването на този хедонизъм, Уайлд най-вероятно от усложнения от сифилис и допълнително разклатено здраве от двегодишния си престой в затвора „Рединг”, където е осъден за хомосексуализъм, Колар от СПИН, като директен резултат от промискуитетните му връзки. Брендън, обаче трябва да оцелее. Той няма какво да губи, освен своите чувства, които, иска да вярва, че напълно е убил.

Брендън настоява сестра му Сидни да напусне дома му, тъй като не може да понесе тя да бъде неговата съвест и в тази своя роля да бъде толкова близо до него. Тя апелира към родствената си връзка с него, но той не иска и да чуе за това. За него тя е само бреме и той и дава ултиматум, който трябва да изпълни веднага. Духовната и емоционална празнина в апартамента на Брендън се потвърждава от разплаканата Сидни, която стои пред големия плазмен телевизор, на който върви странен анимационен филм, където рисуваните герои са деформирани и имат налудничав аморфен вид, проекция на обитателите на Ню Йорк, особено тези, които Брендън среща по греховните улици на града. След поредната нощ на произвол Брендън отново е в метрото, но то е спряно, заради предупреждение за самоубийство. Обзет от лошо предчувствие, той изскача от метрото и отново тича по улиците на града, този път към къщи. Прослушва гласовата поща на мобилния си телефон и чува, че Сидни го зове за помощ и че има голяма нужда от него, както „и че те не са лоши хора, но идват от лоши места”.

Брендън влиза почти с взлом в апартамента и точно навреме, за да може да спаси потъналата в кръв Сидни, която е полугола в банята с прерязани вени. Това е и единственият искрен момент на близост между тях, в който той я прегръща и плаче заедно с нея, треперейки за живота й, трескаво набира 911.

В следващата сцена те са заедно в болницата. Сидни изглежда се чувства добре, въпреки че изглежда уморена и невъзстановена. Брендън си тръгва и е отново потопен в града. Вали пороен дъжд. Той пада на колене и плаче, търсейки пречистване в дъжда, който трябва да отмие насъбралата се кал в душа му.

В последната сцена от филма Брендън е пак в метрото. Там са обичайните дрипави обитатели на това средство за градски транспорт, както и неговата прелъстителка от първата сцена на филма. Този път тя изглежда много по-съблазнителна и го гледа много по-похотливо. Когато става и се хваща знаково за стълба до вратата, се вижда, че носи само годежен пръстен този път (за разлика от първата сцена, когато носи и брачна халка). Брендън се опитва да не я наблюдава, въпреки че тя го гледа настоятелно, умолително и се усмихва. Тя тръгва да излиза от вратата, Брендън я гледа, разкъсван от желанието си да я последва, възпиран от волята си за промяна. Екранът постепенно угасва. КРАЙ.

В този филм градът е представен като топос на порока, като част от живота. И от тази гледна точка, филмът се вписва в мрачни репрезентации на Ню Йорк в киното в частност и съвременния американски метрополис по принцип с различен жанров спектър като: „Тъмна вода” (Dark Water), който е филм на ужасите или „Мрачен град”  (Dark City), който е фантастика. Разбира се, градът като порок, е тема и на култовия филм по комикси „Град на греха”  (Sin City). Като изобличение на празнотата на живота в Америка, най-близък е „Американски прелести” (American Beauty). В странна, но налагаща се асоциация с постхуманно изображение на градски жители, филмът се съизмерва с друг фантастичен филм на ужасите – „Аз съм легенда” (I am Legend), където жителите са зомбиподобни същества, заразени с вирус и неистово желание за агресия.   

Всички споменати по-горе филми са класики на урбанизма в киното и в своя поджанр. Възниква въпросът какво е мястото на „Срам” сред всички тях? Това, което филмът прави, е да покаже, че ужасът от липсата на чувства, не е необходимо да се свързва с фантастиката. Или по-точно, навлизането на крайната нехуманност в градското ежедневие, води до дълбоко чувство за срам, като реакция към нещо, което градът ни натрапва, но на нас, като все още чувстващи хора, ни е трудно да го приемем.

