„Прочетено в очите ти” от Йовица Ачин

by diyana ivanova boeva

Възприех сборника с разкази „Прочетено в очите ти” на Йовица Ачин като разплата с неизвестното – смърт, Бог, идея за любов, усмивка на момиче от 1968, измислен разказ или фалшива автобиография. Може да се каже, че се откриват елементи, с които се пародира постмодернизмът, като изчерпваща се вече тенденция – иронията, заради самата ирония, фрагментарността, заради самата фрагментарност, носталгията и интелектуализмът, незнайно защо, възприети като същност на мнимото съществуване... Нямам на идея дали Ачин го прави умишлено, или не, но екстремното натрупване на определени техники в писането, поставя текстoвата структура в друга плоскост. Естествено, творчеството в порядъка на постмодернизма и днес продължава да обединява хора с общи възгледи и идеи, също така оставя след себе си интересни и запомнящи се книги.

Сборникът с разкази на Ачин е разходка по периферията на смисъла, на места повествователят приема ролята на непукист (подхожда му), безупречно стилизира и заблуждава принципно заблудените от скука и любов. Поетичният край на сборника (разказът „В списъка за заличаване”) е сбогуване с лудостта. Завръщайки се в „поезията”, човек е спасен, защото не гони ново начало, не среща русокоси момичета по време на бомбандировки, не се стреми към „чисти” разкази, а следва единствения съвет на автора: „Просто четете, а после станете и ходете”. Така и сторих.

Сборникът е и етюди и вариации по тема. Една и съща. Странно, но не мога да я формулирам точно. Вероятно тази тема за всекиго е различна. Само онези творци, които не са повлияни от инерцията и рутината (или още по-лошо „славата”), не звучат самодоволно и „намахано”. Ачин е точно такъв автор – поставя под въпрос самия себе си и собствената си възможност да създава прекрасно, любовно, обичайно, да ласкае с думи и идеи. А това винаги се е наричало възможност за личен и писателски напредък.

Екзистенциалните дилеми не са присъщи за тази книга. Михайло Пантич („Ако това е любов”) е по-завършен като послание, звучи ми с по-позната философия, в която страданието и изненадата присъстват и в зоната на драматичното. Липсата на сентенциозност и унесеност в „Прочетено в очите ти” пародира видяното, преживяното, случващото се. Чисто формално напомня и на „Упражнение по стил” (Р. Кьоно) – сякаш една и съща история е разказана по различни начини (на места леко преднамерено).

Жените в сборника. Тук феминистките ще разчетат неподобаващ смисъл. Невзрачни същества, създадени за „равенство” – такива са женските образи. Жените в тази проза си ги представям „под перваза”, като придатък, пристигащ при „нужда”. Съблазнителки в „най-прекия” смисъл и нищо повече. Душа и поглед в тези същества не открих. Авторова позиция все пак. От мъжките персонажи ще запомня младоженеца от „Мадам се омъжи”.

Елементът с „очите” звучи някак уморено и подлъгващо. Т.е не е това, което си мислите. На моменти ми се струваше, че Ачин иска да докаже, че просто може да разказва. Да спомене за своето съществуване – а не за нечие чуждо (не говоря за автобиографизъм). И това също е подлъгваща и леко претенциозна позиция. От цялото лъха, че съвременността е уморителна, книгите и хората още повече, началата, заради които създаваме нещо свое – съвсем. Изборът и драматичността на събитийността не стоят изобщо на дневен ред. Тогава кое задържа погледа ми върху тази книга докрай? Собствената ми читателска себеотверженост или желанието ми на всяка цена да сглобя мозайката, да видя събрани парчетата от бомбардировките в Сърбия! А болката я няма, абсурдът не е заклеймен, страхът е заседнал при Гарп през 70-те на миналия век (Д. Ървинг), но не и тук.

Избликът на всекидневното не създава хомогенен свят, открива се мистификация, която граничи с нищото и смъртта („Убий ме, ако искаш”). Ачин не разказва мигове, а по-скоро се опитва да създаде и покаже, че липсват такива – липсват хора, характери, нещо познато, за което човек да се захване, пък и смъртта е наблизо, наречена, изречена и водеща до някаква след-абсурдност.

