"Момичето на френския лейтенант" - Джон Фаулз

Бях позабравила тази книга.

Няма как да не си спомним за Сара и да не си представим Мерил Стриип. Не знам коя друга актриса има качества, за да изиграе тази роля.

Джон Фаулз казва, че книгата му е любима и най-много го е изненадала. Романът е холограма на творческото му съзнание или просто интересно пресъздаване на неумолимото у човека – онова, което не ни дава мира. Фаулз е не просто умел разказвач – той е вариативен, разминава се с очакванията (собствените и на читателя), промъква се между героите си и ги слуша какво си "казват", за да го напише. Възможните решения на тази игра в романа са три. 

Сара е примамлива (и дразнеща), като всеки човек надскочил своето време (в случая викторианското). Добрият разказвач обаче умее да внуши, независимо от епохата, която описва, че дилемите на героите му са и наши – съвременни. С видима лекота Фаулз успява да го постигне.

„Момичето на френския лейтенант” е книга-пристрастие, определена като литературна загадка и трайно приключение в лабиринтите на човешките състояния. А Мерил Стриип е не просто добро режисьорско решение - тя е самата Сара. 

Джон Фаулз. Момичето на френския лейтенант. Изд. Сиела. 2010

Вечните булеварди

by diyana ivanova boeva

„Каля Викторией” на Чезар Петреску (1892-1961) е роман за Букурещ от началото на миналия век. Роман за големия и чудовищен град, който според автора, само отнема. Отнема - красивата съдба, бъдещето, мечтите, живота... всичко.

Известният булевард „Каля Викторией” е превъплъщение на размириците и мислите на героите. Този дълъг криволичещ булевард е ням свидетел на мечти и разочарования, на светли надежди и подли кроежи, на възходи и падения. Булевардът е като живо същество и е част от съдбата на хората.

Много въздействащ роман. Размирен и красив с описанията си на вечния Букурещ. Чезар Петреску обаче опровергава митовете за големия град-мечта, наричан „малкия Париж”. Този „Париж” в началото на XX век носи смърт, агония, фалш, пустота и безпътица. Безкарйно много компромиси се налага да прави сем. Липан от романа. Липсва им и дозата безскрупулност, за да оцелеят. Провинциалното семейство със свои порядки не удържа на порока и изнудването. Неподкупният Липан (бащата) става ненадейно главен прокурор, избран заради своя кротък нрав и наивност, изявена чрез чувството му за справедливост. Синът му Костя търси своето място и напуска дома, защото е непримирин бунтар и дълбоко ненавижда лъжата и фалша. По-голямата сестра - Ани Липан се омъжва без любов и се превръща в една от многото „атракции” на Букурещ. Сабина Липан (другата сестра) със своята жизнерадостност и душевна чистота връща към живот повлияната от морфина Виорика, но погубва себе си. Журналистът Озун забравя бляновете си и продава своята независимост... Сякаш жертвите на града са жертви и на Булеварда, който е свидетел на всяка драма, на всяка усмивка или надежда. Позицията на Чезар Петреску е крайна и непримирима – големият град е пагубен, той убива и не оставя нищо от човека.

Прякото противопоставяне село-град липсва или поне не е изявено явно. Авторът изцяло представя атмосферата, улиците и хората на Букурещ. Шумът на роклите, поривът на душите и невъзможното пребиваване и оцеляване в една среда на измама, човешка нищета и бедност.

Паралелите с днешната българска действителност са неминуеми. Все едно Чезар Петреску пише за нравите в днешна България. Подкупни прокурори и юристи (с ум на герои от анимационни филмчета) - с тефтерчета и без тефтерчета, в които с инициали отбелязват кой да бъде „унищожен” и кой да бъде „спънат”. Това веднага ми напомни за двама герои от книгата – богаташът Йордан Хаджи-Йордан и властникът Джика Елефтереску, обвързани с мръсни сделки и дела. И в романа са видими продажните журналисти, сменящи много бързо позицията си според „вятъра”. Пошлите интриги, зад които се крият сделки и интереси... Фантазията на Чезар Петреску за социалната неправда все пак е в определени граници. С две-три изключения, героите в книгата имат някакви остатъци на вяра и човешко достойноство, за разлика от нашите властници с инициали и прякори. Все пак книгата, силно изобличителна, не е гротескна или саркастична, не е и фейлетонна. Романът не е сплав от съждения, а разказ за неправдата в големия град в началото на миналия век и невъзможността героите да просъществуват заедно със стремежите и мечтите си.

