Отиде си Валери Петров

Стихове от Валери Петров

Човек открива писателите и поетите лично – чрез четене и препрочитане. Нямам спомен кога точно съм открила за себе си Валери Петров, но знам как го направи дъщеря ми, когато беше на четири-пет години. Имам дискове на Шекспирови пиеси – анимация за около двадесет минути всяко филмче. „Хамлет” е сепия, „Зимна приказка” е черно-бял вариант, „Укротяването на опърничавата” е цветен. След като ги гледа поне двадесет пъти, се започна едно голямо рецитиране: „От Кет, свирепа като дива котка, / на Кет, като домашна котка кротка...”. Домът ми кънтеше. Качваше се по разни пейки в парка и там възпроизвеждаше моменти от Шекспир в превод на Валери Петров. Мелодичен и близък преводач е Валери Петров – близък до малки и големи. Известен на много поколения с преводите си на комедиите, трагедиите и сонетите на Шекспир.

Биографията на Валери Петров може да бъде прочетена навсякъде. Множество преводи от няколко езика, поезия, награди за приноса му към българската култура и литература... Не знам за друг български поет (особено съвременен), който да излъчва такава тиха светлина и мелодия. Може би Далчев е подобен, макар че се отказва да пише, защото не успява да се впише.

Валери Петров носеше духовност и идея за друг тип познание. Мен лично винаги ме е респектирал. Повечето от нашите поети и писатели до ден-днешен, когато се изказват – го правят тежко и с доста голяма бъбривост и себелюбивост, сякаш носят на плещите си цялото познание на света, плюс морала и всичко друго. Виждала съм по екраните доста малки и хитри очи. Валери Петров е различен. Не говореше на дребно или с фалшив патос. Винаги съм разбирала какво иска да каже. Не носеше надпревара и напрежение със себе си. Вероятно имаше и своите пристрастия, но не помня да е афиширал нещо агресивно.

В началните класове Валери Петров се изучава предимно със своите „Пет приказки”. После с няколко произведения в осми клас, но не е включен в конспекта на зрелостниците за матурата по български език и литература. В конспекта се набляга предимно на революцията, свободата и пушките с щикове. Което е важно – няма спор. Обаче тихата човешка революция остава на заден план и като възпитание, и като мироглед. Иде реч за онази интелигентност, която вае с мълчание, трудолюбие и почтеност.

От този свят си отиде си Валери Петров.

Отиде си Леда Милева

ЧАДЪР

Леда Милева

Черен и прашен,
тих и добър,
стои като дядо в кьошето -
чадър.
Но щом зазвъни по капчуците дъжд,
чадърът се втурва навън изведнъж,
започва да тича над хорските шапки,
бърбори си нещо с дъждовните капки.
Наперен и весел -
същинско момче,
той скача,
макар и с един само крак,
додето небето изчисти се пак.
Черен и скромен,
забравен от нас,
чадърът се свива
в кьошето тогаз.
Стои мълчалив и прилича на дядо,
но сърцето му, в дръжката скрито, е младо
и щом се обади капчукът: “Зън-зън!”,
като малко момче
пак ще хукне навън.

In memoriam - Виктор Пасков

by diyana ivanova boeva

16. 04. 2009 - две години без писателя

За първата и последната ми среща с Виктор Пасков

Вървя по коридорите на Езиковата. Ежедневие. Качвам се по стъпалата и ходя по стъпките си вчерашни. Скулптурaта на Гео Милев (на втория етаж) винаги ме гледа особено. Знае и вижда - прозира в настоящето, вижда ежедневния смях на тийнейджърите и носи полъха на немскоезичното. Така е в немските гимназии и... приказките за Германия. Като студентка прочетох „Германия - мръсна приказка”. Повлия ми. И после „нагълтах” всичко от автора. Написах и дипломна работа - пълна с толкова емоция, че вече ми е неудобно от нея. Академичността предполага сухота, помпозност, йерархия, зачитане на висшестощите и прочие глупости. А това няма нищо общо с инфанта-„бунтовник” на Виктор Пасков - наречен като него. Инфантът, желаещ да промени света и най-вече да бъде свободен...

Винаги имам чувството, че когато стигам до втория етаж, бюстът на Гео Милев, пътьом, ще се стовари върху ми. Веднъж е ставало. Стълбите са пробити от удара. Бюстът не е падал върху ми обаче. Второто стъпало е пробито от удара. И шибаният живот е пробит като фунийна яма или дупка, от която излиза пяната - мръсната пяна, която затлачва всички (ни) и всичко. До скулптурата видях Виктор Пасков с други хора, които не харесвам. Издатели и мними поети със сантиментални стихчета за любовта и живота. Поети с метафори. Скука до кука. Защо не спрат най-сетне да пишат!

Поех си въздух. Изненадано. Не мечтая за срещи с никакви писатели. Смешни са ми, надървени, глътнали бастун и говорещи глупости. Виктор обаче исках да видя лично. Преди близо половин година и това се случи. Не мислех, че е за последно. Тогава. Разказа интересни неща на учениците - държа се естествено. Поне видимо (за разлика от други) не показа, че възприема себе си като величина от висш порядък. Говори за музиката и характера да бъдеш себе си. Прости и ясни мисли. Без философии. Откъде да знам, че здрачът е идвал.

А младите хора вечерта след четенето споделиха: „Само вашият писател ни беше интересен”.

Да помълчим. Христос Воскресе.

LiterNet - април, 2009