Картинно

by diyana ivanova boeva

Пешо се напи на сватбата ми. Сби се с кума и започна да сваля жена му. Кумата. Каза на мъжа ми, че никъде няма да ходя. А пък баща ми – само малко му трябваше – веднага се присъедини към него. Все едно сватбата ми беше минаване в задгробното. Така излезе.
Приготвям се да идвам в Пловдив – година и нещо преди да се омъжа. Пешо пристига и като същински гларус ми казва:
– Искам да живееш с мен!
– Идиот – изричам без гняв.
– Не е това, което си мислиш.
– Какво си мисля? – изричам без гняв.
– Ще живеем в две отделни стаи.
– Така ли? – пак без гняв.
Знам, че ме дразни.
– Ти в едната, аз в другата. Когото си искаш води – жени, мъже, компании. Само ще ми готвиш и чистиш понякога. И от време на време ще те гледам като излизаш от банята.
Сега вече го заклах. Че няма и какво да хвърля – всичко съм прибрала по чантите. Затова мъстя и изричам злорадо:
– Ако ти бях станала гадже преди години, досега нямаше да ми висиш на главата. Щеше да си разкаран и далеч от мен. Зарязан т.е.
Видимо се хваща и ми вика:
– И сега не е късно.
– Късно е. Заминавам, както виждаш.
– Ти само кажи. Аз ще свия пловдивчанина. Ще ми чистиш и готвиш, както се разбрахме...
– Ами ако искам и други работи да ти правя – изричам мръсно.
– Ще ми правиш. Когато поискам.
– Простак – пак без гняв аз.
Пешо ми помага за багажа. Не пропуска да ми каже с колко големи тъпанари съм била ходила. И че този, дето сега отивам при него, го бивало. И изрича пророчески, че ще се омъжа не след дълго.
Аз пак, естествено, на „нож”:
– Ти се жени, аз нямам намерение да го правя.
– Ами освен да се оженя за тебе – не виждам за коя друга – връща ми го веднага.
И ми се хили насреща. От малки имаме навика да се спъваме взаимно. И сега Пешо не пропусна да го направи – по стълбите. Едва не се издрънчах на третото стъпало. Ще го пребия. Ама бързам. Влакове, маршрутки, таксита, любови... Все не ми остава време за много неща. Без колебание изключвам монтажното табло, навивам, усуквам себе си по мефистофелски. Ключът си прибирам и го подавам до поискване. Билетчетата за влака кръстосвам на две и разбирам, за кой ли път, че моето щастие е отключено, защото… не е до поискване…
…
Не се церемоня и ритам Пешо по кокалчето. А той вече е сериозен. Дори не усети болката. Пожела ми късмет. Тръгна си. И пророкува успешно – за дните, неволите, възходите, болката, изгрева, любовта, въпросите, полюсите, щастието... А уж пророците не били признати в собствената си родината! Пешо съм го признала отвсякъде.