И наистина, жените, които стават жертва на Брендън не винаги търсят романтика. По-често са водени от същите чувства, както и той, заразени от вируса на безсмислен, безчувствен, но и не безболезнен секс, от който двете страни си тръгват по-празни всеки път, но и малко по-адаптирани към големия град. В натрапчивото представяне на метрото и неговите обитатели и света над него, се вижда явното пресъздаване на „Машина на времето” на Хърбърт Уелс. Брендън принадлежи и на двата свята – на хищните морлоци и на безидейните, апатични елои. В движението му в градски пространства, борбата му между „горен” и „долен” свят го прави пътник не само в линейното време, но и във вертикалното. В един истински скок през време и пространство –  Лондон, Англия на 19-ти век – през Aтлантика – Ню Йорк, Америка 21-ви век, Сидни се опитва да реформира Брендън във превъплъщението си на викторианка от романите на Дикенс и Текери, която се жертва физически за душевното спасение на брат си. Дали саможертвата си е струвала?

Филмът не дава отговор на този въпрос, но дава да се разбере, че веднъж избрал подземния свят, главният персонаж ще се среща с нови и все по-неустоими изкушения. Единственият контрапункт в американския метрополис, може да бъде само неговата съвест – сестра му. Опитът му да убие чувствата в себе си, съвпадат с нейния опит за самоубийство, който е физическо измерение на неговото собствено вътрешно унищожение.  

В доста сцени, физически отблъскващ, „Срам”  извиква метафорично съотнасяне на действията на Брендън и Сидни към всяко едно изкушение и реакцията ни към него в големия град, където почти винаги, ние сме единствените съдници за собствените си действия. От тази гледна точка, филмът може да се разглежда жанрово като филм ноар, ремодернистична поема за плашещ постхуманизъм, в който посланията са пределно ясни. Всичко, което трябва да направим, е да се замислим за тях.

„Срам” се радва на голям, не само зрителски, но и критически успех – 80% одобрение от сайта за кинокритика – “Rotten Tomatoes” (изгнили домати), базирано на 171 ревюта. Въпреки признанията за изумителна актьорска игра, особено в главната мъжка роля, много критици твърдят, че не биха могли да го видят втори път, което трябва да се отдаде на графичните анималистични сцени на безинтимен секс. Това настойчиво мрачно изображение на града и хората в него, редуцирани до зомбита, заразени с вируса на неистов секс, както и неприкритите сцени, проследяващи с големи подробности движението на основния персонаж в тези инфектирани пространства, може да отблъсне не само филмовия критик, но и зрителя. Струва ли си да видим този филм? Зрителският интерес е голям, но „приятно гледане“ не е уместно пожелание преди влизане във филмовия салон. Началото и краят на филма обаче в хронотопa на метрото дават поводи за оптимизъм и той не е толкова в това дали Брендън ще се поддаде на активната си прелъстителка, колкото дали ще може да я види в различна светлина.

Най-силният пункт във филма е вероятно неговата трансатлантическа връзка – той печели от традицията на по-откровеното и безкомпромисно британско кино и от факта, че то е приложено към най-модерния от всички градове на западната цивилизация – Ню Йорк. Още от началото на 20-ти век това е град, който се намира винаги в следващия век. Филмът ни навява мисълта, че начинът да променим бъдещето, е да започнем да правим промени в настоящето.

За Антон Баев по Дарик радио (5)

Toзи път представих Антон Баев и "Дневник на корабокрушенеца"

(kратък откъс от звуковия файл с моя глас)

и целият запис на mp3
                                                       
Dire Straits - Brothers In Arms (зад гърба ми)

Из "Спомен за август" на Антон Баев

Стихотворението е от новата стихосбирка на Антон Баев - "Дневник на корабокрушенеца", ИК "Коала Прес", 2012
                                                    Репродукция на Рене Магрит

.....

Стопкадър! Втори! Трети! Дубъл!
Върнете сцената с трупа!
Ах, лятото като дебилен
се хили и размахва пръст.

Добре, че беше само роля
видяното! (Или не бе?)
Уикенд в Приморско? Двама в Рила?
Реклами! Аз умирам от шубе.

А ти се смееш! Върху дюната
рисуваш двама ни с молив.
Пращеше август като диня
под нож на циганин ръждив.

