Наталия Ч-З: Дълбокото чувство на отговорност отличава художника от любителя

Наталия Ч-З (втората от дясно наляво) на откриването на изложбата си

Наталия Ч-З (Чичкина-Зайцева) идва от Улан-Уде, Русия. Сама избира за себе си съкращението Ч-З. За първи път представя своя персонална изложба в България и то в град Балчик. Казва, че тук на творчеството й са се отзовали сърдечни и добри хора, получила е покана от Художествената галерия в белия град. Преподава живопис в школа за социална адаптация на деца с увреждания. Лауреат е на международни изложби и конкурси. Пише доклади за различни форуми.

художникът

Решава да стане художник, когато разбира какво я кара да действа, когато разбира, че не желае да копира света заради красотата и да угажда на взора на зрителя. Става художник, за да излезе от скуката. Желае да събуди нещо дълбоко скътано у човека и да насочи вниманието му към скритото. Учила е десет години за художник и твърди, че това е било крайно безинтересно, но нещо я води по този път.

Моето общо впечатление е, че художниците трудно артикулират и обясняват каквото й да е по своите изложби. Наталия Ч-З обаче може да говори задълбочено и интересно по доста теми. Изглежда балансирана и земна, а картините й са смесица от космичното и човешкото начало. Това не поражда дисбаланс, а някакво съзвучие и простота. Не знам как се постига подобно въздействие, но го открих в големите и малките й платна. Наталия има свой подход към симетрията в своите картини. Подрежда така фигури и алюзии, че задава не последователна, а фрагментарна история.

Професионалната трудност за Наталия е свързана със стремежа й с лекота да представя сериозни неща, да не се бои от хората, от осъждане и неразбиране. Твърди, че вдъхновението е еднократен бонус, чрез който художникът закрепя в паметта си опитът от получаването. Художниците често оправдавали своя мързел с липсата на прословутото вдъхновение.

Наталия ме печели със своята скромност и нежелание да се подписва на картините си, защото вече се е подписала с това, което е създала върху платното. „В края на краищата това е неприлично, нищо не ни принадлежи, ако сме творци” – споделя художничката.  

жанр и смисъл

Художниците отнасяли творчеството й към сюрреализма, с това Наталия не се съгласява. Счита себе си за „закостенял реалист”, защото реалностите биват различни... Тя рисува това, което вижда. Наблюдавам я и си мисля: рускинята има остър ум, чувство за хумор и интелигентност. Това е видимо и от платната й. От начина, по който ги „пълни” с идеи и емоция. Сред картините й се усещам малка, но не и невидима. Има един плаващ лиризъм и ненатрапчивост, който лъха отвсякъде. Тя е художник, който не се бои да изразява себе си. Експресията в платната й е тласък, а не „забивка”.

Според Наталия жанрът, в който представя творбите си не е важен, защото той е интрумент за предаване и реализация на мисли, идеи или чувства. Съгласявам се, че в една картина може да се използва и пейзаж, и анимализъм, и портрет, но разсъждавам като пишещ човек... Тя продължава: „Същото е с направленията в изкуството: може в една и съща картина да се използва и твърд класически реализъм, и чувствен импресионизъм, и символизъм, каквото й да е!”. Оглеждам се наоколо, изложбата й не „звучи” еклектично и претоварено. Добра избирателна пропускливост на ниво цветове и образи, умее да заключва „края” и да го оправдава.

Наталия допълва, че обича да използва безкостните и гъвкави „рисувани герои”, което било предмет на неразбиране и неприемане у някои фанатични професионални художници (смее се)...

духовното начало

Липсва тяга и притворство в картините на Наталия. Ясно е, че светът е такъв какъвто е, но трябва да се стремим да го направим по-добър. Големите имена (писатели,  художници, мислители), без изключение и от всяко време, се стремят към това. Средствата и методите им са различни.

Очаквано, Наталия казва, че за развиващите се хора културата винаги е култ на духа над тялото, „и ако човечеството отново тръгне по най-простия път на механизацията и духовна леност, какво, тогава за пореден път ще падне една цивилизация, и ще дойде друга. Тук няма нищо ново”.  

Твърди, че картините й са създадени за хиперчувствителни хора.

„А който иска да се докосне до творчеството ви, а не е такъв?”

Отговаря, че в такъв случай на помощ идва способността да се мисли образно, а не последователно...

Не се съгласявам с твърдението (но премълчавам), че във всички времена високите и качествени послания принадлежат на художниците. Вярно е обаче, че в творбите на най-добрите има енергия, вибрация...  Бих добавила спазъм и страх, че се задава „всичко” само в една картина...

Умело рускинята развива своята теза, че днес особено остро се изисква качествено и бързо развитие на личността, на човека, на самия художник. В нашия информационен век се ускорява количеството развлекателни визуализирани предложения, настъпила е епохата на потреблението... А в противовес на развлеченията и деградацията, чувствеността е жизнено необходима алтернатива...

Важно е какво художникът носи, предлага и дава на света. Свят, в който има прекалено много страх... – продължавава Наталия. 