Не мога да не споделя, че книгата ми се противеше – и аз на нея. Може би в това е загадката и разковничето – през цялото време се противях на „логиката”, че малките преходни неща надживяват човека, че идеята за щастие е химера, че има само някаква куха материя,  че тялото е „вещ”, че всичко е еднакво, че всеки път се повтаря. Тази „логика” винаги е будила неодобрение у мен, затова философското й наслагване в сборника не ми допадна особено.

Ачин е опитен писател – личи си. Това се открива на всички нива: фраза,точност на думите, ритмичност, сгъстеност на смисъла (какъвто предполагат кратките форми), умисъл за разказване, извеждане на център и дори “центробежност” при повествуването... Тук не мога да не спомена и заслугата на преводачката от сръбски Русанка Ляпова. В съзнанието ми останаха много случки, като фабули в движение. Това е динамична проза. Звучи и като записки, но не от „подземието”, а от действителността, такава каквато я вижда сърбинът. Действителност – литературна и не съвсем. Ачин не се поддава на алюзията (като М. Павич) – строен и дисциплиниран като фраза, разказва контрапунктно и не оправдава очаквания. Потокът на съзнанието отстъпва на представяне на един странен свят, представящ хора от съседната улица. Да речем.

Допадна ми разказът „Световен шампион” – написаното е по-ясно, eстествено по човешки и без допълнителна експресия. Този разказ задава и друг тип стилистика, в която лично аз искам да видя Ачин. Стилистика, която звучи и по-съвременно. Яркият и цветущ език (на моменти) в този сборник е изобличение на нещо или съпротива от страна на Ачин. Може би на това, че днес трудно се откриват хора, на които да четеш в очите, с които да се разбираш с една дума или просто такива, на които да имаш доверие. Описанията на физическите „съприкосновения” между мъже и жени ми бяха досадни и доста еднообразни (а само между жени, още по-досадни). За мен показват едно: умение да се пише и то добре, но нищо повече в повторителността, в която присъстват.

Иначе сборникът е и забавен на моменти и необичаен. Може да се разгледа и литературоведски, поставяйки наяве проблемите за фикцията, читателя, измислицата и лъжата. Повествователят директно изрича, че няма живот без разказ. Някой ден ще попитам Ачин: „А без любов има ли живот?”. При толкова много споменаване на думата „любов” в текстовете (и разказване по „темата”) не ми стана ясно на какво точно са осъдени мъжете и жените в този свят. Иначе в сънищата на българските си читатели Йовица Ачин не се съмнява – това споделя самият той в предговора на българското издание на сборника с разкази „Сънища в Белград” (2003). В същото издание авторът допълва, че разказаното променя света и хората, сближават ги – премахва политически, исторически и езикови бариери.

Клиширано ще кажа накрая очевидното (не ми остава друго): книгите даряват светове, извеждат човек от застоя и тежестта на съществуването – поръчват „убежища” и само най-добрите остават „след това”. В случая с Йовица Ачин времето ще покаже.

Йовица Ачин. Прочетено в очите ти. ИК Ерго. 2012

превод от сръбски: Русанка Ляпова

Оставащи въпроси

by diyana ivanova boeva


За "Кутия за писане" от Милорад Павич

Милорад Павич е роден на 15.10.1929 г. в Белград. Сръбски прозаик, поет и литературовед (сръбска литература 17-19-ти век, специалност барок и символизъм), преводач на Пушкин и Байрон, университетски професор. Изнася лекции в Нова Сорбона - Париж, Виена, Равенсбург, Фрайбург, Белград, Нови Сад. Член е на Сръбската академия на науките и изкуствата. М. Павич е автор на много романи, стихосбирки, сборници с разкази и драми. Книгите му са преведени над 80 пъти на различни езици. Живее и твори в Белград, където умира на 30.11.2009 г.

