by diyna ivanova boeva
Хасково е красиво и приветливо място. Хората са свикнали да приемат гости, да ги посрещат и разказват за околността. С такива домакини човек не може да се чувства отстранен. В природата ми е да не любопитствам. Затова и съм пропуснала, че имало две Южни пролети, наскоро разбрах, че съюзът на българските писатели и сдружението са две различни неща. Просто повече чета, отколкото клюкарствам. Позволявам си все още да се възмущавам обаче от нечистоплътността и лицемерието взети заедно. Смятам, че в литературата това е пагубно за идеите и брънката на творчеството – вдъхновението. В Хасково установих, че литсредите се познават някак по махленски. Имат изградени отношения – стари и непреодолени драми, нови протежета и… малко мисъл за цялото литература, за хомогенността на процесите, за фрагментността на времето. За непохватността на това да се занимаваш с писане.
Харесах много председателя на журито Биолчев на срещата с дебютантите – от неговата позиция – с чувство за хумор, с невзета награда за дебют през 1976 (мисля така беше), с усещането си, че върши нещо важно. И все пак не ме напусна мегданско-махленското предричане на случването. Както е известно в България нещата се решават на по две, с телефонен разговор, с пари и влияние. Ако поживея още малко – ще открия и друг начин. Дано.
Знам, че културните мъже в литературата и политиката – боравят със знаци и присъствие. Не видях (а може да съм го пропуснала) Биолчев след сухото обявяване на наградите да се фотографира с победителите. Или може би не е било в протокола. Подпитах зад кулисите какво става. Отговориха ми, че си въобразявам – просто човекът си бил изпълнил ангажимента и приключил. При все, талантът – откритието на таланта, награждаването и присъствието му – изисква ентусиазъм и вълнение. Ако не си го открил (талантът, зарит в земята) – се отегчаваш колкото си искаш. Ангажирано.
Може и да съм пропуснала нещо важно и репортажно, защото точно в този момент реших да се бунтувам по моя начин, чувайки, че Л. Левчев получава за нещо си награда. Уважавам този поет (тук малко преигравам), но не и неговата нечистоплътност. Не мисля, че трябва да се появява на дебютантски конкурс. Не и там. Поне не и там. И този път. Липсата на въздържание в литературното, води не до многодетство или многоженство, а до инерция. Не можеш да му хванеш края. Ако боравиш без разлики и мисъл, по-добре да се разходиш наоколо. Така и направих, извиних се и излязох. Някакъв мой непритворен бунт – не исках да стоя в залата. За да не се ядосвам излишно – точно в този момент си мислих за историята и траките – за истинските неща около Хасково – за гробницата и св. Богородица.
за цъфтящите лалета
Завърши се с Л. Левчев и се започна с Гранитски в красивия театър в Хасково. Без примери за подражание от историята. А знаците на големите мъже са политически и културни символи. По дяволите, кой борави със знаци днес! Излязох от залата обаче знаково и незабележимо – защото мразя скандалите, дюдюканията, кретенизма и безволието. Не присъствах на награждаването на Л. Левчев. Недостойно е – в минал живот може и да съм била пълководец или… Или достоен мъж. В този излизам непохватно, за да нямам главоболие после.
Поисках книжка от едно момиче, което получи съпътстваща награда за поезия. Отговори ми, че има отпечатани четири броя само за журито. Помислих си, че е можела да дочака до следващата година и тираж. Ама нейсе. Нали журито има книжки. Какво значение има читателят. Т.е аз.
други публикации: сп. Liternet
Няма коментари:
Публикуване на коментар