Докато разглеждах изложбата „Стената”, си мислих, че Стената е посегателство над собствената ми глава. Като засилка на разума над видимостите и очевидностите. Притегляща изложба. Счупваща съпротивителната сила, прекършваща волята и хипотезата, че мога да разбия стената на… парчета. Сблъсъкът е перманентен и в същото време е на пресекулки и засилки. И не става дума за биковете-метафори – нито за цвета на тишината, когато се „счупвам” – не помня на колко парчета. Не винаги ги броя.
Самотно занимание е тази определено социална изложба. Въздействаща, нехвърковата и не-цветна. Размисълът няма цвят, нито са му нужни резки и силни движение. Не движението е в основата, а силата (и тежестта) на застиналостта, които са част от усета към пластиката. Заклещен и непридирчив – човек не вещае съдбата си. Гледах и асоциативно си спомних за „Бариерата” на Павел Вежинов. Ако не можеш да пробиеш стената пред себе си, се опитваш да „летиш” – отвъд бариерите, нагоре... Само че и за там „пропуски няма” – внушава художникът. (Който ми направи впечатление на свободен и мислещ човек,прослушвайки интервютата му.)
Тогава без перспектива ли са линиите в пластиката на Спартак Дерменджиев и доверието към усилието (нашето)? Там е работата, че перспектива има. Похлупаците са вид преграда и създават лъжовно усещане за мнима сигурност. „Приближаването” на небето до собствените представи е част от страха и липсата на отскок. Протежението нагоре е като протягането – носи и изненади. И съвсем не на хаос е копаенето на заклещения граф Монте Кристо, защото страстта към отмъщение (примерно), може да се окаже спасяваща. По-добре от безразличието. И застоя. Все внушения от изложбата, в която небето е в сянка и огледален образ на затъмнението наоколо.
Принизяването няма диалектически уклони - липсват му дилеми понеже.
Pink Floyd
Няма коментари:
Публикуване на коментар