Показват се публикациите с етикет море. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет море. Показване на всички публикации
събота, октомври 07, 2017
неделя, май 21, 2017
сряда, август 03, 2016
Класика без предразсъдъци. Приключи Седмото издание на „Класиката в Балчик”
| На ръба на морето, където вълните се разбиват в камъните, оркестърът на БНР финализира Дните на класиката в Балчик. Този оркестър за първи път гостува на фестивала и откритата сцена „Мистрал”. Подхождаше на чистата класика да закрие събитието: слушахме Моцарт, Хайдн и Бетовен. Диригентът Славил Димитров показа колко смазана машина е оркестърът му. Мащабността и дистанцията на случващото се припомниха изконното значение (и звучене) на класиката... Имаше един музикант, който авангардно и прецизно се вписа в цялото: тромпетистът Петър Македонски разчупи протокола и въведе своето свежо отношение към класиката. Признавам, че исках да слушам още първия тромпет. Това се случи на седмия ден, последен фестивален ден за 2016. Незнайно защо Петър Македонски не излезе на сцената в края на концерта... пред морето и аплаузите на публиката. На шестия ден от „Класиката в Балчик” братята Владигерови и техните приятели доказаха, че не е случайност, че човекът според библейския мит, е създаден именно в този ден. Съществуваме пълноценно заради творчеството и въображението си (във всяка дейност). Останалото е скука. Александър Владигеров (тромпет и флюгелхорн) - свиреше на двата инструмента, а в отделни моменти на двата едновременно. Константин Владигеров (пиано и кларинет) – звукът на пианото му се разстилаше до морето и обратно. Музиката, която пресъздаваше, звучеше фино и в същото време плътно. Много интересен музикант. Сестрите Манчеви, Стунджи и Недялко Недялков (кавал) подкрепиха своите приятели не просто с присъствие, а с мисъл и професионализъм. Слушахме джаз и суинг, авторски парчета с фолклорни моменти на П. Владигеров и А. Владигеров. Правеше впечатление, че всичко е отработено и развито едва ли не в образи и сюжети. Чудех се как се справят без диригент! Енергично и модерно представяне на Владигерови и приятели, които моделираха по интересен начин традиционното... българското. В случая този стремеж е въпрос на възпитание – пролича си. На петия ден Държавна опера – Бургас ни поднесе лятна оперно-оперетна гала вечер. Диригентът Григор Паликаров, като същински вълшебник, направи някаква обща смесица от своя оркестър и солистите, въдворявайки свят, в който ролите се редуваха на сцената, като в приказка. Сякаш имаше перфектна акустика под небето за певците: Йоана Железчева, Даниела Дякова, Диана Василева, Шмилена Султанова, Даниел Дамянов, Георги Султанов, Делян Славов, Валери Турманов, Костадин Мечков. Това е история с продължение... С трио „Арденца” на четвъртия ден поскърбихме за това, че лятото ще си отиде някога. „Сезоните на Буенос Айрес” Пиацола композира сравнително късно, когато е помирил тангото, изпълнено от бандонеон и цигулка, със силата на пианото, челото и още няколко инструмента. Тоест, когато е успял революционно да събере улична и симфонична музика. На третия ден слушахме кларинет и пиано. Боби Йоцов и Огняна Соколова ни представиха творби от Пол Рийд, Микеле Мангани, Иржи Пауер, „Булгар модерато” от Нелсън Малеус. Както и две творби: на Христо Йоцов и Ангел Заберски-син (връзката между „Надеждата” и „Фантазията” е почти винаги ясна). Ден втори – клавирно дуо Аглика Генова (родена в Пловдив) и Любен Димитров. Изключително респектиращо представяне на световноизвестните ни музиканти. Освен всичко друго, имат много приятно излъчване. Музиканти и публика си поехме въздух, веднъж. Паузата бе преди оркестъра на БНР да закрие „Класиката в Балчик”. Първият ден