by diyana ivanova boeva
Възприех сборника
с разкази „Прочетено в очите ти” на Йовица Ачин като разплата
с неизвестното – смърт, Бог, идея за
любов, усмивка на момиче от 1968, измислен разказ или фалшива автобиография.
Може да се каже, че се откриват елементи, с които
се пародира постмодернизмът, като изчерпваща се вече тенденция – иронията,
заради самата ирония, фрагментарността, заради самата фрагментарност,
носталгията и интелектуализмът, незнайно защо, възприети като същност на
мнимото съществуване... Нямам на идея дали Ачин го прави умишлено, или не, но
екстремното натрупване на определени техники в писането, поставя текстoвата структура в друга плоскост. Естествено, творчеството
в порядъка на постмодернизма и днес продължава да обединява хора с общи
възгледи и идеи, също така оставя след себе си интересни и запомнящи се книги.
Сборникът с разкази на
Ачин е разходка по периферията на смисъла,
на места повествователят приема ролята на непукист (подхожда му), безупречно
стилизира и заблуждава принципно заблудените от скука и любов. Поетичният край
на сборника (разказът „В списъка за заличаване”) е сбогуване с лудостта.
Завръщайки се в „поезията”, човек е спасен, защото не гони ново начало, не
среща русокоси момичета по време на бомбандировки, не се стреми към „чисти”
разкази, а следва единствения съвет на автора: „Просто четете, а после станете
и ходете”. Така и сторих.
Сборникът е и етюди и
вариации по тема. Една и съща. Странно, но не мога да я формулирам точно.
Вероятно тази тема за всекиго е различна. Само онези творци, които не са повлияни
от инерцията и рутината (или още по-лошо „славата”), не звучат самодоволно и
„намахано”. Ачин е точно такъв автор – поставя под въпрос самия себе си и
собствената си възможност да създава прекрасно, любовно, обичайно, да ласкае с
думи и идеи. А това винаги се е наричало възможност за личен и писателски
напредък.
Екзистенциалните дилеми
не са присъщи за тази книга. Михайло Пантич („Ако това е любов”) е по-завършен
като послание, звучи ми с по-позната философия, в която страданието и
изненадата присъстват и в зоната на драматичното. Липсата на сентенциозност и
унесеност в „Прочетено в очите ти” пародира видяното, преживяното, случващото
се. Чисто формално напомня и на „Упражнение по стил” (Р. Кьоно) – сякаш една и
съща история е разказана по различни начини (на места леко преднамерено).
Жените в сборника. Тук
феминистките ще разчетат неподобаващ смисъл. Невзрачни същества, създадени за
„равенство” – такива са женските образи. Жените в тази проза си ги представям „под
перваза”, като придатък, пристигащ при „нужда”. Съблазнителки в „най-прекия”
смисъл и нищо повече. Душа и поглед в тези същества не открих. Авторова позиция
все пак. От мъжките персонажи ще запомня младоженеца от „Мадам се омъжи”.
Елементът с „очите”
звучи някак уморено и подлъгващо. Т.е не е това, което си мислите. На моменти ми
се струваше, че Ачин иска да докаже, че просто може да разказва. Да спомене за
своето съществуване – а не за нечие чуждо (не говоря за автобиографизъм). И
това също е подлъгваща и леко претенциозна позиция. От цялото лъха, че
съвременността е уморителна, книгите и хората още повече, началата, заради
които създаваме нещо свое – съвсем. Изборът и драматичността на събитийността
не стоят изобщо на дневен ред. Тогава кое задържа погледа ми върху тази книга
докрай? Собствената ми читателска себеотверженост или желанието ми на всяка
цена да сглобя мозайката, да видя събрани парчетата от бомбардировките в Сърбия!
А болката я няма, абсурдът не е заклеймен, страхът е заседнал при Гарп през
70-те на миналия век (Д. Ървинг), но не и тук.
Избликът на
всекидневното не създава хомогенен свят, открива се мистификация, която граничи
с нищото и смъртта („Убий ме, ако искаш”). Ачин не разказва мигове, а по-скоро
се опитва да създаде и покаже, че липсват такива – липсват хора, характери,
нещо познато, за което човек да се захване, пък и смъртта е наблизо, наречена,
изречена и водеща до някаква след-абсурдност.
Не мога да не споделя,
че книгата ми се противеше – и аз на нея. Може би в това е загадката и
разковничето – през цялото време се противях на „логиката”, че малките преходни
неща надживяват човека, че идеята за щастие е химера, че има само някаква куха
материя, че тялото е „вещ”, че всичко е
еднакво, че всеки път се повтаря. Тази „логика” винаги е будила неодобрение у
мен, затова философското й наслагване в сборника не ми допадна особено.
Ачин е опитен писател –
личи си. Това се открива на всички нива: фраза,точност на думите, ритмичност,
сгъстеност на смисъла (какъвто предполагат кратките форми), умисъл за
разказване, извеждане на център и дори “центробежност” при повествуването... Тук не мога да не спомена и
заслугата на преводачката от сръбски Русанка Ляпова. В съзнанието ми останаха
много случки, като фабули в движение. Това е динамична проза. Звучи и като
записки, но не от „подземието”, а от действителността, такава каквато я вижда
сърбинът. Действителност – литературна и не съвсем. Ачин не се поддава на
алюзията (като М. Павич) – строен и дисциплиниран като фраза, разказва
контрапунктно и не оправдава очаквания. Потокът на съзнанието отстъпва на
представяне на един странен свят, представящ хора от съседната улица. Да речем.
Допадна ми разказът
„Световен шампион” – написаното е по-ясно, eстествено по човешки и без допълнителна експресия. Този
разказ задава и друг тип стилистика, в която лично аз искам да видя Ачин. Стилистика,
която звучи и по-съвременно. Яркият и цветущ език (на моменти) в този сборник е
изобличение на нещо или съпротива от страна на Ачин. Може би на това, че днес
трудно се откриват хора, на които да четеш в очите, с които да се разбираш с
една дума или просто такива, на които да имаш доверие. Описанията на
физическите „съприкосновения” между мъже и жени ми бяха досадни и доста
еднообразни (а само между жени, още по-досадни). За мен показват едно: умение
да се пише и то добре, но нищо повече в повторителността, в която присъстват.
Иначе сборникът е и забавен
на моменти и необичаен. Може да се разгледа и литературоведски, поставяйки
наяве проблемите за фикцията, читателя, измислицата и лъжата. Повествователят
директно изрича, че няма живот без разказ. Някой ден ще попитам Ачин: „А без
любов има ли живот?”. При толкова много споменаване на думата „любов” в
текстовете (и разказване по „темата”) не ми стана ясно на какво точно са
осъдени мъжете и жените в този свят. Иначе в сънищата на българските си
читатели Йовица Ачин не се съмнява – това споделя самият той в предговора на
българското издание на сборника с разкази „Сънища в Белград” (2003). В същото
издание авторът допълва, че разказаното променя света и хората, сближават ги –
премахва политически, исторически и езикови бариери.
Клиширано ще кажа накрая
очевидното (не ми остава друго): книгите даряват светове, извеждат човек от
застоя и тежестта на съществуването – поръчват „убежища” и само най-добрите
остават „след това”. В случая с Йовица Ачин времето ще покаже.
Йовица Ачин. Прочетено в очите ти. ИК Ерго. 2012
превод от сръбски: Русанка Ляпова
Няма коментари:
Публикуване на коментар