Особеност на едно течение в съвременната архитектура e липсата на функционалност в създаваните сгради. И логичен е въпросът: как и къде можеш да използваш стълба, която не води наникъде? Ами какво можеш да правиш с кутия, която служи за писане? Не маса, стол, табуретка, легло, шкаф или скрин за писане, а кутия!
Първото издание на български на романа на Милорад Павич “Кутия за писане” е в електронен вариант. Днес имаме право на избор, както и на своята книга - електронна или не. Преводачка от сръбски е Ася Тихинова-Йованович.
Aко случайно откриеш един ръкопис, “рожба на перото на един абат на име Вале” (Умберто Еко, “Името на розата” ) - не ти остава нищо друго, освен да създадеш своя разказ за книгите, а не за някакви си незначителни и непристойни неща. Последното желание пък на Георг Хених (“Балада за Георг Хених”, Виктор Пасков ) е в ковчега му да бъде поставена - цигулка. Този съществен детайл бива прочетен не върху ръкопис, а върху намерените две писма на листове от ученическа тетрадка.
Та, всеки има своята си вещ - цигулка, ръкопис, книга, кутия или фотография с млада жена в "утробата" на тази кутия.
Утробата на кита не е празна, а кутията за писане е “бременна” и изпълнена с тайни: “В утробата на кутията за писане наред с останалото бе скрита и една музикална кутия. Би могло да се каже, че кутията за писане е бременна” (”Кутия за писане”).
В класическите романи авторите разказват човешки истории и най-сполучливите от тях придобиват метафорични измерения (“Мадам Бовари”). Давайки за пример романа на Милорад Павич, можем да отбележим, че днес (буквалистки погледнато е "вчера") се започва вероятно наобратно - от идеята, метафората, от позицията спрямо света. Детайлно - по умбертоeковски, започва романа си и повествователят Павич, показвайки своята фрагментарна позиция спрямо живота. Не ръкопис стои в основата на разказа му обаче, а една кутия за писане. Героят-повествовател откупва кутията за писане през последната година на ХХ век в Будва. Това откупване е предопределено може би от незнайна сила, от келнера-продавач с тайнствена усмивка или от жена с бяла коса и дете на ръце.
Странна е тази усмивка на келнера - освен тайнствена, тя е ту женска, ту мъжка, ту безполова. Тази усмивка присъства и по някакъв симптоматичен начин в целия роман на Павич. Мъж, жена или безполов не се редуват по важност в разказа. Изпъква уловеният детайл и проникването отвъд позволеното. Разбулването на тайната е невъзможно, а желанието да го направиш е съпроводено с много рискове. Келнерът с безполовата усмивка го казва по друг начин: “Откриеш ли някаква тайна, ставаш част от нея”. С някое от “седмочислените си значения” може да се възприеме и твърдението: да се именуваш Ева, не означава, че си жена, когато спиш!
Пристигайки на брега на Егейско море до Солун, героинята открива на леглото младо голо същество - момиче. Лежащото същество се обръща и тя вижда, че пред нея стои не жена, а същият Тимотей с “мустаците, потопени в мед”. Тимотей - авторът на ръкописа на сръбски, писан в Париж и намерен в кутията. Тази игра на половете и изгубените-намерени идентичности е част от фрагментарното цяло на романа.
“Търси се учителка по музика (китара) - брюнетка” - така “звучи” част от обявата, която получава музикантката в пощенската си кутия. Обявата е включена в глава, озаглавена: “Петдесет и три страници, откъснати от някаква книга”. Петдесет и три откъснати страници от всяко човешко битие - моето, нашето, твоето...
Отзовавайки се на обявата, героинята пак е на предела на незнанието: “Тимотей, ти мъж ли си, жена ли си?” Чорапите, свалени от краката й, някак твърде добре стоят на този същия Тимотей, както и новата пола и блузата, които той облича. В утробата на кутията, освен ръкопис, писан на сръбски език в Париж, опакован в английски Комикс, се крие и тайна, и една усмивка, безполова, като тази на келнера в Будва и като живота, който също няма пол.
Анастасия или Катена? - тези две жени за учителката по музика са свързани с две картини, градът в Черна Гора Котор, нейната собствена загубена идентичност и разказът на слугинята Селена. Героинята се пита: “Кого всъщност облада тук, мене или леля си Анастасия?".
Победата е на страната на Катена - убитата майка на Тимотей в дуел със собствена си сестра Анастасия. Побелялата музикантка е вече заченала - като кита с Йон, като кутията за писане, в чиято утроба има и една снимка. Героинята побелява по думите на Тимотей, защото за нея се борят две жени - лелята и майката, побеждава обаче майката. А седмата лекция: “Как лесно и бързо да забравиш сръбски?”, се оказва излишна. Тимотей Медош не може да забрави сръбския, защото утробата на кутията е “бременна”, а майка му - солунката Катена - побеждава леля му Анастасия. Леглото за трима е свободно, на мястото на Тимотей идва бебето.
Йон (“гълъб”) - еврейският пророк, който е с мисията да проповядва покаяние в град Ниневия, е бил първият пророк, изпратен до езически народ, но вместо това той избягал по море (също като Тимотией). Според мита Бог избавил Йон от морските глъбини чрез огромно морско животно. “Защото водата спи и говори” - като хората - казва повествователят Павич. И няма нищо по-хубаво, според Тимотей, водата да ти измисли ново име и да се научи да го произнася. А тя - водата - те кръщава и в същото време казва: седмата лекция не е овладяна, собственото "аз" е някъде тук на Балканите.
Колеги филолози (студенти от Славянския факултет на СУ) са направили опит да създадат “постмодернистична кирилица”. След фонемата “П” - наред с още няколко лексеми - са поставили и името на Милорад Павич. Май, че и на Йон му е мястото в “кирилицата” (казвам го с лека ирония), защото повествователят Павич оприличаваме на Йон, затворен като него, не обаче в утробата на кита, а в кутия за писане. И по-точно в утробата на кутията за писане. Колко и какви ли тайни се крият в нея? Само Милорад Павич си знае. Някога ще му задам този въпрос - за тайните - със сигурност. Може би и писателят като същински еврейски пророк търси избавление от нещо. От какво ли? Името му е вече написано върху водата, която произнася: “Павич, Йон, Европа, Балканите - сръбският не е забравен, Черна гора, идентичност, “булото на Мая...”

