Поетично настояще?

by diyana ivanova boeva



Четох стихосбирката „Енсо” от Владислав Христов и се разхождах в поетичното настояще. Лутах се между пропадналата инфантилност на конкурса на името на Биньо Иванов и си търсех оправдание за това, че „В полите на Витоша” е по-интересно. Знам обаче, че и двата конкурса не струват – щом се допуска символиката, свързана с имената на Биньо Иванов и Яворов, да отстъпи на дребните сметки и схватки, на скандала и мнимата слава. Не говоря за качеството на текстовете (наградени или не) – а за липсата на поезия (и празник), в поетичните ни конкурси. За намесата на все едни и същи хора – за вечните мегдани на литсредите ни и най-сетне... за скуката наоколо. Докато обсъждаме себе си, някъде някой пише поезия. Това все пак е обнадеждаващо.
Апропо говорих и с наследниците на Биньо Иванов – помолих ги да напрявят нещо, за да прекратят всичко това. Хората са изненадани, че има такъв конкурс изобщо. У нас, използван ли е някой приживе – същото се случва и след смъртта му – тъжна констатация. Типично нашенска.
...
Енсо било символ, празнота, мъдрост, не дума, а енергия... „Енсо” на Владислав е нещо повече, щом мислех за липсите днес (не изключвам и своите). Владислав доказва, че преднамерено не може да се пише поезия – кълбото от нерви и илюзии при него е някаква странна смесица от завършеност и смисъл. Това е поезия, която ме впримчва в обръч – на моменти ми действа малко задушаващо, защото не си представям, че мога да се освободя от тялото си, а умът ми реещо се, да създава нещо впечатляващо. Но се замислям (не знам защо) дали някога ще напиша нещо, което си струва и си заслужава.
Илко Димитров и Силвия Чолева имат интересни бележки (на вътрешната част на корицата) за стихосбирката „Енсо”. Пишат за шумовете и въздействията. Камелия Спасова сякаш дава по-неадекватен израз на прочетеното, но пък е ъгъл или състояние към тази поезия.
Напоследък чета повече романи и по навик потърсих историята – текстова, извънтекстова, въображаема, истинска... Струва ми се, че Владислав „сгъва” (както би казал Илко Димитров) историята на някаква позабравена истина, бяга от сантименталността, но и с някакъв чар и находчивост се впримчава в идеята за паралелното, което в същото време е тук и наблизо:

ритането на листата в парка
е ритуално останал от детството
сега го правя само когато
ми е много тъжно:
.......
„южен парк”

Тълкуването на поезията понякога е част от нейната сентенциозност и краткост в случая. То е част от разминаванията, които се свързват с очакванията (ти). А аз нямах никакви очаквания преди да отворя книгата. Исках просто да чета поезия и да избегна зоркия и недоумяващ поглед на Биньо Иванов от онази снимка. Нали я знаете?

Владислав Христов. Енсо. Ерго. 2012