Румънците обичат и четат своята литература. Бих казала, че за пореден път разбирам и проумявам тази читателска обич. „Каля Викторией” е обгърната книга, шеметно урбанистично четиво на един от популярните им разказвачи. Пак модернист като Л. Ребряну и М. Елиаде, само че не така математически изчислен като писане. Чезар Петреску„подготвя” малко повече определени действия в романа, открива се и е лек мелодраматизъм. Книгата е „спасена” чрез майсторското преплитане на фабулите и времевите пластове и най-вече от дълбокия и проникновен смисъл - от истинското и нескрито човешко съчувствие, което не е изказано напряко, а е част от романовата структура и „мисъл”.

Тъжна и много впечатляваща книга с име на един от най-известните румънски булеварди: „Каля Викторией е на път да изчезне. Всичко се измества в други посоки, към още празните, ненаселени, почти пусти булеварди. Утре, в други ден ще опустее и Каля Викторией...” (Чезар Петреску).

...

Все пак този град не е лишен от памет. Ръмънският автор го доказва.

Чезар Петреску. Каля Викторией. Изд. Народна култура. Сф. 1972

От кашона: Гарп и "госпожата"

Извадих от кашона две важни и ключови книги: "Светът според Гарп" от Джон Ървинг и "Госпожа Далауей" на Вирджиния Улф. Странните и живи случки, които описва Ървинг срещу по-литературните детайли на Улф. Внушения от различен порядък на двама много интересни автори. При Улф светът се оглежда сам в себе си, поточен и изникващ от глъбините на подсъзнателното. Гарп е в ситуация на странност - още от своето зачеване. Иронията на Ървинг е интелигентен поглед към създаденото преди него (традицията), а удоволствието от това да създаваш герои в откачени ситуации, не е непременно любов към това да откриеш лудостта наоколо.
Развиващите се герои на Ървин (които все пак обстоятелствата променят) срещу онази "госпожа" - обсебена от своите мисли, на онзи същия прием, в който животът преминава като вечно влечение в една несъзнавана прожекция.

