Показват се публикациите с етикет лични. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет лични. Показване на всички публикации
четвъртък, ноември 21, 2019
четвъртък, декември 20, 2012
понеделник, септември 10, 2012
събота, август 11, 2012
Делфините са на север
by diyana ivanova boeva
Тишината и спокойствието на Иканталъка са съчетание от море и природа в покой. Плажът „Свети Георги” e ивица, тясно пясъчно протежение, което води към скалите в близост. Толкова тясна и уютна ивица плаж, мисля, че не съм виждала по нашето черноморие.
Иканталъкът (и Бялата Лагуна) се намират между Балчик и Каварна. Дано мястото да е към община Каварна, защото Балчик не е стопанисван добре последните години. Само споменавам вечните ремонти по пътищата там (така и не ги оправиха). Развалиха средиземноморския уют с прекомерното строителство, заграбиха и всяко парче земя срещу смешни левчета за паркиране. А в Балчик местата за паркиране са много – и все празни. Иканталъкът обаче предлага възможност за избор – можеш да спреш колата си пред един от комплексите там или да решиш да ползваш паркинга. Това са важни неща – част от визитната картичка за дадено място. Някогашният гъсталак е превърнат в разрастващо се място за отпускане. Не очаквайте да видите алъш-вериша на юга – памук, солети, люлки, виенски колела, близалки, кебапчета, викачи, предлагащи ястия, екзотика и... ориенталски вкус. Северът е студен и отпускащ, не натрапва себе си. Тези места ми прилягат (и привличат) някак – никой не предлага нищо, не хвърчат светлини, не надават вой аниматори с мними забави. Освен, ако аниматорите не забавялват група руски младежи (ученици). Помислих си, че до среднощ ще слушам чалга и ще полудявам – тийнейджърите бяха в съседство. Руснаците очевидно са запазили нещо ценно от онези свои „сурови” времена – дисциплината. Забавляваха се и с добре подбрана музика. В 8.00 започваше физарядката им, а в 22.15 дискотеката завършваше с популярни руски и английки парчета. Нашите подрастващи (включително от езикови и математически гимназии) слушат и се възхищават на доста неприятни момичета певачки – без гласови данни, но с наужким сексапил . Руските младежи са уморени след 22. 00, техният хотел е най-смълчаният.
Следва моето време за разходка. Минавам пред осветен хранителен магазин – само един в околността. Малко по-скъп от тези в градовете, но пък добре зареден. До него има заведение за бързо хранене. Известни са ми постоянните продажби на „скара с бира” в Ахтопол и денонощната аларма там. Иканталъкът не понася и идеята за безобразния флирт с почивката на хората наоколо. Можеш да откриеш нощния бар в близост и да се забавляваш, да ядеш евтино или скъпо... Никой не те убеждава в нищо.
Северът е привлекателен през август.
Строят се и се продават апартаменти наоколо. Варна е на около 60 км. в южна посока. На около 4 км. се намира лечебен център „Тузлата”, известен с провежданите процедури с лечебна кал. В радиус от 3 км. се намират трите новопостроени и най-известни голф игрища в България. Някой ден ще напусна тези места (ако се пренаселят) или ще оставам тук за по-дълго. Асфалтът е нов, всеки хотел и почивна станция (които са действащи) са се погрижили за полянките, люлките и пейките наоколо. Има и осветление на основните места. Колите не са толкова много (поне през август), а при караваните и палатките има достатъчно място – признавам, че не съм любител точно на този вид почивка. Наоколо чужденците бяха предимно поляци и чехи, видях румънски коли, за руснаците вече казах.
Хотелите и къщите са построени с някакъв вкус и мяра. Нещо, което не откривам в Слънчев бряг (да речем). Там се допусна грозота и помпозност, събрани на едно място. Презастрояването е в пъти повече. Тези смешни и инфантилни дворчета (плъзнали по целия юг) са някаква лудост и мода, които съм наблюдавала и в едно пловдивско село – Марково. Северът има своето претенциозно село – Соколово (на шест километра от Балчик). Къщите там преди време удариха цените на малък апартамент в добър европейски град. После всичко рухна – англичаните започнаха да ги ограбват активно, затова продадоха или зарязаха имотите си. Кулите и изкуственият "стоунхендж" не са местен патент обаче.