--------------------------------------------------------------------------------
Павич, М. Кутия за писане. - сп. LiterNet. 2002 г., превод от сръбски: Ася Тихинова-Йованович.

вариант на текста ми от преди време

Сръбският автор Михайло Пантич със сборник разкази

by diyana ivanova boeva



Прочетох сборника с разкази „Ако това е любов” на сръбския писател Михайло Пантич и си спомних „Бележка за Името на Розата” (Умберто Еко):

... „Мисля си за състоянието на мъж, който обича твърде образована жена и знае, че не може да и каже: „Обичам те безнадеждно”, защото знае, че тя знае (а и тя знае, че той знае), че тези фрази Барбара Картланд вече ги е писала. Все пак, има едно разрешение. Той може да каже: „Както би казала Барбара Картланд, обичам те безнадеждно”. Така избягвайки фалшивата невинност, ясно казвайки онова, което не може да се каже по невинен начин, той все пак ще е казал на тази жена онова, което е искал да и каже: че я обича и че я обича във време на загубена невинност. Ако се включи в играта, жената ще е получила обяснение в любов. Никой от двамата събеседници не ще се чувства невинен, те и двамата ще са приели предизвикателството на миналото, на вече казаното, което не може да се отстрани, двамата съзнателно и с удоволствие ще заиграят играта на иронията... Но и двамата отново ще могат да говорят за любов”. (У.Еко)

