„Лалугер” - моноспектакъл с Николай Урумов

by diyana ivanova boeva


Във време на манекенско-кукленския комплекс на театъра да видиш постановка, която залага на текст и полемична драматургия – е приключенение. Във време, в което комичното се превърна в нарицателно на „комиците” – и се опошли по този начин, защото преиграването в случая е в повече.

А театърът ми липсва във всекидневието.

Театърът, който е живителност и пълнокръвие наяве. Истина, която излиза на момента. Приковава вниманието и покрива представите – защото „тук” е мястото на действието, „сега” е разликата, а „утре” е мярката за всичко. Манекенско-кукленският комплекс е наподобяването на нещо, което евентуално ще се хареса на всички, на повече хора, на пълен салон. Така театърът оскотява, а не приютява въображението. Светът остава заключен и празен. Представите се отдръпват и се сливат с телевизионните саги, в които рецитацията замества диалога, мъжете все се преобличат като жени. А жените показват единствено жартиерите си. Емоция липсва, както и еротичност. Въпросът не е в показването. Само. А и театърът не е телевизионна сага. Да ми прости Мелпомена – тя няма нужда от моята защита!
„Лалугер” – постановка на Юрий Дачев, текст на Александър Урумов. Продукция на театър „Българска армия”. Николай Урумов представя събирателния образ на вечно човъркащата сила в нас. Безспорно – актьор с осанка и лична харизма. Има нещо изначално аристократично точно в този български артист. Архетип, който му позволява да изиграе гъвкаво и вплитащо типажи с различна значимост. Думата е благородство вероятно.
Човекът лалугер е малко лукав, малко тъжен, всеопрощаващ, изчезващ… Лалугерът ме кара да се замисля дали (и да не би) животът ми е в опасност? Въвличаме в паника, безпокойство, задава ми лично и тихо въпроси. На моменти образът напомня на „малките” типажи на Гогол. Макар че, ако погледнем от съвременна гледна точка – всички сме гоголевски герои.
Може да се каже, че моноспектакълът е и социален. Николай Урумов постига нещо важно – зад сарказма и смеха поставя въпросите за изчезващото… мислене и усещане… Изчезващото село пък наподобява празните къщи от сб. ”Корените” (1975) на писателя Васил Попов. И точно тук текстът на Александър Урумов ме вплита в контекста на Васил Попов, защото „обезлюдяването” е не само социална драма, то е лично „изпадане” от корените (ни). Юрий Дачев без елитаризъм вмъква в своята режисура малки идейни моменти, които придърпват към неочакваното. Силно впечатление ми направи начина на поднасяне на монолога. Рязката „спирачка” в говоренето и потеглянето в една лирично-обяснителна изповед за майката, бабата, дядото, брата… Всъщност на повърхността е едно, но зад изказаното, се крие нещо друго. Кавгата е била обич и вярност тогава. Невъзможност да изразиш нещата по друг начин. Родът не е видян през призмата на идеализацията, а по-скоро през стенанието за вече отишлите си, които са имали своята обич, своите недостатъци и човещина, своята изповед и затова достоен край. И си спомням за Ивайло Петров и „Преди да се родя”…
„Лалугер” на Юрий Дачев, Александър Урумов и Николай Урумов е модерен спектакъл. Връща ни към корените на театъра, към експеримента и закачката – отнесени към въображението и действителността. Изкуствоведски спектакъл, който не се натрапва и не се заиграва, не върви по течението на модни и скучни тенденции. Разказва истории за живота и опиянява с вътрешно случване – отпраща към невидимото и те кара да мислиш за себе си.

вариант в сп. Liternet

Пловдивски дискусии

by diyana ivanova boeva

"Скрита" - Мими

Винаги съм се чудила на ето този тип пловдивски дискусии и на начина, по-който се представят проблемите: "Извънстоличните литературно-творчески формации и издания - актуални проблеми и възможности за развитие" (линк към дискусията)