Продължавам своята среднощна разходка в посока Бялата Лагуна. Чувствам се като плах сомамбул – въпреки че не съм сама, а и не ходя насън... Вятърът реже лекичко. Нощите тук са хладни, дори през лятото.
Сутринта правя гимнастика с младежите от Русия, плувам, а денят ми предлага изненада. Три делфина танцуваха навътре в морето. Този танц ме снабдява с поносимост към книгата, с която се преборих за седмици. Та кой чете на плажа „Светът според Гарп” (Джон Ървинг), съчетавайки я с Вирджиния Улф и нейната прословута „госпожа” (Далауей имам предвид)!
Всъщност събрах мислите си на това място, наречено незнайно защо Иканталъка.
лято 1 2 3
(снимки)
Тишината и спокойствието на Иканталъка са съчетание от море и природа в покой. Плажът „Свети Георги” e ивица, тясно пясъчно протежение, което води към скалите в близост. Толкова тясна и уютна ивица плаж, мисля, че не съм виждала по нашето черноморие.
Иканталъкът (и Бялата Лагуна) се намират между Балчик и Каварна. Дано мястото да е към община Каварна, защото Балчик не е стопанисван добре последните години. Само споменавам вечните ремонти по пътищата там (така и не ги оправиха). Развалиха средиземноморския уют с прекомерното строителство, заграбиха и всяко парче земя срещу смешни левчета за паркиране. А в Балчик местата за паркиране са много – и все празни. Иканталъкът обаче предлага възможност за избор – можеш да спреш колата си пред един от комплексите там или да решиш да ползваш паркинга. Това са важни неща – част от визитната картичка за дадено място. Някогашният гъсталак е превърнат в разрастващо се място за отпускане. Не очаквайте да видите алъш-вериша на юга – памук, солети, люлки, виенски колела, близалки, кебапчета, викачи, предлагащи ястия, екзотика и... ориенталски вкус. Северът е студен и отпускащ, не натрапва себе си. Тези места ми прилягат (и привличат) някак – никой не предлага нищо, не хвърчат светлини, не надават вой аниматори с мними забави. Освен, ако аниматорите не забавялват група руски младежи (ученици). Помислих си, че до среднощ ще слушам чалга и ще полудявам – тийнейджърите бяха в съседство. Руснаците очевидно са запазили нещо ценно от онези свои „сурови” времена – дисциплината. Забавляваха се и с добре подбрана музика. В 8.00 започваше физарядката им, а в 22.15 дискотеката завършваше с популярни руски и английки парчета. Нашите подрастващи (включително от езикови и математически гимназии) слушат и се възхищават на доста неприятни момичета певачки – без гласови данни, но с наужким сексапил . Руските младежи са уморени след 22. 00, техният хотел е най-смълчаният.
Следва моето време за разходка. Минавам пред осветен хранителен магазин – само един в околността. Малко по-скъп от тези в градовете, но пък добре зареден. До него има заведение за бързо хранене. Известни са ми постоянните продажби на „скара с бира” в Ахтопол и денонощната аларма там. Иканталъкът не понася и идеята за безобразния флирт с почивката на хората наоколо. Можеш да откриеш нощния бар в близост и да се забавляваш, да ядеш евтино или скъпо... Никой не те убеждава в нищо.
Северът е привлекателен през август.
