„Срам” е книга за предвечния смисъл и загубите, които претърпяваме, заради предразсъдъци, страдание, срамове, религиозни и исторически битки. Странна книга за непосветени като мен. Няма как да не се залуташ между смисъла и догадките на Рушди, между кадрите на насилие и истина, между историята и търсенето на уж някаква логика, която да отговори на очакваното.
„Срам” е третият роман на нобеловия лауреат Салман Рушди, осъден на смърт, заради известните „Сатанински строфи”. Действително на повърхността на книгата му виждаме разказ за Пакистан и за хората, които са го управлявали, за живота на Зулфикар Али Бхуто и генерал Зия, за отношенията помежду им. Другото е като накъсани парчета снимка, които се налага читателят да събере и подреди произволно. И тогава от пъзела на дните излиза не някаква фокусирана истина или поза, а забележителен стил и маниер на автор, който борави с думите и съумява и в най-сериозните ситуации да внесе усмивка. Както казва в свое интервю самият той:„Аз съм забавен човек и книгите ми са забавни”.
Липсата на хронология и линейно разказване превръща романа на моменти в притча-изречение за надеждата, мечтателността и корените, от които не можем да се отървем. Ама никак. Казано простичко Салман Рушди ни въвежда в сложния свят на човешките взаимоотношения (или по-скоро на липсата на такива) и мотивиращата ги ценностна система, която кара един от героите Реза Хайдар да не приеме очевидното: първото му дете не е момче, а момиче. „На някои неща им е забранено да са истина”. После дъщеря му Суфия Зинобия ще се превърне в кошмар и призрак за всички. В сън, който прониква ненадейно през пролуките и говори: никое човешко същество не може да бъде унижавано до безкрай и никой не е виновен за пола си.
Заглавието на романа подсказва за безчестието и срама едновременно. За гордостта и предрасъдъците, които преследват хората и карат Суфия Зинобия да се превърне в убиец, заради това, че е изначално „сгрешена срамотия” и не е като другите.
Втрещих се от едно „откровение” на автора, който разказва, че неотдавна в Ийст Енд, Лондон, пакистанец убил единственото си дете, своята дъщеря, защото я заподозрял, че се е любила с бяло момче и с това е донесла безчестие в семейството. Единствено кръвта можела да измие опетненото име. Пред микрофоните и телевизионните камери роднините изразявали своето съжаление, но и казвали, че разбират бащата. По повод на това Салман Рушди споделя: „Наскоро самият аз бях станал баща и вече можех да преценя каква колосална сила е нужна на човек, за да насочи оръжие срещу собствената си плът и кръв. Ала съзнанието, че и аз като интервюиращите приятели разбирам бащата, ме потресе още повече”. Главата в книгата се казва – „Да изгаряш от срам”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар