надявам се да ви е интересно и любопитно наоколо - алтернативността не е самоцел, а по-скоро интелигентност и сетивност... за блога
I hope you find your stay here very much to your liking - the world of alternative realities is not an end in itself, but rather intelligence and sensitivity.

вторник, юни 19, 2012

Поетично настояще?

by diyana ivanova boeva



Четох стихосбирката „Енсо” от Владислав Христов и се разхождах в поетичното настояще. Лутах се между пропадналата инфантилност на конкурса на името на Биньо Иванов и си търсех оправдание за това, че „В полите на Витоша” е по-интересно. Знам обаче, че и двата конкурса не струват – щом се допуска символиката, свързана с имената на Биньо Иванов и Яворов, да отстъпи на дребните сметки и схватки, на скандала и мнимата слава. Не говоря за качеството на текстовете (наградени или не) – а за липсата на поезия (и празник), в поетичните ни конкурси. За намесата на все едни и същи хора – за вечните мегдани на литсредите ни и най-сетне... за скуката наоколо. Докато обсъждаме себе си, някъде някой пише поезия. Това все пак е обнадеждаващо.
Апропо говорих и с наследниците на Биньо Иванов – помолих ги да напрявят нещо, за да прекратят всичко това. Хората са изненадани, че има такъв конкурс изобщо. У нас, използван ли е някой приживе – същото се случва и след смъртта му – тъжна констатация. Типично нашенска.
...
Енсо било символ, празнота, мъдрост, не дума, а енергия... „Енсо” на Владислав е нещо повече, щом мислех за липсите днес (не изключвам и своите). Владислав доказва, че преднамерено не може да се пише поезия – кълбото от нерви и илюзии при него е някаква странна смесица от завършеност и смисъл. Това е поезия, която ме впримчва в обръч – на моменти ми действа малко задушаващо, защото не си представям, че мога да се освободя от тялото си, а умът ми реещо се, да създава нещо впечатляващо. Но се замислям (не знам защо) дали някога ще напиша нещо, което си струва и си заслужава.
Илко Димитров и Силвия Чолева имат интересни бележки (на вътрешната част на корицата) за стихосбирката „Енсо”. Пишат за шумовете и въздействията. Камелия Спасова сякаш дава по-неадекватен израз на прочетеното, но пък е ъгъл или състояние към тази поезия.
Напоследък чета повече романи и по навик потърсих историята – текстова, извънтекстова, въображаема, истинска... Струва ми се, че Владислав „сгъва” (както би казал Илко Димитров) историята на някаква позабравена истина, бяга от сантименталността, но и с някакъв чар и находчивост се впримчава в идеята за паралелното, което в същото време е тук и наблизо:

ритането на листата в парка
е ритуално останал от детството
сега го правя само когато
ми е много тъжно:
.......
„южен парк”

Тълкуването на поезията понякога е част от нейната сентенциозност и краткост в случая. То е част от разминаванията, които се свързват с очакванията (ти). А аз нямах никакви очаквания преди да отворя книгата. Исках просто да чета поезия и да избегна зоркия и недоумяващ поглед на Биньо Иванов от онази снимка. Нали я знаете?

Владислав Христов. Енсо. Ерго. 2012

1 коментар:

  1. благодаря.най-накрая един естествен текст...и за книгата и за литературния живот.
    Триунфи!

    ОтговорИзтриване