Проф. Пантич не натрапва своя академизъм, а го втъкава дълбоко в разказите си. Интелектуалец – видимо е. Играта и иронията са част от цялостното усещане на сборника, заедно с онова "минало", което неизбежно ни прави малко или много наивни. Авторът сякаш умишлено страни от „тежкото” писане, но и концептуално създава истории за света около нас – градски свят при това.
За сборника на Михайло Пантич. Техника на писане и алюзия към една реалност, която не носи сантимент, не хваща за гърлото, не вие люто , не се депресира, халюцинира (тази реалност). Нещата се случват, заради писането и разказването. Сръбският автор не ни въвлича в чувстване и съчувствие – показва фабулите си наяве и сякаш изкупва от сенките на миналото не трупове, а герои – болни от рак и любов. Ако това е любов? Иронизира, влияейки на бедния ми ум, показвайки не декорация или пълнокръвно реагиращи герои, а образи на границата на безнадеждното... Ако това е безнадеждност!
Дунавът е реката, съблазнила писателя. Жените са скапани фемистки, които все се колебаят (а и основният герой-мъж е някак по хамлетовски болен). В сюжета някои от нежните създания умират – след като са правили любов за последно. Друг вариант е да изчезнат нанякъде и след близо двайсет и повече години да се появяват пак. Точно обяснение за връзката между котката и феминистката не е дадено.
Мнимата автобиографичност на Михайло Пантич граничи с безразличие към собственото. Любопитно представено. Ясно и явно присъства силуетът на пропадането и падането от балкона, което е равносилно на това да потънеш в Дунава. Дъно обаче несъществува. Всичко е безметежно и ненадейно – като всекидневното случване. В крайна сметка не светът се променя, а ние се променяме в черната събота или по време на разходката в сряда. Винаги нещо се случва, което раздвижва махалото, кара ни да бъдем будни и да търсим историята, похвата, мнимите залези, иронията и обяснението... в любов.

Михайло Пантич. Ако това е любов. ИК Колибри. Сф. 2009 г.
превод от сръбски на български: Русанка Ляпова


The Serbian writer Mihailo Pantich with his collection of short stories

By Diyana Ivanova Boeva

I read the collection of short stories “If This Is Love” by the Serbian writer Mihailo Pantich and remembered “A Note on the Name of the Rose” (Umberto Eco):

… “I think of the state of a man who is in love with a very educated woman and knows that she is incapable of saying, “I love you hopelessly,” for he knows that she knows (and she knows that he knows), that all these phrases have already been written by Barbara Cartland. Still, there is a solution to the stalemate. He could say, “as Barbara Cartland said once, I love you hopelessly.” Thus avoiding a false innocence, clearly verbalizing what cannot be said innocently, he would have told that woman what he wanted to tell her, and namely, that he loves her and does so in a time of lost innocence. If the woman in question chooses to play along as, she will have received a profession in love. Neither of the two parties will be innocent as they both will have accepted the challenge of the past of the already said, which cannot be done away with. The two, quite consciously and contentedly will play the game of irony… But the two will be able to talk about love once more,” (U. Eco)

Professor Pantich does not impose his academism, but rather instills it in his short stories, being the intellectual that he is. The play and irony are part of the total sensation invoked from reading the short story collection together with that “past”, which inevitably makes us more or less naïve. The writer of the collection seems to stray away from “heavy writing”, but also conceptually creates stories about the world around us – an urban environment at that.
About the short story collection of Mihailo Pantich. He uses a writing technique as an allusion to a reality which does not evoke sentiments, grasp by the throat, wail wildly, depress, or hallucinate (this reality). Things happen as they do because of the writing and telling itself. The Serbian writer does not entice us into sympathizing or emphasizing – he makes an open display of his plots as if redeeming shadows of the past not of corpses, but characters – cancer-stricken and love-stricken. If this is love? He He uses irony stirring my poor brain into thinking, showing not a decoration of full-blooded acting characters, but mere images on the border of hopelessness… If this is hopelessness!
The Danube is the river which has seduced the writer. The women in the stories are abject feminists who are forever faltering while the main character – a man is somehow sick in some sort of a Hamlet manner. In the stories, some of the gentle, tender creatures die after having consumed their love for the last time. Another possibility open for them is to disappear somewhere and to reappear in about twenty or more years. There is no precise explanation provided for the connection between the cat and the feminist. The make-believe autobiographical style of M.P. borders on the indifference to the self. Curiously reproduced is the clear presence of the silhouette of the falling out of or through the balcony, which equals sinking in the Danube.
There is no bottom to be found, though. Everything is fleeting and unexpected, just like the happenings of the every-day. After all, it is not the world that is changing, but us on a Black Sabbath or while taking a walk on a Wednesday afternoon. Always something happens to sets the pendulum into motion, keeps us on the alert seeking history, ephemeral sunsets, irony and the profession… in love.