на фестивала започна с хора и оркестъра на Държавна опера - Русе. Не веднъж съм ги слушала. Чистият звук на реалността им принадлежи. Музика в такъв аристократичен, звънлив и мек вариант... Диригент: Владимир Бошнаков. Солисти: Мария Цветкова, Александър Баранов, Александър Крунев. „Кармина Бурана” от Карл Орф в изпълнението на Русенската опера отвори кутията на Пандора. Кутията, която според старите гърци крие равновесието между благата и злините. Ако се разбяга неволята по сцената, Пандора ще се опита да я затвори, за да съхрани онова, което остава в края на лятото: музиката и спомена. Старите гърци давали имена на всичко, защото се страхували да не се загубят в този свят и защото го откривали непрекъснато. Да откриеш класиката за себе си, е като да се впечатлиш отново от света наоколо, в който уж всичко е ясно, изречено и видимо... Седмото издание на фестивала се организира в периода 23-30 юли от Академия „Класика” в партньорство с Община Балчик, национални и местни медии, хотели и организации. |
неделя, септември 27, 2015
В полет. Последните дни от лятото край Шабла
Край Шабла - в една месност, която приятели са нарекли "Кристалите". Действително открихме такива. Екологичният плаж и спокойствие са само на север. Такива местенца има тук... На всички им прави впечатление, че наоколо никъде не се пуска чалга - няма такова заведение на плажа, а и иначе. Разликата с юга е очевидна. Вижте кристалното море на септември...
 |
| Ани лети - наистина |
 |
| Орлин се е преборил със земното притегляне |
 |
| Дъщерята на Ани - Били, по дирите на мама |
 |
| Мими - дъщеря ни, с желание да полети |
 |
| Наоколо има кристали |
 |
| Христо - след скок Морето, морето.... на Равда и Несебър |
събота, август 11, 2012
Делфините са на север
by diyana ivanova boeva
Тишината и спокойствието на Иканталъка са съчетание от море и природа в покой. Плажът „Свети Георги” e ивица, тясно пясъчно протежение, което води към скалите в близост. Толкова тясна и уютна ивица плаж, мисля, че не съм виждала по нашето черноморие.
Иканталъкът (и Бялата Лагуна) се намират между Балчик и Каварна. Дано мястото да е към община Каварна, защото Балчик не е стопанисван добре последните години. Само споменавам вечните ремонти по пътищата там (така и не ги оправиха). Развалиха средиземноморския уют с прекомерното строителство, заграбиха и всяко парче земя срещу смешни левчета за паркиране. А в Балчик местата за паркиране са много – и все празни. Иканталъкът обаче предлага възможност за избор – можеш да спреш колата си пред един от комплексите там или да решиш да ползваш паркинга. Това са важни неща – част от визитната картичка за дадено място. Някогашният гъсталак е превърнат в разрастващо се място за отпускане. Не очаквайте да видите алъш-вериша на юга – памук, солети, люлки, виенски колела, близалки, кебапчета, викачи, предлагащи ястия, екзотика и... ориенталски вкус. Северът е студен и отпускащ, не натрапва себе си. Тези места ми прилягат (и привличат) някак – никой не предлага нищо, не хвърчат светлини, не надават вой аниматори с мними забави. Освен, ако аниматорите не забавялват група руски младежи (ученици). Помислих си, че до среднощ ще слушам чалга и ще полудявам – тийнейджърите бяха в съседство. Руснаците очевидно са запазили нещо ценно от онези свои „сурови” времена – дисциплината. Забавляваха се и с добре подбрана музика. В 8.00 започваше физарядката им, а в 22.15 дискотеката завършваше с популярни руски и английки парчета. Нашите подрастващи (включително от езикови и математически гимназии) слушат и се възхищават на доста неприятни момичета певачки – без гласови данни, но с наужким сексапил . Руските младежи са уморени след 22. 00, техният хотел е най-смълчаният.