представянето на стихосбирката по Дарик радио

Ще посрещнем коледари:)

малка мома град градила

да похапнем малко:)

от архива

Пловдивски дискусии

by diyana ivanova boeva

"Скрита" - Мими

Винаги съм се чудила на ето този тип пловдивски дискусии и на начина, по-който се представят проблемите: "Извънстоличните литературно-творчески формации и издания - актуални проблеми и възможности за развитие" (линк към дискусията)

Подобно мислене преобладава на всички нива. Личи си и по надписите, които обгръщат града: "Пловдив - град на книгата, балета, театъра, музиката..." Добре де - център е, но не по начина, по който се опитват да го сложат на "простира". Това е един сковаващ комплекс, който има своето обяснение (с извинение към приятелите в дискусионния форум). Не би трябвало изкуството да се снизява до един прост регионализъм - трудно постигаме целите си, нямаме пари, а и сме далеч. Далеч от какво? Едва ли това е прекият път към собствената идентичност и литературност. По-скоро е притворство или по-точно затвореност, ниша, в която никой софиянец не пъха пловдивчаните. (Или когото и да е. Не говоря за нечии "опити" за принизяване, а за начина, по който приемаме себе си ) Универсалността няма две лица - тя е многолика. Затова и интересна - тематично, смислово, емоционално.
Да пишем така, че да можем да бъдем разбрани не само "тук" и "така". Това клише май е задвижвало класиците, които дръзват и... "остават", без да съзнават това приживе. Да обсъждаме различията си, а не своята маргиналност или сакралност.
Хипотезата в дискусията за благоприятно-неблагоприятното време за литература не я разбрах. Пак ми прозвуча някак отцепено и пространствено ограничено - сякаш някой ми слага линии на мисълта, казва ми за какво, къде и как мога да пиша. Обяснява ми, че съм късно родена или не съм на правилното място. Няма благоприятни времена за трамплина на мисълта - новаторството не се лансира, то носи страх за конюктурата и установеността. Историята го доказва.
Пловдив е столица - с атмосфера и сила, която малко градове имат. И точка. Това се оценява вероятно повече от "външни" хора за града. Защо обаче е непрестанното питане и лутане на "местните" дали са в центъра? В града на тепетата и красивите есени сами подклаждат отживелицата: провинция-столица. Ако имам пари за книги (извън всичко друго необходимо), съм на правилното място. И няма никакво значение къде се намирам.
И още нещо - масово чалгата заля "античността" в Пловдив, превърна я в нещо неважно. И тук вече можем да се тревожим и възмущаваме колкото си искаме, забравравяйки разни противопоставяния.
Днешните поети нямат нужда от столици, а от "заточения", тогава може би ще напишат своите истински стихове като... Пушкин. Примерно.
...
p.p. Дълго се чудих на ето този приоритет: "Да се изготви покана от името на участниците за едно общо издание, бюлетин или вестник на извънстоличните писатели - един брой месечно, осем страници. Той да е общ на всички извънстолични творчески организации".
Чудя се, защото се питам: ако си роден в столицата и живееш на друго място какъв автор си (столичен или)? Ако пък си роден в Пловдив и живееш в столицата? Коя е каузата, която ще ме привлече в това "извън", ще ми вмени периферия и ще ме кара да страня от неколцината ми софийски приятели, защото умишлените разделения не водят до нищо добро. Изчерпват бързо и доверието. Човек не избира къде да се роди, но може да разбере в един момент, че ще се занимава с изкуство. И когато това стане, непременно ли трябва да погледне личната си карта, за да си припомни какъв писател е - софийски или не!
Мисля, че е невъзможно да се постигне "обединение" чрез изначално разединение, положено в почти всяка дискусионна клауза на обсъждащите. Сред които има интересни писатели, но безкрайно уморени.

пълен вариант на текста в сп. LiterNet (за февруари) и културни новини

Закриват ансамбъл "Тракия" в Пловдив

Когато се затриват символи - на Олимп негодуват. Планината дала съществуването на музи, герои, битки, интриги, превъплъщения... Философията на древните гърци се свързва с музиката на сферите. Музиката на сферите е оня баланс около нас, който е вмешателство на рационалното (парите нужни за ансамбъла) и идеалното (движението и пластиката на танцьорите). Превесът на едното над другото – извежда човека от нужната му атмосфера и нормална среда…

Гледах интервю с един музикант от ансамбъла. Казва, че свири на работа, у дома… събужда се вечер и пак започва да свири!

Танцьорите, които поддържат „баланса” на пловдивските общински съветници (и нашия) получават по 360 лв. заплата на месец. Това е цената.

Опасно е да се гневи Зевс в подножието на любимите му земни места… Да се отнемат любимите му жени (скрити от Хера) или да се посяга на любимите му танцьорки – пиршество за духа му.

