Следвайки потерята

by diyana ivanova boeva полет Има време за всяко нещо. Понякога ми се гледа телевизия, друг път ми се раждат бебета, прави ми се безмесна супа, чете ми се книга или ми се ходи на нос Калиакра! Хвърлянето на камъни обаче не е мой приоритет, предпочитам да ги подреждам на купчинки и после, като минавам по същия път, отново да се препъвам в тях. Обичам да съзерцавам крайъгълните камъни – заоблени, видими, но и едва забележими. Карам си колата и точно когато не очаквам – някъде между Каварна, Дуранкулак, бившия “френски” курорт Русалка и Румъния, – виждам в далечината нос Калиакра. Крайно, крайъгълно, мистично и страховито място. Местност, която примамва и може да те подлуди, ако останеш за по-дълго време. На това място някога четиридесет девствени момичета (според легендата) заплитат коси и скачат от скалите, гонени от турската потеря. Дългият престой на извисения и странно скосен нос Калиакра кара човек да си помечтае да полети надолу към пропастта. Да събере още желаещи и да осъществи вечния полет. Онзи полет, който запазва младостта и девствеността. Нераждалите жени си остават за цял живот девствени – независимо от мъжете, които са имали и са ги имали... Запазват утробата си „чиста”, пътищата, по които плодът си проправя път, продължават да са неизвестни – просто защото „не съществуват” и не са „задвижени” от тласъка, съблазънта и откритието на това, да дадеш живот. Фолклорно и отживяло схващане, вероятно не е мое. Авантюризъм е да родиш дете! Така или иначе е приключение и да се озовеш на онова място, откъдето се преминава в отвъдното. Скалите са безформени и остри. Можеш да се покатериш по тях и...точно когато не очакваш, да паднеш. Бягам далеч от тази скала. Присламчвам се до следващата и откривам, че там е по-опасно и по-страховито. Отказвам да се катеря и продължавам по стръмното. Откъде ли точно са скочили момичетата? Някъде наоколо витае мирисът на пушечно месо. Сякаш горят човешки трупове. Мирише и на изгоряло сено, току-що окосено. Да не би да съм пропуснала Второто пришествие и… последната тръба? Вероятно. Христос е дошъл тогава, преди турската потеря, минути преди нея дори. И е отнесъл момичетата завинаги при себе си. Така е оставил и легендата за тях. Хвърлянето в морето иначе е безумие, постъпка на лудост или... отчаяние. Дано е минало Второто пришествие! Не желая да участвам в групови спектакли за посветени, не съм и девствена... Освен... освен ако не ме подгони потеря и не ми се наложи да се хвърля отнякъде. Едва ли – оглеждам се. Твърде замечтани и налудничави погледи наоколо, а потерята я няма. Мястото е такова – няма как човек да не си мисли за скок в безбрежното, точно тук. Видях острието на скалата. Било е. Четиридесет момичета скачат в безкрая. Потерята все пак не е скочила – значи е наоколо. Тук е. Гръмогласно оглася тишината и се мисли за силна. Всички на скосения нос са самоубийци, очакващи да бъдат подгонени и да осъществят мечтата на своя живот – полета... Защо имаме нужда от тласък да полетим, от това някой да ни бутне или подгони от скалата...? Чувстваме се по-силни тогава в безумните си мечти и договорености с дявола. Оправдавам се за нещо. Студено е тук. Изведнъж, изневиделица започва да фучи вятър. Обличам оранжевата си фланела и слагам камуфлажната шапка с козирка. Силен е северният вятър и пронизващ – не гали, а преминава по тялото, направо през него. Стигнах до края, но не и отвъд него. Днес на това място има дървен кръст. Нечия ръка се е погрижила за това. Виждам и малък параклис. Запалих си свещичка за живите... Знам, че мъртвите нямат нужда от моите свещички, на девойките им е светло, не искат моята земна светлина. По-скоро аз имам нужда от озарение и просветление... Момичетата са предпочели смъртта пред насилието. Самоубийството пред убийството. Жалко, че нямам такава дилема! Години наред идвам на нос Калиакра и потеря не ме подгони, и мисли за самоубийство не ми дойдоха в главата. Голяма егоцентричка съм, вкопчена и влюбчива – обичам танците (танцувам рокендрол и почти всичко, каквото ми падне). Откъде идва моето доволство от света и радостите му – направо не знам...! Нещастието преследва всички, но силата е в самоубийците, в скачащите от нос Калиакра: в девойките, в девствениците, в рибарите, в заблудилите се с лодка в морето, в нераждалите жени, в непозналите порока и сластолюбието... Може би... Днес не ми се гледа телевизия, не ми се раждат бебета, няма да направя безмесна супа, нито пък ще чета – и на работа няма да отида... Но лятото ще отскоча до нос Калиакра, където потерята няма да ме стигне... знам си го... Поне зимата не го направи, когато за сетен път се лутах на скосения нос, приличащ на крайъгълен камък...