Bajaga i Instruktori - Verujem ne verujem

Van Gogh - Skacem skaci

С Мими в Пилос, Гърция

Това лято

Aнтон Баев за Литературния фестивал "Про-за Балкани" в Скопие

 Мое интервю с писателя, публикувано в Портал "Култура"

ЛИНК

Вечните булеварди

by diyana ivanova boeva

„Каля Викторией” на Чезар Петреску (1892-1961) е роман за Букурещ от началото на миналия век. Роман за големия и чудовищен град, който според автора, само отнема. Отнема - красивата съдба, бъдещето, мечтите, живота... всичко.

Известният булевард „Каля Викторией” е превъплъщение на размириците и мислите на героите. Този дълъг криволичещ булевард е ням свидетел на мечти и разочарования, на светли надежди и подли кроежи, на възходи и падения. Булевардът е като живо същество и е част от съдбата на хората.

Много въздействащ роман. Размирен и красив с описанията си на вечния Букурещ. Чезар Петреску обаче опровергава митовете за големия град-мечта, наричан „малкия Париж”. Този „Париж” в началото на XX век носи смърт, агония, фалш, пустота и безпътица. Безкарйно много компромиси се налага да прави сем. Липан от романа. Липсва им и дозата безскрупулност, за да оцелеят. Провинциалното семейство със свои порядки не удържа на порока и изнудването. Неподкупният Липан (бащата) става ненадейно главен прокурор, избран заради своя кротък нрав и наивност, изявена чрез чувството му за справедливост. Синът му Костя търси своето място и напуска дома, защото е непримирин бунтар и дълбоко ненавижда лъжата и фалша. По-голямата сестра - Ани Липан се омъжва без любов и се превръща в една от многото „атракции” на Букурещ. Сабина Липан (другата сестра) със своята жизнерадостност и душевна чистота връща към живот повлияната от морфина Виорика, но погубва себе си. Журналистът Озун забравя бляновете си и продава своята независимост... Сякаш жертвите на града са жертви и на Булеварда, който е свидетел на всяка драма, на всяка усмивка или надежда. Позицията на Чезар Петреску е крайна и непримирима – големият град е пагубен, той убива и не оставя нищо от човека.

Прякото противопоставяне село-град липсва или поне не е изявено явно. Авторът изцяло представя атмосферата, улиците и хората на Букурещ. Шумът на роклите, поривът на душите и невъзможното пребиваване и оцеляване в една среда на измама, човешка нищета и бедност.

Паралелите с днешната българска действителност са неминуеми. Все едно Чезар Петреску пише за нравите в днешна България. Подкупни прокурори и юристи (с ум на герои от анимационни филмчета) - с тефтерчета и без тефтерчета, в които с инициали отбелязват кой да бъде „унищожен” и кой да бъде „спънат”. Това веднага ми напомни за двама герои от книгата – богаташът Йордан Хаджи-Йордан и властникът Джика Елефтереску, обвързани с мръсни сделки и дела. И в романа са видими продажните журналисти, сменящи много бързо позицията си според „вятъра”. Пошлите интриги, зад които се крият сделки и интереси... Фантазията на Чезар Петреску за социалната неправда все пак е в определени граници. С две-три изключения, героите в книгата имат някакви остатъци на вяра и човешко достойноство, за разлика от нашите властници с инициали и прякори. Все пак книгата, силно изобличителна, не е гротескна или саркастична, не е и фейлетонна. Романът не е сплав от съждения, а разказ за неправдата в големия град в началото на миналия век и невъзможността героите да просъществуват заедно със стремежите и мечтите си.

Румънците обичат и четат своята литература. Бих казала, че за пореден път разбирам и проумявам тази читателска обич. „Каля Викторией” е обгърната книга, шеметно урбанистично четиво на един от популярните им разказвачи. Пак модернист като Л. Ребряну и М. Елиаде, само че не така математически изчислен като писане. Чезар Петреску„подготвя” малко повече определени действия в романа, открива се и е лек мелодраматизъм. Книгата е „спасена” чрез майсторското преплитане на фабулите и времевите пластове и най-вече от дълбокия и проникновен смисъл - от истинското и нескрито човешко съчувствие, което не е изказано напряко, а е част от романовата структура и „мисъл”.