Изложба НЕОХРАНЯЕМА ЗОНА 2013

Сред неохраняемото пространство в ХГ в гр. Добрич ще откриете:  графичен дизайн, анимация, илюстрация, живопис, рисунка, фотография, видео, инсталация, архитектура. Така накуп звучи амбициозно и в първия момент невъзможно да се види съзвучието в различието. С любопитство пристъпих в галерията. Чудех се дали ще е колажно и еклектично видяното – на парчета, санкции и деформации, или ще е видимо дейното и леко начало. Куратор на изложбата е Димитър Трайчев (събрал общо 36 художници от Варна и няколко от гр. Добрич). Нямах чувството, че разглеждам музейни експонати или пейзажи с линия на пресичане – по-скоро „фрагментите” бяха като отломки, принципът на ненадейност ме извеждаше от едното в другото пространство. Дадох си сметка, че заради това свободно излизане и влизане между стените на идеите – нямам пажове и пътеводители. Не съм охранявана от авторитети за вкус и институционалност.

Себеизразяването на дизайнерите-художници сякаш присъстваше нацяло в една композиция на Георги Демирев, на която не разбрах „името” (не че е нужно да има такова). Привличането и отблъскването в тази картина, задаваха един макиаж от травми и различия, които присъстваха накуп в цялото. Борбата между фигурите на Демирев приключваше в онази малка значка на Самуил Стоянов, в която кръгът се затваря като банцинг на струг, правейки редки и резки кръгове.

Опитвам се да кажа, че изложбата, която видях е асоциативна (задава след себе си) и само на пръв поглед е преднамерена. Представянето на изложбата от изкуствоведа Румен Серафимов,  ми се стори малко общо. Не можем да говорим, че нещо е „високо” (или ниско) или е с художествена стойност (та било то и голяма) – така се размиват нещата.  

В цялото не открих революция – а рецепция, която превръща художниците в съхранители на норми (да речем, когато изработват плакати за представление и се съобразяват с артисти, сюжети...). Или даряват с живот бодливата тел (може би беше някаква метална сплав), превръщайки я в инсталация. Разумното начало пък бе положено в ръцете и очите от онези три фотоса на Мира Арнаудова. Какъв перфектен асонанс и рефлексия на окото на фотоапарата. Пиша по памет в момента – няма как и да снимам на подобно място, но ми се искаше да щракна фееричния плакат на Кирил Златков – този на жената с белите дрехи и чашите за кафе...

Не мога да "разчета" 36 художници (взети заедно) или да разбера и открия поединично посланието им (не и за толкова кратко време). А и не е такава идеята на подобен род начинания.  Впечатлих се от устойчивостта на цялото – от примеса на норми и съпротиви, на различни представи, които се обединяваха само видимо. Човешко и истинско послание излъчи тази изложба: да пазим собственото си пространство, означава да зачитаме това на другите. Много ясно и семпло.

Не знам къде и в какво точно е мярката при дигиталното и обработката на „материята”. Не знам и какъв е този късмет да можеш да фокусираш и нацелваш обекти, по които после да мислиш и обработваш. Нямам и на идея как се запазва нюансът между резките тонове в картината. Неудобно ми е да се върна трети път в изложбата да догледам. Бих си поръчала обаче малка дървена маса. Леко олющена. Ножче за хартия. Дървен стол с възглавница, която да  пази кръста ми. Бял лист хартия и химикал от двайсет стотинки. Така би изглеждала моята инсталация. 

by diyana ivanova boeva

"Магията на дървото" от Димитър Костадинов

Разгледах интерсна изложба от дърво.
Мисля си, че да ваеш парче дърво, е по-опасно, отколкото да застанеш пред купчина глина или бяло платно. Дървото „държи” на себе си - там е причината, има сила и смисъл, които не се припокриват винаги с фантазията на художника, изискават съобразяване. Дървото е готова форма, защото има мирис и цвят, има живот у себе си и сякаш иска да го ласкаеш някак. Да го усетиш.
Дървените пластки на Димитър Костадинов пазят за себе си един първоначален смисъл. Не бих казала, че разказват природни истории, а по-скоро, провокират с гладката си повърхност. Докоснах всички пластики по ред. Само студените експонати не се пипат или се гледат отдалеч. На допир всички фигури бяха еднакви, но с различни улеи и извивки, с различни пътешествия и настроения, с различни разочарования и смисъл...
Допускам, че дървото може да бъде унищожено от много обработка, но Димитът Костадинов запазва баланса, така нужен в изкуството, вероятно това е и спирачката в сферата на въображението – наричам я дискретност на ставащото, т.е запазване нещичко за читателя, зрителя, разглеждащия. Ако дискретно и с мисъл подхождаш към „своето”, разчиташ на възприятията на околните и най-вече ги уважаваш.
Не обърнах особено внимание на имената на пластиките. Дадох им свои понеже.
Убедих се, че изкуство не винаги се прави с остроумие или хитрост или свръхзаложби и провокации - умишлени и ненавременни. Ако авторът или художникът (на нещо създадено) ме оставят "на мира", има вероятност да разбера повече или... или да пожелая да докосна всичко наоколо (за ужас на куратори и музейни работници).