Следва моето време за разходка. Минавам пред осветен хранителен магазин – само един в околността. Малко по-скъп от тези в градовете, но пък добре зареден. До него има заведение за бързо хранене. Известни са ми постоянните продажби на „скара с бира” в Ахтопол и денонощната аларма там. Иканталъкът не понася и идеята за безобразния флирт с почивката на хората наоколо. Можеш да откриеш нощния бар в близост и да се забавляваш, да ядеш евтино или скъпо... Никой не те убеждава в нищо.
Северът е привлекателен през август.
Строят се и се продават апартаменти наоколо. Варна е на около 60 км. в южна посока. На около 4 км. се намира лечебен център „Тузлата”, известен с провежданите процедури с лечебна кал. В радиус от 3 км. се намират трите новопостроени и най-известни голф игрища в България. Някой ден ще напусна тези места (ако се пренаселят) или ще оставам тук за по-дълго. Асфалтът е нов, всеки хотел и почивна станция (които са действащи) са се погрижили за полянките, люлките и пейките наоколо. Има и осветление на основните места. Колите не са толкова много (поне през август), а при караваните и палатките има достатъчно място – признавам, че не съм любител точно на този вид почивка. Наоколо чужденците бяха предимно поляци и чехи, видях румънски коли, за руснаците вече казах.
Хотелите и къщите са построени с някакъв вкус и мяра. Нещо, което не откривам в Слънчев бряг (да речем). Там се допусна грозота и помпозност, събрани на едно място. Презастрояването е в пъти повече. Тези смешни и инфантилни дворчета (плъзнали по целия юг) са някаква лудост и мода, които съм наблюдавала и в едно пловдивско село – Марково. Северът има своето претенциозно село – Соколово (на шест километра от Балчик). Къщите там преди време удариха цените на малък апартамент в добър европейски град. После всичко рухна – англичаните започнаха да ги ограбват активно, затова продадоха или зарязаха имотите си. Кулите и изкуственият "стоунхендж" не са местен патент обаче.
Продължавам своята среднощна разходка в посока Бялата Лагуна. Чувствам се като плах сомамбул – въпреки че не съм сама, а и не ходя насън... Вятърът реже лекичко. Нощите тук са хладни, дори през лятото.
Сутринта правя гимнастика с младежите от Русия, плувам, а денят ми предлага изненада. Три делфина танцуваха навътре в морето. Този танц ме снабдява с поносимост към книгата, с която се преборих за седмици. Та кой чете на плажа „Светът според Гарп” (Джон Ървинг), съчетавайки я с Вирджиния Улф и нейната прословута „госпожа” (Далауей имам предвид)!
Всъщност събрах мислите си на това място, наречено незнайно защо Иканталъка.
лято 1 2 3
(снимки)
Тишината и спокойствието на Иканталъка са съчетание от море и природа в покой. Плажът „Свети Георги” e ивица, тясно пясъчно протежение, което води към скалите в близост. Толкова тясна и уютна ивица плаж, мисля, че не съм виждала по нашето черноморие.
Иканталъкът (и Бялата Лагуна) се намират между Балчик и Каварна. Дано мястото да е към община Каварна, защото Балчик не е стопанисван добре последните години. Само споменавам вечните ремонти по пътищата там (така и не ги оправиха). Развалиха средиземноморския уют с прекомерното строителство, заграбиха и всяко парче земя срещу смешни левчета за паркиране. А в Балчик местата за паркиране са много – и все празни. Иканталъкът обаче предлага възможност за избор – можеш да спреш колата си пред един от комплексите там или да решиш да ползваш паркинга. Това са важни неща – част от визитната картичка за дадено място. Някогашният гъсталак е превърнат в разрастващо се място за отпускане. Не очаквайте да видите алъш-вериша на юга – памук, солети, люлки, виенски колела, близалки, кебапчета, викачи, предлагащи ястия, екзотика и... ориенталски вкус. Северът е студен и отпускащ, не натрапва себе си. Тези места ми прилягат (и привличат) някак – никой не предлага нищо, не хвърчат светлини, не надават вой аниматори с мними забави. Освен, ако аниматорите не забавялват група руски младежи (ученици). Помислих си, че до среднощ ще слушам чалга и ще полудявам – тийнейджърите бяха в съседство. Руснаците очевидно са запазили нещо ценно от онези свои „сурови” времена – дисциплината. Забавляваха се и с добре подбрана музика. В 8.00 започваше физарядката им, а в 22.15 дискотеката завършваше с популярни руски и английки парчета. Нашите подрастващи (включително от езикови и математически гимназии) слушат и се възхищават на доста неприятни момичета певачки – без гласови данни, но с наужким сексапил . Руските младежи са уморени след 22. 00, техният хотел е най-смълчаният.
Следва моето време за разходка. Минавам пред осветен хранителен магазин – само един в околността. Малко по-скъп от тези в градовете, но пък добре зареден. До него има заведение за бързо хранене. Известни са ми постоянните продажби на „скара с бира” в Ахтопол и денонощната аларма там. Иканталъкът не понася и идеята за безобразния флирт с почивката на хората наоколо. Можеш да откриеш нощния бар в близост и да се забавляваш, да ядеш евтино или скъпо... Никой не те убеждава в нищо.
Северът е привлекателен през август.
Строят се и се продават апартаменти наоколо. Варна е на около 60 км. в южна посока. На около 4 км. се намира лечебен център „Тузлата”, известен с провежданите процедури с лечебна кал. В радиус от 3 км. се намират трите новопостроени и най-известни голф игрища в България. Някой ден ще напусна тези места (ако се пренаселят) или ще оставам тук за по-дълго. Асфалтът е нов, всеки хотел и почивна станция (които са действащи) са се погрижили за полянките, люлките и пейките наоколо. Има и осветление на основните места. Колите не са толкова много (поне през август), а при караваните и палатките има достатъчно място – признавам, че не съм любител точно на този вид почивка. Наоколо чужденците бяха предимно поляци и чехи, видях румънски коли, за руснаците вече казах.
Хотелите и къщите са построени с някакъв вкус и мяра. Нещо, което не откривам в Слънчев бряг (да речем). Там се допусна грозота и помпозност, събрани на едно място. Презастрояването е в пъти повече. Тези смешни и инфантилни дворчета (плъзнали по целия юг) са някаква лудост и мода, които съм наблюдавала и в едно пловдивско село – Марково. Северът има своето претенциозно село – Соколово (на шест километра от Балчик). Къщите там преди време удариха цените на малък апартамент в добър европейски град. После всичко рухна – англичаните започнаха да ги ограбват активно, затова продадоха или зарязаха имотите си. Кулите и изкуственият "стоунхендж" не са местен патент обаче.
Продължавам своята среднощна разходка в посока Бялата Лагуна. Чувствам се като плах сомамбул – въпреки че не съм сама, а и не ходя насън... Вятърът реже лекичко. Нощите тук са хладни, дори през лятото.
Сутринта правя гимнастика с младежите от Русия, плувам, а денят ми предлага изненада. Три делфина танцуваха навътре в морето. Този танц ме снабдява с поносимост към книгата, с която се преборих за седмици. Та кой чете на плажа „Светът според Гарп” (Джон Ървинг), съчетавайки я с Вирджиния Улф и нейната прословута „госпожа” (Далауей имам предвид)!
Всъщност събрах мислите си на това място, наречено незнайно защо Иканталъка.
лято 1 2 3
(снимки)
неделя, август 14, 2011
Пътят към Мангалия. Или за „Вечерта на морето” в Румъния
Брат ми и Христо в Мангалия
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
Alexandra Ungureanu
Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
снимки
by diyana ivanova boeva
четвъртък, октомври 21, 2010
Абонамент за:
Публикации (Atom)