Тъжна и много впечатляваща книга с име на един от най-известните румънски булеварди: „Каля Викторией е на път да изчезне. Всичко се измества в други посоки, към още празните, ненаселени, почти пусти булеварди. Утре, в други ден ще опустее и Каля Викторией...” (Чезар Петреску).

...

Все пак този град не е лишен от памет. Ръмънският автор го доказва.

Чезар Петреску. Каля Викторией. Изд. Народна култура. Сф. 1972

За "Последен влак за Истанбул" от Айше Кулин

by diyana ivanova boeva

Айше Кулин е съвременна турска писателка на биографични романи. „Последен влак за Истанбул” е действителната история на няколко турски дипломати, спасили голям брой евреи по време на Холохоста. Кулин пише увлекателно и стройно. Не е на висотата на Орхан Памук или на Филип Рот, който също засяга ”еврейската тема”, но пък историите й държат читателския интерес от първата до последната страница. Сюжетът тече динамично и по време на Втората световна война, също така на различни места: Истанбул и Марсилия, Анкара и Кайро, Париж и Берлин. Селва е дъщеря на един от последните османски паши, високопоставен сан в имперската държавно-политическа йерархия. Тя се влюбва в млад евреин, Рафаел, но семействата им се противопоставят на този брак. Селва и Рафаел заминават за Франция, но и там не са спокойни. Хитлеристкият терор подлага на опасност живота на евреите в цяла Европа.  Селва и Рафаел също попадат в хитлеристката хватка. Кулин разказва как Турция отчаяно се опитва да избегне участие във войната и опасно лавира между страните от Тристранния пакт и Съюзниците.

Очевидно идеята на Кулин е да покаже „личното”, заедно с „общественото”. Двете сюжетни линии вървят успоредно. Романът е опит да се представи една доста светска Турция. Даже бих казала и въображаема, затова и литературна, що се отнася до семействата на героите.  Очевидна е симпатията на Кулин към консервативните и богати турци, защото героите са образовани, всеопрощаващи и благородни, някои успяват да преодолеят и своите предразсъдъци. Жените са доста разкрепостени. Без пряка връзка, неволно си спомних „Сексът и градът”, и светът, в който нещата се случват, както ги наумиш. Можеш да живееш, казваш и обсъждаш цяла плеяда от въпроси и вълнения. Но това не означава, че реалността е точно такава. Реалността е пожелателна в изкуството, да. И не че литературата трябва да отразява обективно – достатъчно е да го прави талантливо. На Айше Кулин й липсва нещо много малко и съществено като писател. 

 Светът на Орхан Памук обаче е невъобразимо „вътрешен”, ориенталски, екзистенциален. И всичко това на фона на страхотни описнаия на Истанбул, джамиите и минаретата. Орхан Памук не бяга от религиозното, своето – автентичното. Помня как образите от „Името ми е червен” се стелят, пристигат и остават за дълго. Орхан Памук „не се бои”, изглежда доста по-свободен и непредубеден от Айше Кулин, която определено има талант за автобиографични романи, но сякаш не успява да се потопи (и възползва) до край от света на привидението и смисъла на „своето”, към което се е насочила като автор. 

Айше Кулин. Последен влак за Истанбул. Изд. Intense. 2012
превод: Кадрие Джесур, Хюсеин Мевсин

Неoбозримото влюбване в „Сватба в небето” от Мирча Елиаде

by diyana ivanova boeva

Естествено, че става дума за романа „Сватба в небето” на световния учен Мирча Елиаде (1907-1986), чието име се споменава с тези на още двама румънци: Емил Чоран и Йожен Йонеско. До края на живота си Елиаде завежда създадената специално за него Катедра по история на религиите в Чикагския университет. 
...

Ситуацията, около която се развива сюжетът, е класическа: двама мъже разказват за една жена. Много румънска книга – особено в частта за фаталната жена, която задава смисъла на съществуването. Веднага си спомних за „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” на Камил Петреску , както и за „Чуляндра” на Ливиу Ребряну и „Как да забравиш една жена” на съвременника ни Дан Лунгу...