Стар филм с Уди Алън. Сюжетите винаги предстоят

Естествено, че става дума за „Престъпления и прегрешения” (1989) с Уди Алън, Анджелика Хюстън, Алън Алда, Мартин Ландау, Сам Уотърстън и др. Филмът е с три номинации за „Оскар”. С голямо удоволствие отново го извадих от „кашона”. Жанрово трудно бих могла да го определя. Този филм е като живота – всичко има в него (и по него). Уди Алън понякога дразни със словоохотливите си потоци от думи, но този път мярката и компактността на цялото е премерена безупречно. „Престъпления и прегрешения” е класически филм, от който човек, правещ кино, може да научи много. Сюжетът се върти между крими драмата, посегателството върху честа, човешкия избор, необичайните обстоятелства и строго премерената и поднеса нишка на неразбрания човек, който притежава качества, но никак не може да се впише в представите на другите за нормален. Един от героите е самият Уди Алън – естествено и непринуден, "играещ себе си", без маска и притворство. Грозноват, но симпатичен, вдетенен и комичен, разказващ истории, любвообилен, на моменти дразнещ, но характерен и със свое лице.
Ще се повторя, но нямаме такъв наш филм, който да звучи така класически и автентично. Филм, който да представя аспекти – философски, гротескови, еврейски, ненатрапчиви. Яна Маринова трябва да погледа доста филми, за да спре да рецитира по бг сагите – диалогът не e самоцел, а спойка между думите и невъзможността да осъзнаеш всичко до край. Диалогът е и предизвикателство - в този смисъл. Артистът в киното е воден от енергичността и динамиката на ставащото. Жените в „Престъпления и прегрешения” (Миа Фароу и Анджелика Хюстън примерно – без да са нещо особено) – правят така че привличат вниманието НЕ към себе си, а към образа и идеята, които носят цялостна реализация на всички нива. Това са жени в ситуация и образ, видимо е.
Напоследък не правя разлика между някои български актриси и водещите на допотопни шоупрограми. Ситуацията изглежда така – разни момичета излизат с маска, някак оцъклени в гримаса, мислейки за собствения си облик, а не за образа, в който трябва да са. Има нещо порочно и неприятно, налагащо се като усещане и облик. Или по-скоро липса на облик.
И... краят на „Престъпления и прегрешения”: като съвременно четиво е, сюжетът винаги предстои, моделът на живота е изграден от не една истина. И все пак, не става дума за сложна еклектика, а за премерена „игра” с интелектуалното начало. Няма как да разбереш защо Уди Алън скрива убийството (като акт-действие) на една от героините, ако не си чел Шекспир, а пък убиецът не среща никого по стълбите, за разлика от разминаванията в „Престъпление и наказание”.
Та, сюжетът в края, вече е на очилаткото – нещастен, но изпълнен с илюзии, че ще открие своето призвание в правенето на филми. Останалото е загубил във времето...

Crimes and Misdemeanors – САЩ, 1989
Режисьор: Уди Алън

Последните Мохикани сред нас

Интервю с Георги Мишев в 24. часа.
Прескачам меркантилнoто заглавие.
Георги Мишев казва интересни неща. Важни за всички ни.

Интервюто

Да му е честита наградата "Иван Вазов"

Да си спомним и за Димитър Петров, който ще получи орден "Стара Планина", ама друг път, както се казва. Димитър Петров - създателелят на детските филми – "Таралежите се раждат без бодли", "Куче в чекмедже", "С деца на море", "Васко Да Гама от село Рупча"...

със симпатия към Димитър Петров - тече всичко тече

Кой ви е създал буквите и превел книгите?

„Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света.

Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.“

Из „За буквите“ от Черноризец Храбър

Атика

от архива - две театрални постановки


НАЦИОНАЛЕН ТЕАТЪР - АТИНА, ГЪРЦИЯ
”МЕДЕЯ”
· Автор Еврипид
· Постановка: Никети Контури
Сценография и костюми: Йоргос Патсас
Хореография: Васо Барбуси
Музика: Савина Янату
В ролята на Медея: Кариофилия Карабети
В ролята на Язон: Костас Триантафилопулос
Спектакълът е показан в рамките на Европейски месец на културата - Пловдив 1999 г. – на 6. VІ. 1999 г., както и на Варненско лято 1999.

“ФИЛОКТЕТ”от Любиша Георгиевски,

ДТ-Пловдив, Сдружение на артистите “Адаптация”, сезон 2000/2001
Режисьор Борислав Чакринов, сценография и музикално оформление Борислав Чакринов. Премиера в Пловдивския театър - 6 март 2001 г.
В ролите: Одисей – Стефан Попов; Неоптолем – Петър Тосков, Филоктет – Симеон Алексиев.

130 години от рождението на Йовков

Ръкописът на Индже / Елка и Деспина Йовкови, 1922 / Йовков с артисти от Народния театър





архив: Дом-паметник "Йордан Йовков"
научно изследване за "Жетварят"

Strong Personalities

Румънската кралица Мария все още обитава Двореца в Балчик. Мистично и тайнствено място, свързано със сенки и слухове... Някъде четох нейни думи, с които тя изказва предположение, че ще настанат тежки времена, "оставете всичко на българите, но Балчик не давайте..." - категорична е привърженичката на бахайската религия (поетеса, писателка, преводачка и разказвачка на приказки).

Учители

Koлегите учители на Йовков - Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев и самият Йовков, 1909 г.

