by diyana ivanova boeva
Подарих му фланелка, а той ме остави до библиотеката. По мое желание. Като че ли прочетените книги могат да избият страха от бедната ми и обезвъздушена глава! Чака ме в кафето два часа, докато се правех, че чета вестници. Шляех се между рафтовете и се чудех къде да се дяна в невъзможността за избор. Има такива моменти, когато краят е предизвестен от самото начало. Редки, почти единични мигове на щастие, в които няма объркващи мисли, а по-скоро непроумяване.
Слизах по стъпалата на библиотеката и си мислех, че може би е най-добре да се спъна и да се нараня, за да не ти кажа, че съм сигурна в отговорите си! Хванах се за парапета и реших да поседна, направо върху набрания килим. Свих коляно и го прихванах с ръце, както обикновено. Обичаш това движение на тялото ми, в което изглеждам като под ъгъл, готова за моментното светотатство – снимка. Така приличам на модел за малка пластика, изваяна от нечия чужда фантазия и мисъл. Оголих брадичка срещу зейналата дупка на близкото хранилище. Облъхна ме миризма на стари книги и чужди мисли. Определено тук има атмосфера – големи крушки и странни картини. Интериор, съчетан от небрежност и ред едновременно. Всичко това прави резонанс с черепната течност в главата ми – слиза по гръбнака ми и се пъха в кокалчетата на краката ми. Няма нищо по-приятно от работеща библиотека в събота сутрин. Рафтове, малки икебани, вестници, прах, приятна меланхолна скука, дъсчени прегради, ухание на застоялост, мним уют и тенекиено дайре, което не ме обърква. Иначе съм си доволно вмешателство на талисмана, който носиш на врата си, и името ми, което изписа някъде върху прахта, в онази библиотека, докато ме чакашe да се съвзема… от себе си…
Няма коментари:
Публикуване на коментар