За "Последен влак за Истанбул" от Айше Кулин

by diyana ivanova boeva

Айше Кулин е съвременна турска писателка на биографични романи. „Последен влак за Истанбул” е действителната история на няколко турски дипломати, спасили голям брой евреи по време на Холохоста. Кулин пише увлекателно и стройно. Не е на висотата на Орхан Памук или на Филип Рот, който също засяга ”еврейската тема”, но пък историите й държат читателския интерес от първата до последната страница. Сюжетът тече динамично и по време на Втората световна война, също така на различни места: Истанбул и Марсилия, Анкара и Кайро, Париж и Берлин. Селва е дъщеря на един от последните османски паши, високопоставен сан в имперската държавно-политическа йерархия. Тя се влюбва в млад евреин, Рафаел, но семействата им се противопоставят на този брак. Селва и Рафаел заминават за Франция, но и там не са спокойни. Хитлеристкият терор подлага на опасност живота на евреите в цяла Европа.  Селва и Рафаел също попадат в хитлеристката хватка. Кулин разказва как Турция отчаяно се опитва да избегне участие във войната и опасно лавира между страните от Тристранния пакт и Съюзниците.

Очевидно идеята на Кулин е да покаже „личното”, заедно с „общественото”. Двете сюжетни линии вървят успоредно. Романът е опит да се представи една доста светска Турция. Даже бих казала и въображаема, затова и литературна, що се отнася до семействата на героите.  Очевидна е симпатията на Кулин към консервативните и богати турци, защото героите са образовани, всеопрощаващи и благородни, някои успяват да преодолеят и своите предразсъдъци. Жените са доста разкрепостени. Без пряка връзка, неволно си спомних „Сексът и градът”, и светът, в който нещата се случват, както ги наумиш. Можеш да живееш, казваш и обсъждаш цяла плеяда от въпроси и вълнения. Но това не означава, че реалността е точно такава. Реалността е пожелателна в изкуството, да. И не че литературата трябва да отразява обективно – достатъчно е да го прави талантливо. На Айше Кулин й липсва нещо много малко и съществено като писател. 

 Светът на Орхан Памук обаче е невъобразимо „вътрешен”, ориенталски, екзистенциален. И всичко това на фона на страхотни описнаия на Истанбул, джамиите и минаретата. Орхан Памук не бяга от религиозното, своето – автентичното. Помня как образите от „Името ми е червен” се стелят, пристигат и остават за дълго. Орхан Памук „не се бои”, изглежда доста по-свободен и непредубеден от Айше Кулин, която определено има талант за автобиографични романи, но сякаш не успява да се потопи (и възползва) до край от света на привидението и смисъла на „своето”, към което се е насочила като автор. 

Айше Кулин. Последен влак за Истанбул. Изд. Intense. 2012
превод: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсин