В родилната зала лежа с въшливата циганка от Патологията – глава до глава сме. От едно денонощие съм с изтекли околоплодни води и болки. Бебето не проявява никакво любопитство спрямо света и живота, не иска да излиза – предпочита да му разказвам на ум за всичко наоколо. Като си помисля, и аз съм такава – гледам и мълча.
Циганчето се ражда за секунди – с оранжева коса и особено цветна кожа. Чувам смях – докторите не са виждали такова нещо. Вече пет часа стоя в родилната – не една циганка ляга на съседното легло. Климатикът над мен е стегнал здраво кръста ми – не мога да помръдна и да припадна не мога, и да изчезна някъде завинаги не става, и да бягам също. Виж – да счупя климатика с камъни е по-приемливо, да го разбия на малки късчета, които после да хвърлям бавно през прозореца.
Чувам акушерката в далечината – преди петнадесет години са изродили три деца по естествен път. Само моето се инати – шест-седем часа вече съм на пост.
Имала съм нещо циганско в кръвта си – оказва се вятър работа. Напуснаха ме следпубертетните бесове, забравям и че мога да танцувам, всички норми се оказват догми, остротите ми се превръщат в овали. Сякаш пясъчна коприна пада върху мен – обгръща ме със своята суровост и ме праща в царството на сънищата и виденията. Реалността не преследва никого – тя идва изведнъж, ненатрапчива и привлекателна като красива жена, която показва само и единствено своите глезени, оставяйки останалото за после.
Шумотевицата около мен ме вади от мисълта и ме стоварва върху нещо твърдо, неприятно, болезнено. Осмият час. Кога Пепеляшка губеше пантофката си?
Анестезиолог, още по-твърда маса, “губим ги”, “бързо”, навън вали дъжд, гръмотевица, никаква шумотевица, климатикът пуска сняг и ледени кристали, тишина, зимна приказка. Раждам дъщеря си през юни. Страшно ми се спи след упойката.
Д-р П. почиства белите си гуменки, изцапани с кръв, отново е помогнал на някого да излезе на бял свят. Тихо, като на себе си, проскърцва с устни: „Кървава професия”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар