Mинимизират хуманитарния цикъл в училище?

 По европейски проект "За по-качествено образование” се обсъжда не само отпадане на историята в XI и XII клас, но и минимизиране на хуманитарния цикъл. Иначе се увеличават часовете по история в VIII и X клас. В гимназията няма да се учи задължително философия, свят и личност, психология... Изобщо, предметите, които създават личността като гражданин – са изместени в графа „пожелание” или ги няма. На изчезване в „горна” степен са и музиката, и изобразителното, и информатиката. Всичко онова, което облагородява човек, не го приспива, не го прави многоцветен и безличен „трол” – минава на заден план.

От Министерството на образованието обясняват, че промените в програмите няма да влязат в сила преди да бъде приет новият Закон за училищното образование, от който ще последват и други промени – промяна на държавните образователни изисквания за общообразователна подготовка, промяна и нови държавни изисквания на учебния план, където ще залегнат часовете и предметите, които ще се изучават. По европейскo изискване законът трябва да се приеме до месеци. За целта обаче няма обсъждане (по въпросния закон) с неправителствения сектор, няма диалог с учителите, синдикатите мълчат, не е ясно и кой пише закона. За да се въведат новите стандарти и програми – трябва база, подготовка и други учебници. Аз не съм видяла нещо да подсказва в училище, че идват „новите стандарти”. Методистите от университетите, с които влязох във връзка и ги попитах дали участват и знаят нещо за „новостите” – дигат рамене. Министърът на образованието каза, че малка група от хора пишела закона. Коя е тази група? Не знам дали някой се досети да изчисли и социалния риск: колко учители ще останат без работа след орязаните часове? Къде ще работят тези хора? Ако има такъв социален риск – какво е решението? 

Затова пък от МОН заявиха, че ще работят с бизнеса по учебните програми и планове. Значи бизнесът знае повече за учебните програми и планове от преките участници в тях – ученици, учители и родители. На Националния форум „Правителство - бизнес” стана ясно, че училището щяло да обучава кадри, необходими за развитието на икономиката на национално и регионално ниво, както и това, че учениците щели да имат необходимите компетенции, които бизнесът изисква за започване на работа. Според МОН чрез тези мерки ще се намали както процентът на отпадналите от образователната система, така и младежката безработица. Някой ще каже ли къде точно ще практикуват придобитите си умения завършващите?  

Нещата са като в стария виц: „Човекът взе парите и каза: ще видим”. Парите от Европа по програма „За по-качествено образование” са взети и се усвояват. Добри или лоши – промените трябва да се въведат – независимо как и дали ще функционират.  

Изобщо, що за идея е това: да лишиш някого от възможността да изучава миналото? Руснаците въведоха в средното училище изучаването на „Архипелаг Гулаг” на Солженицин (образователният министър Фурсенко взе това решение през 2009). Знаем, че тази книга е публикувана преди повече от четиридесет години в Париж и се разпространява от ръка на ръка под формата на самиздат във Франция. Четенето на „Архипелаг Гулаг” е било сигурен затвор за всеки, който си позволява да провежда „антисъветска пропаганда”, казват, че е една от най-преследваните книги. А днес е в руските учебни програми. До месец ще разберем дали книгата „Задочни репортажи” на Георги Марков ще достигне до нашите гимназисти. И дали инфантилното политиканстване, надделява над изучаването на историята (близка и далечна) – такава, каквато е.

С Чипике по Алеята на книгата във Варна

by diyana ivanova boeva


Струва ми се, че разисквайки темата за четенето днес (и у нас), се попада в несъвместимости и крайности. От едната страна стоят всички видове „четения” – на глава от населението инициативи. А от другата страна е официалната европейска статистика, която гласи, че децата ни не разбират прочетеното, неграмотни са и пр. Все данни, които алармират и изискват крути мерки. Плюс държавна политика. На кое да вярвам – на протяжната опашка препоръчани книги – прокламирани къде добре, къде пресилено и с преиграване или на статистиките, които ни определят като хора, които не разбират прочетеното.
С подобни мисли гледах произведенията на тазгодишната Алея на книгата във Варна. Впечатляващо е мястото и количеството на представеното. Класика, фентъзи, трилъри, преводи на съвременни европейки автори... Но всъщност имали го съприкосновението с книгата, общуването – тревогата и идеята, че откриваш нов и различен свят. Не приемам хипотезата за консуматорския и незадълбочаващ се днешен свят без книги. Примиренческо е. Четенето е перманентна и доживотна дейност, която трябва да бъде зададена от някого в един много ранен момент. И по подходящ начин. И още нещо – четящият човек трудно се манипулира. Книгата е и идея в граница, която разчита на въображението и умението да съзидаваш с ум и търпение. Книгата е възпитание и приоритет – трябва да бъде и официална политика, за да се превърне в кауза, а не само в инициатива.
През цялото време, докато разглеждах, някой ми четеше на глас в дъното на малката сцена… Имам един отдавнашен проблем – не мога да понасям да ми се чете на глас. Разсейвам се и губя търпение. В София веднъж така от една пейка някой простираше гласа си, гледайки в една книга (поредна инициатива). Отидох – попитах коя е книгата и за ужас на момичето пожелах да си я купя директно. Бях провокирана – да го кажа деликатно. Разхождайки се – не понасям шума.
На варненската Алея на книгата имаше и християнска литература. Подобаващо количество реклама на този тип митологема. Купих си Библия на румънски.

А в дъното някой четеше на глас. Четеше прегракнало. И пак.

Една простичка мисъл не ме напускаше. Защо е така бездуховно у нас, а пък толкова много книги се издават, толкова изложби, мероприятия, истини, красота. И парфюм. Пренаситен, но не префинен вкус и мирис.
А някой четеше на глас. Губех търпение.
Погледът ми се спря на „Чипике” (изд. „Фют”) – купих си я, след като я зачетох. Пакостник. Напомня на Емил от Льонеберя и Фют взети заедно. Чипике е добър първоначално – после лош герой и пак добър. С мечта за порастване, защото е джудже. С обидчиво сърце и смешна шапка.
Наскоро споделих с мъжа си, че искам да открия българския Фуко, неговия конструкт на мисълта и изследователски нюх без подражание. Погледна ме недоумяващо. Репликата, която ми върна, запазвам в тайна. За конструкта на мисълта – трябвало нещо просто – свобода, инициатива, въображение… истина.
Търсех смисъла по щандовете на Алеята. Амбициозна задача. Не искам да съм като надраскана плоча с парче гранитогрес и да повтарям чуждите въпроси за книгите. Имам си мои, които понякога се осмелявам да формулирам.
Подпитах небрежно как е Алеята тази година, в сравнение с миналата. Словоохотливо ми отвърнаха, че се виждат издатели да продават. Значи кризата ги е ударила, щом не пращат продавачите си по щандовете.

Повъртях се с Чипике и си тръгнах.

Кратки репортажни мисли от „Южна пролет” – 2011

by diyna ivanova boeva

Хасково е красиво и приветливо място. Хората са свикнали да приемат гости, да ги посрещат и разказват за околността. С такива домакини човек не може да се чувства отстранен. В природата ми е да не любопитствам. Затова и съм пропуснала, че имало две Южни пролети, наскоро разбрах, че съюзът на българските писатели и сдружението са две различни неща. Просто повече чета, отколкото клюкарствам. Позволявам си все още да се възмущавам обаче от нечистоплътността и лицемерието взети заедно. Смятам, че в литературата това е пагубно за идеите и брънката на творчеството – вдъхновението. В Хасково установих, че литсредите се познават някак по махленски. Имат изградени отношения – стари и непреодолени драми, нови протежета и… малко мисъл за цялото литература, за хомогенността на процесите, за фрагментността на времето. За непохватността на това да се занимаваш с писане.
Харесах много председателя на журито Биолчев на срещата с дебютантите – от неговата позиция – с чувство за хумор, с невзета награда за дебют през 1976 (мисля така беше), с усещането си, че върши нещо важно. И все пак не ме напусна мегданско-махленското предричане на случването. Както е известно в България нещата се решават на по две, с телефонен разговор, с пари и влияние. Ако поживея още малко – ще открия и друг начин. Дано.
Знам, че културните мъже в литературата и политиката – боравят със знаци и присъствие. Не видях (а може да съм го пропуснала) Биолчев след сухото обявяване на наградите да се фотографира с победителите. Или може би не е било в протокола. Подпитах зад кулисите какво става. Отговориха ми, че си въобразявам – просто човекът си бил изпълнил ангажимента и приключил. При все, талантът – откритието на таланта, награждаването и присъствието му – изисква ентусиазъм и вълнение. Ако не си го открил (талантът, зарит в земята) – се отегчаваш колкото си искаш. Ангажирано.
Може и да съм пропуснала нещо важно и репортажно, защото точно в този момент реших да се бунтувам по моя начин, чувайки, че Л. Левчев получава за нещо си награда. Уважавам този поет (тук малко преигравам), но не и неговата нечистоплътност. Не мисля, че трябва да се появява на дебютантски конкурс. Не и там. Поне не и там. И този път. Липсата на въздържание в литературното, води не до многодетство или многоженство, а до инерция. Не можеш да му хванеш края. Ако боравиш без разлики и мисъл, по-добре да се разходиш наоколо. Така и направих, извиних се и излязох. Някакъв мой непритворен бунт – не исках да стоя в залата. За да не се ядосвам излишно – точно в този момент си мислих за историята и траките – за истинските неща около Хасково – за гробницата и св. Богородица.

за цъфтящите лалета

Завърши се с Л. Левчев и се започна с Гранитски в красивия театър в Хасково. Без примери за подражание от историята. А знаците на големите мъже са политически и културни символи. По дяволите, кой борави със знаци днес! Излязох от залата обаче знаково и незабележимо – защото мразя скандалите, дюдюканията, кретенизма и безволието. Не присъствах на награждаването на Л. Левчев. Недостойно е – в минал живот може и да съм била пълководец или… Или достоен мъж. В този излизам непохватно, за да нямам главоболие после.
Поисках книжка от едно момиче, което получи съпътстваща награда за поезия. Отговори ми, че има отпечатани четири броя само за журито. Помислих си, че е можела да дочака до следващата година и тираж. Ама нейсе. Нали журито има книжки. Какво значение има читателят. Т.е аз.

други публикации: сп. Liternet

Поли Генова отива на "Евровизия" 2011

Песента е "На инат". Понеже съм слушател, а не музикален експерт - мога само да кажа, че Поли Генова много крещя снощи, като изпълняваше парчето на живо. Иначе със студийното изпълнение се примирявам някак. Има нещо, с което не се справя, някакъв напън... Иначе е интересна песента и тя очевидно е добра певица. Миналата година момичето, което спечели (самата евровизия), пя небрежно, леко - не на инат, а въпреки ината. Заради удоволствието да си там, но не непременно да спечелиш. Да си част от песента си и аудиторията. Визията на Поли, верятно умишлено, е малко по-агресивна и различна отпреди, ама и липсва харизматичност. Дано успее, макар че е почти невъзможно. Имаше нещо неестествено в цялото - не можах да разбера какво е. Вероятна липса на непринуденост и придърпване на слушателя, грабване. Като лекия грим на Лена (от миналата година) и небрежната младежка визия, която не крещеше, а казваше: да се позабавляване.

вижте как пее на живо Annie Villeneuv: вярно, че форматът е друг, но въздействие може да има по различни начини

ако ще е силен звук, предпочитам този на Manowar, но дори и те не създават у мен впечатление, че крещят на хаос

Пловдивски дискусии

by diyana ivanova boeva

"Скрита" - Мими

Винаги съм се чудила на ето този тип пловдивски дискусии и на начина, по-който се представят проблемите: "Извънстоличните литературно-творчески формации и издания - актуални проблеми и възможности за развитие" (линк към дискусията)

Подобно мислене преобладава на всички нива. Личи си и по надписите, които обгръщат града: "Пловдив - град на книгата, балета, театъра, музиката..." Добре де - център е, но не по начина, по който се опитват да го сложат на "простира". Това е един сковаващ комплекс, който има своето обяснение (с извинение към приятелите в дискусионния форум). Не би трябвало изкуството да се снизява до един прост регионализъм - трудно постигаме целите си, нямаме пари, а и сме далеч. Далеч от какво? Едва ли това е прекият път към собствената идентичност и литературност. По-скоро е притворство или по-точно затвореност, ниша, в която никой софиянец не пъха пловдивчаните. (Или когото и да е. Не говоря за нечии "опити" за принизяване, а за начина, по който приемаме себе си ) Универсалността няма две лица - тя е многолика. Затова и интересна - тематично, смислово, емоционално.
Да пишем така, че да можем да бъдем разбрани не само "тук" и "така". Това клише май е задвижвало класиците, които дръзват и... "остават", без да съзнават това приживе. Да обсъждаме различията си, а не своята маргиналност или сакралност.
Хипотезата в дискусията за благоприятно-неблагоприятното време за литература не я разбрах. Пак ми прозвуча някак отцепено и пространствено ограничено - сякаш някой ми слага линии на мисълта, казва ми за какво, къде и как мога да пиша. Обяснява ми, че съм късно родена или не съм на правилното място. Няма благоприятни времена за трамплина на мисълта - новаторството не се лансира, то носи страх за конюктурата и установеността. Историята го доказва.
Пловдив е столица - с атмосфера и сила, която малко градове имат. И точка. Това се оценява вероятно повече от "външни" хора за града. Защо обаче е непрестанното питане и лутане на "местните" дали са в центъра? В града на тепетата и красивите есени сами подклаждат отживелицата: провинция-столица. Ако имам пари за книги (извън всичко друго необходимо), съм на правилното място. И няма никакво значение къде се намирам.
И още нещо - масово чалгата заля "античността" в Пловдив, превърна я в нещо неважно. И тук вече можем да се тревожим и възмущаваме колкото си искаме, забравравяйки разни противопоставяния.
Днешните поети нямат нужда от столици, а от "заточения", тогава може би ще напишат своите истински стихове като... Пушкин. Примерно.
...
p.p. Дълго се чудих на ето този приоритет: "Да се изготви покана от името на участниците за едно общо издание, бюлетин или вестник на извънстоличните писатели - един брой месечно, осем страници. Той да е общ на всички извънстолични творчески организации".
Чудя се, защото се питам: ако си роден в столицата и живееш на друго място какъв автор си (столичен или)? Ако пък си роден в Пловдив и живееш в столицата? Коя е каузата, която ще ме привлече в това "извън", ще ми вмени периферия и ще ме кара да страня от неколцината ми софийски приятели, защото умишлените разделения не водят до нищо добро. Изчерпват бързо и доверието. Човек не избира къде да се роди, но може да разбере в един момент, че ще се занимава с изкуство. И когато това стане, непременно ли трябва да погледне личната си карта, за да си припомни какъв писател е - софийски или не!
Мисля, че е невъзможно да се постигне "обединение" чрез изначално разединение, положено в почти всяка дискусионна клауза на обсъждащите. Сред които има интересни писатели, но безкрайно уморени.

пълен вариант на текста в сп. LiterNet (за февруари) и културни новини

Фотографията на Магдалена от Варна

Седмокласничката Магдалена Велкова получи специалната награда в категория “Хора” на Международния фотоконкурс за деца на “Нешънъл джиографик”. Снимката "Когато порастна" впечатлява журито. А мен ме "нападна" камерното усещане в изображението.Окото е вмешателството в пространството. Ако момичето на снимката мигне и залезът ще се покрие. Ако още веднъж го направи, вероятно ще се смени кадърът. Запечатващо е. И някак истинско. Рядкост, заради естествеността на визуализацията, което ме кара да си мисля, че непредубедеността и спонтанността са добри съветници за улавяне на моменти. В снимката липсва ексцентричност и позиране.
Сякаш обектът гледа през стъкло - момичето е запазено чрез преградата на детството и мечатата за... порстването.
На фокус е едно "утре", за което не само децата мечтаят!



Конкурсът Grand Prix за млади балетисти в Лозана, Швейцария
(по невероятен начин тези съвсем млади хора управляват движението на тялото си)

Закриват ансамбъл "Тракия" в Пловдив

Когато се затриват символи - на Олимп негодуват. Планината дала съществуването на музи, герои, битки, интриги, превъплъщения... Философията на древните гърци се свързва с музиката на сферите. Музиката на сферите е оня баланс около нас, който е вмешателство на рационалното (парите нужни за ансамбъла) и идеалното (движението и пластиката на танцьорите). Превесът на едното над другото – извежда човека от нужната му атмосфера и нормална среда…

Гледах интервю с един музикант от ансамбъла. Казва, че свири на работа, у дома… събужда се вечер и пак започва да свири!

Танцьорите, които поддържат „баланса” на пловдивските общински съветници (и нашия) получават по 360 лв. заплата на месец. Това е цената.

Опасно е да се гневи Зевс в подножието на любимите му земни места… Да се отнемат любимите му жени (скрити от Хера) или да се посяга на любимите му танцьорки – пиршество за духа му.

Митът го доказва – следват “битки”, в които няма победители. А мирът е трудно постижим. След това.