Писмото на Радичков

• Историята на писмото
  

През 2000 г. комисията по избор на носител на Националната литературна награда „Йордан Йовков” разглежда различни номинации, между които и тази на Йордан Радичков. Новината стига до Радичков. След гласуване на комисията, наградата се връчва на друг български писател. Дом-паметник „Йордан Йовков” в Добрич получава предварително благодарствен факс от Й. Радичков за литературната награда, която той всъщност не получава. Този факс се пази в архива на музея.

Помня този момент - повече от конфузна ситуация и за публициста Марко Семов, приел награда за разказвач, принадлежаща очевидно на друг. Журито е в състав: п-л Николай Хайтов и членове: Димитър Христов, Любен Георгиев и Надя Попова. Следва писмото на Радичков.

Скъпи приятели,

Удостояването ми с литературната награда на името на Йордан Йовков силно ме трогна и развълнува. Йовков е писател, който би правил чест на всяка европейска нация. Ние, българите, трябва да сме горди, че имаме такъв писател. Със своето присъствие той ни реабилитира пред останалия свят.

На младини четях много Йордан Йовков, възхищавах му се и му подражавах. Мога да кажа, че от него се учех на всичко. По подобен начин децата подражават на възрастните, защото за тях са безспорни авторитети.

Всеки начинаещ писател чиракува при някой от старите майстори, или е доброволен ратай на някой от големите литературни чифлици. Понеже много обичах Йовков, с радост чиракувах на неговия литературен чифлик, с надеждата, че някой божи ден и аз ще се сдобия със своя нивица и ще се ще се трудя усърдно на нея. Чифликчия не станах, защото нивицата ми бе малка литературна орница. Макар че раждаше оскъдно, аз продължавах да работя радостно на нея, а и с много надежда. Тази надежда идваше от самото присъствие на Йордан Йовков. Мога да кажа, че с присъствието си той не само ми влияеше, но и ме окуражаваше.

Човек с голямо и отзивчиво сърце, чувствителен към болката и страданието и познавач на човешката душа.

Бих го нарекъл учител по доброта.

Чудя се как толкова рядко и крехко цвете оцеля в българската земя, без да бъде стъпкано! Изглежда, че през цялото време Бог е бил разпрострял десницата си върху него и го е закрилял.

Разказите му са спретнати и чисти като параклис. Като се молим в тези параклиси, ние се учим на човечност и отзивчивост.

Не познавам друг писател, чиито имена на литературни герои (особено женски) да се повтарят толкова много! Не знам дали някой може да изчисли колко са Албените в България. Кръстник на тези Албени е Йордан Йовков.

Йовков си отива много рано от този свят, едва на 57 години. Съдбата в случая не никак ласкава към нас, българите. Неудобно ми е да кажа, че аз съм по-възрастен, на 71 години съм, но въпреки това продължавам да благоговея пред Йовков и да го смятам за свой учител и свой настойник като през младите си години.

Надявам се и вярвам, че като продължаваме да четем и изучаваме написаното от Йордан Йовков, ние не само ограмотяваме себе си, но се очовечаваме и пазим от вторично подивяване!

17.11.2000 г., 15.28 ч., София

(вторично подивели хора скъсиха живота на един човек)

Старото школо разказва

Мария в роля









"Не ми е добре, мис Браун, искам да изляза" - Вера от филма "Вчера" (link)




Характеристика на ученик от 80-те

Цветан Тодоров

От кашона извадих две книги на Цветан Тодоров - купувани отнякъде на старо (Семиотика, реторика, стилистика и Поетика на прозата). Не знам за друг учен от такава величина, който с подобна лекота да превръща хуманитарното знание в достъпност. Френският учен (роден в София) провокира и култивира у читателя усет към литературното и философското. И не само.
Напоследък все по-малко неща са ми ясни - Цветан Тодоров ме изпълва със спокойствие и увереност, припомняйки, че емоционалната памет на човечеството е и винаги ще бъде съхранявана чрез добрите книгите (и стойностните продукти). И това изобщо не е въпрос на гледна точка. Вероятно днешната академика е нужно да има по-ясни и видими цели, споделяйки своите (скрити) ценности с хора, които имат своя опит за разбиране. Така както го прави Цветан Тодоров.

