Във време на манекенско-кукленския комплекс на театъра да видиш постановка, която залага на текст и полемична драматургия – е приключенение. Във време, в което комичното се превърна в нарицателно на „комиците” – и се опошли по този начин, защото преиграването в случая е в повече.
А театърът ми липсва във всекидневието.
Театърът, който е живителност и пълнокръвие наяве. Истина, която излиза на момента. Приковава вниманието и покрива представите – защото „тук” е мястото на действието, „сега” е разликата, а „утре” е мярката за всичко. Манекенско-кукленският комплекс е наподобяването на нещо, което евентуално ще се хареса на всички, на повече хора, на пълен салон. Така театърът оскотява, а не приютява въображението. Светът остава заключен и празен. Представите се отдръпват и се сливат с телевизионните саги, в които рецитацията замества диалога, мъжете все се преобличат като жени. А жените показват единствено жартиерите си. Емоция липсва, както и еротичност. Въпросът не е в показването. Само. А и театърът не е телевизионна сага. Да ми прости Мелпомена – тя няма нужда от моята защита!
„Лалугер” – постановка на Юрий Дачев, текст на Александър Урумов. Продукция на театър „Българска армия”. Николай Урумов представя събирателния образ на вечно човъркащата сила в нас. Безспорно – актьор с осанка и лична харизма. Има нещо изначално аристократично точно в този български артист. Архетип, който му позволява да изиграе гъвкаво и вплитащо типажи с различна значимост. Думата е благородство вероятно.
Човекът лалугер е малко лукав, малко тъжен, всеопрощаващ, изчезващ… Лалугерът ме кара да се замисля дали (и да не би) животът ми е в опасност? Въвличаме в паника, безпокойство, задава ми лично и тихо въпроси. На моменти образът напомня на „малките” типажи на Гогол. Макар че, ако погледнем от съвременна гледна точка – всички сме гоголевски герои.
Може да се каже, че моноспектакълът е и социален. Николай Урумов постига нещо важно – зад сарказма и смеха поставя въпросите за изчезващото… мислене и усещане… Изчезващото село пък наподобява празните къщи от сб. ”Корените” (1975) на писателя Васил Попов. И точно тук текстът на Александър Урумов ме вплита в контекста на Васил Попов, защото „обезлюдяването” е не само социална драма, то е лично „изпадане” от корените (ни). Юрий Дачев без елитаризъм вмъква в своята режисура малки идейни моменти, които придърпват към неочакваното. Силно впечатление ми направи начина на поднасяне на монолога. Рязката „спирачка” в говоренето и потеглянето в една лирично-обяснителна изповед за майката, бабата, дядото, брата… Всъщност на повърхността е едно, но зад изказаното, се крие нещо друго. Кавгата е била обич и вярност тогава. Невъзможност да изразиш нещата по друг начин. Родът не е видян през призмата на идеализацията, а по-скоро през стенанието за вече отишлите си, които са имали своята обич, своите недостатъци и човещина, своята изповед и затова достоен край. И си спомням за Ивайло Петров и „Преди да се родя”…
„Лалугер” на Юрий Дачев, Александър Урумов и Николай Урумов е модерен спектакъл. Връща ни към корените на театъра, към експеримента и закачката – отнесени към въображението и действителността. Изкуствоведски спектакъл, който не се натрапва и не се заиграва, не върви по течението на модни и скучни тенденции. Разказва истории за живота и опиянява с вътрешно случване – отпраща към невидимото и те кара да мислиш за себе си.
вариант в сп. Liternet
Няма коментари:
Публикуване на коментар