Подобно мислене преобладава на всички нива. Личи си и по надписите, които обгръщат града: "Пловдив - град на книгата, балета, театъра, музиката..." Добре де - център е, но не по начина, по който се опитват да го сложат на "простира". Това е един сковаващ комплекс, който има своето обяснение (с извинение към приятелите в дискусионния форум). Не би трябвало изкуството да се снизява до един прост регионализъм - трудно постигаме целите си, нямаме пари, а и сме далеч. Далеч от какво? Едва ли това е прекият път към собствената идентичност и литературност. По-скоро е притворство или по-точно затвореност, ниша, в която никой софиянец не пъха пловдивчаните. (Или когото и да е. Не говоря за нечии "опити" за принизяване, а за начина, по който приемаме себе си ) Универсалността няма две лица - тя е многолика. Затова и интересна - тематично, смислово, емоционално.
Да пишем така, че да можем да бъдем разбрани не само "тук" и "така". Това клише май е задвижвало класиците, които дръзват и... "остават", без да съзнават това приживе. Да обсъждаме различията си, а не своята маргиналност или сакралност.
Хипотезата в дискусията за благоприятно-неблагоприятното време за литература не я разбрах. Пак ми прозвуча някак отцепено и пространствено ограничено - сякаш някой ми слага линии на мисълта, казва ми за какво, къде и как мога да пиша. Обяснява ми, че съм късно родена или не съм на правилното място. Няма благоприятни времена за трамплина на мисълта - новаторството не се лансира, то носи страх за конюктурата и установеността. Историята го доказва.
Пловдив е столица - с атмосфера и сила, която малко градове имат. И точка. Това се оценява вероятно повече от "външни" хора за града. Защо обаче е непрестанното питане и лутане на "местните" дали са в центъра? В града на тепетата и красивите есени сами подклаждат отживелицата: провинция-столица. Ако имам пари за книги (извън всичко друго необходимо), съм на правилното място. И няма никакво значение къде се намирам.
И още нещо - масово чалгата заля "античността" в Пловдив, превърна я в нещо неважно. И тук вече можем да се тревожим и възмущаваме колкото си искаме, забравравяйки разни противопоставяния.
Днешните поети нямат нужда от столици, а от "заточения", тогава може би ще напишат своите истински стихове като... Пушкин. Примерно.
...
p.p. Дълго се чудих на ето този приоритет: "Да се изготви покана от името на участниците за едно общо издание, бюлетин или вестник на извънстоличните писатели - един брой месечно, осем страници. Той да е общ на всички извънстолични творчески организации".
Чудя се, защото се питам: ако си роден в столицата и живееш на друго място какъв автор си (столичен или)? Ако пък си роден в Пловдив и живееш в столицата? Коя е каузата, която ще ме привлече в това "извън", ще ми вмени периферия и ще ме кара да страня от неколцината ми софийски приятели, защото умишлените разделения не водят до нищо добро. Изчерпват бързо и доверието. Човек не избира къде да се роди, но може да разбере в един момент, че ще се занимава с изкуство. И когато това стане, непременно ли трябва да погледне личната си карта, за да си припомни какъв писател е - софийски или не!
Мисля, че е невъзможно да се постигне "обединение" чрез изначално разединение, положено в почти всяка дискусионна клауза на обсъждащите. Сред които има интересни писатели, но безкрайно уморени.

пълен вариант на текста в сп. LiterNet (за февруари) и културни новини

Следвайки потерята

by diyana ivanova boeva полет Има време за всяко нещо. Понякога ми се гледа телевизия, друг път ми се раждат бебета, прави ми се безмесна супа, чете ми се книга или ми се ходи на нос Калиакра! Хвърлянето на камъни обаче не е мой приоритет, предпочитам да ги подреждам на купчинки и после, като минавам по същия път, отново да се препъвам в тях. Обичам да съзерцавам крайъгълните камъни – заоблени, видими, но и едва забележими. Карам си колата и точно когато не очаквам – някъде между Каварна, Дуранкулак, бившия “френски” курорт Русалка и Румъния, – виждам в далечината нос Калиакра. Крайно, крайъгълно, мистично и страховито място. Местност, която примамва и може да те подлуди, ако останеш за по-дълго време. На това място някога четиридесет девствени момичета (според легендата) заплитат коси и скачат от скалите, гонени от турската потеря. Дългият престой на извисения и странно скосен нос Калиакра кара човек да си помечтае да полети надолу към пропастта. Да събере още желаещи и да осъществи вечния полет. Онзи полет, който запазва младостта и девствеността. Нераждалите жени си остават за цял живот девствени – независимо от мъжете, които са имали и са ги имали... Запазват утробата си „чиста”, пътищата, по които плодът си проправя път, продължават да са неизвестни – просто защото „не съществуват” и не са „задвижени” от тласъка, съблазънта и откритието на това, да дадеш живот. Фолклорно и отживяло схващане, вероятно не е мое. Авантюризъм е да родиш дете! Така или иначе е приключение и да се озовеш на онова място, откъдето се преминава в отвъдното. Скалите са безформени и остри. Можеш да се покатериш по тях и...точно когато не очакваш, да паднеш. Бягам далеч от тази скала. Присламчвам се до следващата и откривам, че там е по-опасно и по-страховито. Отказвам да се катеря и продължавам по стръмното. Откъде ли точно са скочили момичетата? Някъде наоколо витае мирисът на пушечно месо. Сякаш горят човешки трупове. Мирише и на изгоряло сено, току-що окосено. Да не би да съм пропуснала Второто пришествие и… последната тръба? Вероятно. Христос е дошъл тогава, преди турската потеря, минути преди нея дори. И е отнесъл момичетата завинаги при себе си. Така е оставил и легендата за тях. Хвърлянето в морето иначе е безумие, постъпка на лудост или... отчаяние. Дано е минало Второто пришествие! Не желая да участвам в групови спектакли за посветени, не съм и девствена... Освен... освен ако не ме подгони потеря и не ми се наложи да се хвърля отнякъде. Едва ли – оглеждам се. Твърде замечтани и налудничави погледи наоколо, а потерята я няма. Мястото е такова – няма как човек да не си мисли за скок в безбрежното, точно тук. Видях острието на скалата. Било е. Четиридесет момичета скачат в безкрая. Потерята все пак не е скочила – значи е наоколо. Тук е. Гръмогласно оглася тишината и се мисли за силна. Всички на скосения нос са самоубийци, очакващи да бъдат подгонени и да осъществят мечтата на своя живот – полета... Защо имаме нужда от тласък да полетим, от това някой да ни бутне или подгони от скалата...? Чувстваме се по-силни тогава в безумните си мечти и договорености с дявола. Оправдавам се за нещо. Студено е тук. Изведнъж, изневиделица започва да фучи вятър. Обличам оранжевата си фланела и слагам камуфлажната шапка с козирка. Силен е северният вятър и пронизващ – не гали, а преминава по тялото, направо през него. Стигнах до края, но не и отвъд него. Днес на това място има дървен кръст. Нечия ръка се е погрижила за това. Виждам и малък параклис. Запалих си свещичка за живите... Знам, че мъртвите нямат нужда от моите свещички, на девойките им е светло, не искат моята земна светлина. По-скоро аз имам нужда от озарение и просветление... Момичетата са предпочели смъртта пред насилието. Самоубийството пред убийството. Жалко, че нямам такава дилема! Години наред идвам на нос Калиакра и потеря не ме подгони, и мисли за самоубийство не ми дойдоха в главата. Голяма егоцентричка съм, вкопчена и влюбчива – обичам танците (танцувам рокендрол и почти всичко, каквото ми падне). Откъде идва моето доволство от света и радостите му – направо не знам...! Нещастието преследва всички, но силата е в самоубийците, в скачащите от нос Калиакра: в девойките, в девствениците, в рибарите, в заблудилите се с лодка в морето, в нераждалите жени, в непозналите порока и сластолюбието... Може би... Днес не ми се гледа телевизия, не ми се раждат бебета, няма да направя безмесна супа, нито пък ще чета – и на работа няма да отида... Но лятото ще отскоча до нос Калиакра, където потерята няма да ме стигне... знам си го... Поне зимата не го направи, когато за сетен път се лутах на скосения нос, приличащ на крайъгълен камък...