По Оруел

Архвите говорят.Както и Оруел ("1984"). Следва характеристика на ученик от 80-те. Направи ми впечатление - "резачката", зад стандарта и социалистическия жаргон се крият личностни квалификации и ровичкане в нечие всекидневие. Обземе доволство (тъмно), че никой не е писал за мен подобни неща, защото демокрацията беше дошла и комсомолът го нямаше вече. Спестявам трите имена на Светослав и имената на Директора, Партийния секретар и Секретаря на ДКМС.

"правилното отношение" все ми убягва

Характеристика на ученик от X клас

Светослав е надарен с отлични качества на ума, силна памет, съобразителност при отговор в час, оригинално мислене. Най-изявени са способностите му по математика. По другите предмети има много добри и добри оценки. Не проявява системност и настойчивост в работата. Разчита само на разработеното в часа. Живее на квартира. Нито хазяите, нито родителите му упражняват ефикасен контрол на ученика. Разполага с много пари и повечето време извън учебните часове прекарва с различни компании.

Има намалено поведение за неизвинени отсъствия, пушене на публично място и дръзко държание с преподавателите.

Не се ползва с авторитет сред другарите си, макар че често ги подбужда към неподчинение и неизпълнение на училищните разпоредби. Не е избран в ръководството на ДКМС.

При разговор на политически теми не взема правилно отношение по поставените въпроси.
Не е участвал в никакви мероприятия като: олимпиада, конкурси и състезания.

Следва подпис на Директор, Партиен секретар, Секретар на ДКМС, печат

"Не ми е добре, мис Браун, искам да изляза" - Вера от "Вчера"

Г. П. Стаматов за София

Ню Йорк началото на 20 век

стара София










От кашона извадих разказите на Г. П. Стаматов. Не бях го чела от студентка. Градски автор. София присъства като сюжет, мисъл и описание, вплетена е и в усещането за живеене. Г.П. Стаматов е извън селско-земеделската тематика и идеализацията на човека. Остро социален автор и учудващо адекватен по отношение на: днешните нрави, парвенютата, политиканстването, мнимите патриоти, партизанщината, лъжите около нас… Четях и си мислех, че България днес е същата, както след Освобождението.
Никога нищо не препоръчвам – читателският ми вкус е особен и чисто литературен. (Около мен повечето четат психология, разбиране на жестовете, книги за вампири, за това как да избегнем стреса и успеем с мъжете и работата, разни супер популярни книги, от които нищо не разбирам и си мълча.) Ама този автор го споделям и казвам, че е интересен, заради начина, по който разказва – формата, структурата, забежките към тъмното, самоубийственото, празното. Звучи съвременно.
В същото време не се стреми да избяга от позиция – обвинява директно (чисто по възрожденски). Кратките му форми залагат на смисъла и сарказма в отделни части. Разбира се, че се усеща повея на недалечното Възраждане в едни чисто карнавални и драматургични моменти, но са видими и различни присъствия, както и влияния . При Г. П. Стаматов е интересен сблъсъкът между старото и новото, въпросите за "преди" и "сега". Питането като дилема на ставащото, прави разказите му адкеватни към съвременността ни.

Къде спряхме по пътя? (По-скоро останахме до филмите за мутри и мутреси в стил "Стъклен дом", мислейки, че това е социално, а пък то се наричало паразитно. Оставям настрана рецитирането по подобни "програми", което било диалог. Или препрочитането на автобиографии ала "Батето" е вероятно забавно и поучително! Oт упор ме стреля присъствието на бг-чалгаджийките в лондонските и американските кръчми? Иначе питайте Г. П. Стаматов за истините около фактите.)
...


Г. П. Стаматова. Разкази. Български писател. Сф. 1967