Митът го доказва – следват “битки”, в които няма победители. А мирът е трудно постижим. След това.

Не посягайте на любимите танцьорки на Зевс в подножието на Олимп. Хера не би ви помогнала. Понеже не знае.

p.p. Смятам, че е излишно да изброявам факти и да припомням събитията около ансамбъла. Когато става дума за значимост - това е ненужно. Примитив е пайнерките (казвам го абсолютно пренебрежително) да пеят на метри от Античния, а на артистите от "Тракия" да се отнема правото да съществуват.

Световната литература, разказана от Владо Янев

Писмо от Владо

Приятели и колеги,
С настоящото известявам, че издателство "Хермес" пусна чудесно оформения втори том на книгата ми "Световната литература, разказана за деца и юноши". Той съдържа писаници и лакърдии за средновековните европейска, арабска, персийска, арменска и грузинска литератури, а също така представя и титаните на европейския ренесанс от Апенини, Пиринеи, Францата и Острова. Ако нямата под ръка подходящи деца и юноши за читатели на тойзи ми трудец - създавайте такива! А най-добре е - вие да сте си останили деца!

Ваш Владо - непоправимо дете

Шекспирова фраза в Пловдив

Студентите на доц. Налбантов се дипломираха с „Напразни усилия на любовта”

Студентите по актьорско майсторство от класа на доц. Иван Налбантов се дипломираха с комедията на Шекспир „Напразни усилия на любовта”. Мястото – Учебният театър на Ректората на ПУ „Паисий Хилендарски”.
Започвам наопаки. От аплодисментите, дървените столове на учебния театър, думите на доцента, че неговите студенти ще бъдат част от балканския театър, че някога (много далечно е това време) те ще си отидат от този свят като българи, че да извоюваш мястото си на сцената, е равносилно на това да имаш такава публика...
Брънката на цялата история е зрителското (ми) преживяване с комедията на Шекспир в онази априлска нощ. Комедията е добър жанр – на нравите, фразата, пластиката и разкрепостеността на собственото.
Пластиката и динамиката се оказаха водещи за дипломираните (вече) студенти. Представлението беше без парадни и натруфени жестове – така характерни за рутината и... по-старите ни актьори. Жестовете бяха прибрани и преплетени – даващи и изискващи. Студентите общуваха помежду си и с нас, публиката, а не просто играеха. Усещането ми беше, не камерно, а някак мащабно – чувствах се като част от сцената, а не стоях в залата. Взаимодействието между публика и актьори се оказа завладяващo. Нямаше антракт и завеса, действието продължи и след това в лутане между времето, мястото и начинa...
Това, което видях не е единствено спектакъл на премеждията (любовни или не), а е спектакъл на движението, пластиката, общуването и... съзаклятниченето с публиката. Скоро не беше ми се случвало някой да ме зарази с ентусиазма и своята неподправеност. Да крои с мен користолюбиво, да ме увлича с движението си и своя артистизъм. Не обичам идеалните и премерени форми!
Апропо видях и старогръцкия агон – онова прастаро състезание-надприказване в Шекспирова реч обаче. А парабазата (на хора) ми зададе не един въпрос за мъжете. Приличието не ми позволява да открия детайлно мислите си!
За сценографията и костюмите се бяха погрижили студенти от IV-ти курс на АМТИИ – гр. Пловдив. Начертано и премислено – част от спектакъла и цялостното усещане на сцената (заедно с внушението на музиката и светлото и тъмното в залата – осветлението имам предвид). Абсoлвентите нямаха нужда от „котурни”, внушителен ръст и натрапеност – техният „ръст” се оказа достатъчен за Шекспир, а разстоянията са твърде близки, за да не забележа огъня и сълзите в очите на принцесата...
За да достигне Шекспир днес до зрителя е нужна майсторска адаптация и талантливи актьори (направо преоткрих света с последното). Доц. Налбантов със своя асистент Стефан Попов намериха мярката, адаптацията и визията за постановката. Преплетоха своя и Шекспировия поглед ведно. Актьорите пък усетиха фразата и цялото. Имаше финес (но не префиненос) в постановката, адаптация (но не абсурдност), съобразяване, но не отблъскване на днешното. Някак откъсо и напряко истински звучеше фразата на Шекспир, спирайки дъха - ритмично се носеше и рамката на моя неизпълнен „комос”, в който любовта е велика лъжа и отговорност...

април, 2009