Michailo Pantich. If This Is Love. PH Colibri, Sf. 2009, translation from Serbian in Bulgarian by Rusanka Lyapova.

Моника Янева преведе сръбския сюрреалист Марко Ристич

След прочита на „През праговете на съня” ми трябваше ден и една нощ, за да възкликна: „Да живее сюрреализмът!”. Не преигравам – за толкова време осмислям фактите и действителностите. Най-важното е поезията да те накара да повярваш на автора и откривателски да се насочиш към други четения и творци. Да го повториш отново (четенето), без да харесваш самата кауза на сюрреализма – примерно (или нещо трето). Да съзнаваш, че откриваш нови светове. Свои и чужди. Безкрайно си личи, ако поетът не си вярва. Тогава и аз не му вярвам. На Марко Ристич може да се има доверие, заради приключението, което подарява.
„Евангелието на безпорядъка” (Камю за сюрреализма) е в пълен порядък в поезията на Марко Ристич – осъден веднъж на смърт, дядо му е четирикратен премиер-министър на Сърбия (Йован Ристич – 1831-1899), а баща му е известен столичен юрист. Марко Ристич е аристократ по душа и умисъл. Линията на живота му криволичи между Андре Брьотон, Пол Елюар, Салвадор Дали, Андре Тирион – все негови приятели. Марко Ристич обявява съществуването на сюрреализма във Франция в своето сръбско списание „Свидетелства” ("Сведочанства" - 1924-1925 г.). Там той прописва за първи път автоматично на сръбски език. В Париж пък създава (в апартамента на Брьотон) първата сръбска инсталация, вдъхновена от африкански маски и фетиши. Завърнал се от френската столица, той активно се включва в белградския литературен и културен живот.
Вътрешното приключение е част от магията на поезията на Марко Ристич, граничеща със съня и параноята – илюзиите и мнимите пиедестали на съществуващото „вчера”, което може би е „утре” или „днес”! Вероятна действителност или наддействителност? Само „моя” при това. За Марко Ристич „многообразната функция на литературата се свежда до едно – да помогне на човека”. Именно чрез морала поетът разбира смисъла на сюрреалистичната революция.
Сюрреалистите разработват цяла поредица техники, позволяващи да се заобиколи цензурата, която действа върху духа ни. Основното е автоматичното създаване, което принуждава ръката да пише под пряката диктовка на несъзнателното, без грижа за привидната абсурдност на създадения по такъв начин текст. Присъстват разкази на сънища, хипнотични видения или пък игри – като прочутата cadavres exquis. Движенията към истинската свобода са дълбоко диалектически и сложни, многообразни – твърди Марко Ристич, нееднократно подчертавайки, че на античовешката реалност целенасочено следва да се противопостави ирационалното. Изкуството трябвало да се завърне истински към естествеността на живота и да го лиши от изкуствеността на догмите.
Моника Янева определя „Турпитуда” за високо постижение на автора, на сръбската литература и на европейския сюрреализъм. Поемата е остро полемична и в нравствено-естетическите си, и в социалните си аспекти.
....

„.... Пейзажът на юноществото не се е покрил с пясък в зряла възраст...” – така казва Брьотон, отчитайки, че сюрреализмът твърде много допринася за моделиране на съвременната чувствителност.

Марко Ристич. През праговете на съня. Избрани стихотворения и поеми. Изд. Захарий Стоянов. Сф. 2008г.