Картинно

by diyana ivanova boeva

Пешо се напи на сватбата ми. Сби се с кума и започна да сваля жена му. Кумата. Каза на мъжа ми, че никъде няма да ходя. А пък баща ми – само малко му трябваше – веднага се присъедини към него. Все едно сватбата ми беше минаване в задгробното. Така излезе.
Приготвям се да идвам в Пловдив – година и нещо преди да се омъжа. Пешо пристига и като същински гларус ми казва:
– Искам да живееш с мен!
– Идиот – изричам без гняв.
– Не е това, което си мислиш.
– Какво си мисля? – изричам без гняв.
– Ще живеем в две отделни стаи.
– Така ли? – пак без гняв.
Знам, че ме дразни.
– Ти в едната, аз в другата. Когото си искаш води – жени, мъже, компании. Само ще ми готвиш и чистиш понякога. И от време на време ще те гледам като излизаш от банята.
Сега вече го заклах. Че няма и какво да хвърля – всичко съм прибрала по чантите. Затова мъстя и изричам злорадо:
– Ако ти бях станала гадже преди години, досега нямаше да ми висиш на главата. Щеше да си разкаран и далеч от мен. Зарязан т.е.
Видимо се хваща и ми вика:
– И сега не е късно.
– Късно е. Заминавам, както виждаш.
– Ти само кажи. Аз ще свия пловдивчанина. Ще ми чистиш и готвиш, както се разбрахме...
– Ами ако искам и други работи да ти правя – изричам мръсно.
– Ще ми правиш. Когато поискам.
– Простак – пак без гняв аз.
Пешо ми помага за багажа. Не пропуска да ми каже с колко големи тъпанари съм била ходила. И че този, дето сега отивам при него, го бивало. И изрича пророчески, че ще се омъжа не след дълго.
Аз пак, естествено, на „нож”:
– Ти се жени, аз нямам намерение да го правя.
– Ами освен да се оженя за тебе – не виждам за коя друга – връща ми го веднага.
И ми се хили насреща. От малки имаме навика да се спъваме взаимно. И сега Пешо не пропусна да го направи – по стълбите. Едва не се издрънчах на третото стъпало. Ще го пребия. Ама бързам. Влакове, маршрутки, таксита, любови... Все не ми остава време за много неща. Без колебание изключвам монтажното табло, навивам, усуквам себе си по мефистофелски. Ключът си прибирам и го подавам до поискване. Билетчетата за влака кръстосвам на две и разбирам, за кой ли път, че моето щастие е отключено, защото… не е до поискване…
…
Не се церемоня и ритам Пешо по кокалчето. А той вече е сериозен. Дори не усети болката. Пожела ми късмет. Тръгна си. И пророкува успешно – за дните, неволите, възходите, болката, изгрева, любовта, въпросите, полюсите, щастието... А уж пророците не били признати в собствената си родината! Пешо съм го признала отвсякъде.