Дървените пластики (от липа, софора, топола, ясен и др.) можете да видите в ХГ в гр. Добрич.



by diyana ivanova boeva

Спартак Дерменджиев в галерия „Астри"

by diyana ivanova boeva



Докато разглеждах изложбата „Стената”, си мислих, че Стената е посегателство над собствената ми глава. Като засилка на разума над видимостите и очевидностите. Притегляща изложба. Счупваща съпротивителната сила, прекършваща волята и хипотезата, че мога да разбия стената на… парчета. Сблъсъкът е перманентен и в същото време е на пресекулки и засилки. И не става дума за биковете-метафори – нито за цвета на тишината, когато се „счупвам” – не помня на колко парчета. Не винаги ги броя.
Самотно занимание е тази определено социална изложба. Въздействаща, нехвърковата и не-цветна. Размисълът няма цвят, нито са му нужни резки и силни движение. Не движението е в основата, а силата (и тежестта) на застиналостта, които са част от усета към пластиката. Заклещен и непридирчив – човек не вещае съдбата си. Гледах и асоциативно си спомних за „Бариерата” на Павел Вежинов. Ако не можеш да пробиеш стената пред себе си, се опитваш да „летиш” – отвъд бариерите, нагоре... Само че и за там „пропуски няма” – внушава художникът. (Който ми направи впечатление на свободен и мислещ човек,прослушвайки интервютата му.)
Тогава без перспектива ли са линиите в пластиката на Спартак Дерменджиев и доверието към усилието (нашето)? Там е работата, че перспектива има. Похлупаците са вид преграда и създават лъжовно усещане за мнима сигурност. „Приближаването” на небето до собствените представи е част от страха и липсата на отскок. Протежението нагоре е като протягането – носи и изненади. И съвсем не на хаос е копаенето на заклещения граф Монте Кристо, защото страстта към отмъщение (примерно), може да се окаже спасяваща. По-добре от безразличието. И застоя. Все внушения от изложбата, в която небето е в сянка и огледален образ на затъмнението наоколо.

Принизяването няма диалектически уклони - липсват му дилеми понеже.


Pink Floyd

Рисунки от Париж в галерия "Париж"

Изложба на Росен Марковски



Отрязък време и живот в Париж.
Рисунките на Росен Марковски са като халюцинираща фантазия. Или по-скоро като улична фотография. Уловени детайли, задействащи механизма на въображението, който е като механизма на времето. Неоткриваем. Животът на улицата е стилизиран, екранизиран даже. Декоративен. Движението, което улавя художникът, е превърнато в позициониране и не-застинало състояние. Човекът е в центъра, а не пейзажната „дрямка” на разказвача, защото Росен Марковски улавя и дистанцирано (и като с длето) размества всячески пластовете на всекидневното. Видяният образ е примесен в едно странно триединство – обектът, огледалото и … представата за виждащото се. Някъде там в триизмерното е и художникът.
В обсега е Париж и неговото случване. Динамична изложба, подаряваща не цветове, а пластика и странна хармония в тази забърканост наоколо. Иначе не ме напусна усещането за "сепия", носещо ми някакво ретро изживяване за истинност…
Абстракцията на Росен Марковски очовечава хората – приближава ги един към друг, раздвижва всячески възприятието.
Галантна изложба – с финес и самочувствие. Реалностите препречват пътя и подаряват балансирано усещане за действителност. В тази връзка изборът е на възприемателя: т.е между моето усещане и представа за Париж и това на художника!

филмчето за Париж и рисунките от изложбата

by diyana ivanova boeva

Изложба на Миню Бонев в галерия "Алтерего"

Харесах картините този художник. Възприятие от моя страна (не съм познавач или специалист) - сториха ми се близки като тема и модел.Пастелност и мекота. Без огрубяване на детайла и рисунъка. Някак усещането за действителност е овално. Пътешествие по брега, в лодката, небето... Картините не задават абстракция, а се концентрират върху обекта или множеството такива... Просто ме впечатли липсата на агресивност и умишлено дирене на послание."Звученето" е естетическо, без да е крайно изкуствоведско и преднамерено.
Линиите са ясно очертани - небето си е небе, а изборът на лодка е като преминаване през тунела на дните. Непредвидимо.
Синевата си е синева, а не пепелява и нечиста материя, която всеки момент ще падне върху ми...
Изчистени пространства като емоция и усещане. Kласически нюх за детайла.







by diyana ivanova boeva

Френска импресия: Изложба батик

Ученици рисуват върху плат
восъкът върху платната запазва цветовете и не им позволява да се "разливат" (батик може да се изработи и чрез вързване и отпечатване)

Юлия, 16 г., Айфеловата кула

Христина и Славена, 15 г., Катедралата

Станислава, 17 г., Дамата с розовия чадъре 

Теди,16г Кулите на Версай

Катя, 14 г., Петелът

Марина и Ясена, 15 г., Витраж

Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът - о не! - тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.

Из "Поетическо изкуство" (Пол Верлен)