Строят се и се продават апартаменти наоколо. Варна е на около 60 км. в южна посока. На около 4 км. се намира лечебен център „Тузлата”, известен с провежданите процедури с лечебна кал. В радиус от 3 км. се намират трите новопостроени и най-известни голф игрища в България. Някой ден ще напусна тези места (ако се пренаселят) или ще оставам тук за по-дълго. Асфалтът е нов, всеки хотел и почивна станция (които са действащи) са се погрижили за полянките, люлките и пейките наоколо. Има и осветление на основните места. Колите не са толкова много (поне през август), а при караваните и палатките има достатъчно място – признавам, че не съм любител точно на този вид почивка. Наоколо чужденците бяха предимно поляци и чехи, видях румънски коли, за руснаците вече казах.
Хотелите и къщите са построени с някакъв вкус и мяра. Нещо, което не откривам в Слънчев бряг (да речем). Там се допусна грозота и помпозност, събрани на едно място. Презастрояването е в пъти повече. Тези смешни и инфантилни дворчета (плъзнали по целия юг) са някаква лудост и мода, които съм наблюдавала и в едно пловдивско село – Марково. Северът има своето претенциозно село – Соколово (на шест километра от Балчик). Къщите там преди време удариха цените на малък апартамент в добър европейски град. После всичко рухна – англичаните започнаха да ги ограбват активно, затова продадоха или зарязаха имотите си. Кулите и изкуственият "стоунхендж" не са местен патент обаче.
Продължавам своята среднощна разходка в посока Бялата Лагуна. Чувствам се като плах сомамбул – въпреки че не съм сама, а и не ходя насън... Вятърът реже лекичко. Нощите тук са хладни, дори през лятото.
Сутринта правя гимнастика с младежите от Русия, плувам, а денят ми предлага изненада. Три делфина танцуваха навътре в морето. Този танц ме снабдява с поносимост към книгата, с която се преборих за седмици. Та кой чете на плажа „Светът според Гарп” (Джон Ървинг), съчетавайки я с Вирджиния Улф и нейната прословута „госпожа” (Далауей имам предвид)!
Всъщност събрах мислите си на това място, наречено незнайно защо Иканталъка.
лято 1 2 3
(снимки)
събота, март 03, 2012
събота, септември 17, 2011
неделя, август 14, 2011
Пътят към Мангалия. Или за „Вечерта на морето” в Румъния
Брат ми и Христо в Мангалия
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
събота, юни 25, 2011
вторник, март 22, 2011
Франкофония - 2011
Journee Internationale de la francophonie
Ученически спектакък - "Есмералда" по Notre Dame de Paris
Милица в ролята на Есмералда
Ученически спектакък - "Есмералда" по Notre Dame de Paris
Милица в ролята на Есмералда
сряда, декември 29, 2010
сряда, декември 22, 2010
понеделник, декември 13, 2010
четвъртък, октомври 21, 2010
вторник, октомври 12, 2010
петък, октомври 08, 2010
Репортажно и следпремиерно
Във фоайето на дом-паметник „Йордан Йовков” в гр. Добрич се събраха около 70 души на представянето на книгата ми. С изключение на трима поети – не видях други пишещи. Премиерата ми не беше квартална вечеринка на шепа хора, дошли да се отегчават. Пристигнаха мои приятели, познати и непознати. Лекари, учители, математици, инженери, ученици… четящи. Беше любопитно, нямаше патос, не се чувствах неудобно. Книгата ми бе представена от д-р Кремена Митева (уредник на музея) и Пламен Тотев (управител на ИК „Персей”). Премина интелигентно и приятно. С мярка и присъствие. Без преиграване и анализи на произведения. Всеки имаше право да ми каже по нещо. Зададе се и теоретичен спор – онова прастаро разделение между „стари” и „млади” излезе наяве (класическият наратив срещу фрагментарното уголемяване и доразказване наум без излишна обяснителност). Кратката проза е особен вид съдържателност (и мълчание), около който все още се спори или многозначително мълчи. При все не беше скучно… Не говорих за Добруджа, малко кощунствена на родна земя да се държа по този начин (родена съм в Добрич), но пък смятам, че е меркантилно и повторително, и уморително…
Чужденецът е чужденец навсякъде.
инфо за книгата ми
Абонамент за:
Публикации (Atom)