Не посягайте на любимите танцьорки на Зевс в подножието на Олимп. Хера не би ви помогнала. Понеже не знае.

p.p. Смятам, че е излишно да изброявам факти и да припомням събитията около ансамбъла. Когато става дума за значимост - това е ненужно. Примитив е пайнерките (казвам го абсолютно пренебрежително) да пеят на метри от Античния, а на артистите от "Тракия" да се отнема правото да съществуват.

1. XI

В неделя смятам да подкрепя студентите в София и техните искания - просто акт на солидарност и съпричастност. Ще премина с тях. Не знам какво стана и с обединението на архиологията с литературата в БАН (две много общи неща - няма що). Не, че в БАН не трябва да има промени - напротив. Легенди се носят за начините на защити на докторантури и зачислявания. Приятели разказват за техните си "начини"... Една позната пък сподели: "На никого не пожелавам да мине по моя път". Да не говорим за защитите на български, които по правило трябва да са на чужд език (визирам английски), ама като професорите не разбирали…
На 9. 11 се навършват 130 години от рождението на Йовков. Все дати и събития. Странно безмълвие ме обзе, откакто чух, че пианистите от академията, можели да се обучават не толкова елитарно и поединично… Представих си зали с пиана… ръце и свирещи хора… музики. Оглушах. После нищо не помня.
В понеделник е ден на будителя.

Писмото на Радичков

• Историята на писмото
  

През 2000 г. комисията по избор на носител на Националната литературна награда „Йордан Йовков” разглежда различни номинации, между които и тази на Йордан Радичков. Новината стига до Радичков. След гласуване на комисията, наградата се връчва на друг български писател. Дом-паметник „Йордан Йовков” в Добрич получава предварително благодарствен факс от Й. Радичков за литературната награда, която той всъщност не получава. Този факс се пази в архива на музея.

Помня този момент - повече от конфузна ситуация и за публициста Марко Семов, приел награда за разказвач, принадлежаща очевидно на друг. Журито е в състав: п-л Николай Хайтов и членове: Димитър Христов, Любен Георгиев и Надя Попова. Следва писмото на Радичков.

Скъпи приятели,

Удостояването ми с литературната награда на името на Йордан Йовков силно ме трогна и развълнува. Йовков е писател, който би правил чест на всяка европейска нация. Ние, българите, трябва да сме горди, че имаме такъв писател. Със своето присъствие той ни реабилитира пред останалия свят.

На младини четях много Йордан Йовков, възхищавах му се и му подражавах. Мога да кажа, че от него се учех на всичко. По подобен начин децата подражават на възрастните, защото за тях са безспорни авторитети.

Всеки начинаещ писател чиракува при някой от старите майстори, или е доброволен ратай на някой от големите литературни чифлици. Понеже много обичах Йовков, с радост чиракувах на неговия литературен чифлик, с надеждата, че някой божи ден и аз ще се сдобия със своя нивица и ще се ще се трудя усърдно на нея. Чифликчия не станах, защото нивицата ми бе малка литературна орница. Макар че раждаше оскъдно, аз продължавах да работя радостно на нея, а и с много надежда. Тази надежда идваше от самото присъствие на Йордан Йовков. Мога да кажа, че с присъствието си той не само ми влияеше, но и ме окуражаваше.

Човек с голямо и отзивчиво сърце, чувствителен към болката и страданието и познавач на човешката душа.

Бих го нарекъл учител по доброта.

Чудя се как толкова рядко и крехко цвете оцеля в българската земя, без да бъде стъпкано! Изглежда, че през цялото време Бог е бил разпрострял десницата си върху него и го е закрилял.

Разказите му са спретнати и чисти като параклис. Като се молим в тези параклиси, ние се учим на човечност и отзивчивост.

Не познавам друг писател, чиито имена на литературни герои (особено женски) да се повтарят толкова много! Не знам дали някой може да изчисли колко са Албените в България. Кръстник на тези Албени е Йордан Йовков.

Йовков си отива много рано от този свят, едва на 57 години. Съдбата в случая не никак ласкава към нас, българите. Неудобно ми е да кажа, че аз съм по-възрастен, на 71 години съм, но въпреки това продължавам да благоговея пред Йовков и да го смятам за свой учител и свой настойник като през младите си години.

Надявам се и вярвам, че като продължаваме да четем и изучаваме написаното от Йордан Йовков, ние не само ограмотяваме себе си, но се очовечаваме и пазим от вторично подивяване!

17.11.2000 г., 15.28 ч., София

(вторично подивели хора скъсиха живота на един човек)