      Една нощ събира Мавродин и Хаснаш в съкровеността на изповедта. Мавродин разказва за най-странното,  мигновено и страстно преживяване през живота си, свързано с магнетичната Илиана. Хаснаш споделя за идентично преживяване с Лена. Случващото се е част от загадката на битието, от смисъла и загубите, които спохождат хората. При внимателен прочит, става ясно, че Илиана и Лена са една и съща жена, която излъчва вдъхновяваща сила и одухотвореност. (Често румънките имат по две първи имена. В случая жената използва едно от имената си при срещата с Хаснаш и Мавродин.) Мирча Елиаде очертава образа на жената, която не просто спира дъха с кожата и лицето си, а задава друг ход на събитията. За Илиана-Лена „невъзможното” зачатие (или самата мисъл за дете) са свързани с някакъв неин страх, но и са част от правилото, че такива същества живеят само за себе си. Обвинителният тон липсва изцяло в книгата. И двамата мъже признават, че тази жена не може да се забрави. 

        Мирча Елиаде има изключително фин усет към думите. Не се увлича (или заиграва) с тях. Брилянтен и изящен стилист. Ритмичен, модерен и с поетичен изказ. Хладният ум на учения Елиаде е видим и в този роман, защото в света на езика няма компромиси. Мавродин изрича на Илиана, нещо, кoeто звучи от името на самия автор: „Ще настъпи часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература”.  Т.е „със сдържан, ясен стил и все пак прочувствено”, казва героят, допускайки, че това ще се хареса на Илиана. 

      В романа се налага и общото внушение, че в подобен род обсебващи взаимоотношения, за мъжа няма свобода и покой. Мавродин е писател, бохем, светски човек от Букурещ (след срещата си с Илиана, представа „да бъде”). Хаснаш е успял човек, който си дава сметка, че „емоционалната памет” не е мъжко качество, но така и не забравя, че е обичал Лена, дори след като има друга съпруга и две момчета. Илиана-Лена един ден (по различно време) изчезва от живота и на двамата. Хаснаш усеща, че тя не е жива, същото си мисли за нея и Мавродин. Загубата, в случая,  не е краят на всичко, загубата е бреме, с което трябва да се научат да живеят и Мавродин, и Хаснаш. Оказва се, че е възможно. Книгата не е мелодраматична. Илиана-Лена си тръгва по някаква странна логика на съществуването. „Тръгването” не е суета или ореол на тайнственост. По-скоро е свързано с определена липса у Илиана-Лена, с мистериозното й отлъчване от обичайното.

    „Сватба в небето” е роман, който задава литературното в пълна сила, но и „харесва” житейското като смисъл и състояние за писане. „Материалът” от действителността е рафиниран и конструиран в някаква обща сплав от аристократизъм и неизбежност (раздяла). Независимо дали чета Картареску или Елиаде (и двамата учени и писатели от световна величина), разбирам и приемам, че това са автори с интелектуална сила, разгърната мощ на ума, но и на... духа. Читателят е уважаван като крайна мярка на сътворението, като инициатор на идеи, които се раждат винаги след четенето. Вероятно това е единственият начин за постигане на истинско признание и известност от световна величина – нещо, с което могат да се похвалят румънците.  

    „Сватба в небето” е градски роман. Присъствието на Букурещ е осезателно. И не само – маниерът, аристократизмът, Първата световна война, Париж, Берлин... Илиана-Лена няма много общо с Анна Каренина – най-малкото не е омъжена жена, която се терзае по своя Вронски. Анна Каренина до героинята на Елиаде изглежда просто на една „матрьошка”. В българската литература не мога да се сетя за образ на интелектуалка с книга, която разбира от писане и е в кожата си, вдъхновяваща е и има непреодолими и истински вътрешни терзания (на това отгоре не е феминистка). Може би в първия роман на Вежинов („Синият залез”) се появяват само зачатъци на такъв тип женски образи. Спомням си и за онази жена на средна възраст (Мария), която героят на Вежинов - проф. Урумов харесва ( „Нощем с белите коне”) – тя обаче има твърде много скрупули и обременености върху си. В изграждането на образа на Ирина от „Тютюн” пък има доза морализаторстване – което е далеч от тактиката на разказване на румънеца. За прословутата Албена на Йовков  да не говорим – там нещата са повърхностни на ниво сетивност (сензитивност) в сравнение с този проникновен образ на героинята от „Сватба в небето”, а и липсва градът.

    Не става ясно какво точно се случва в душата на Илиана-Лена (защо си тръгва и от двамата), у нея има „подредба”, за която може да се гадае, свобода и възпитание, в което личният избор не се подлага на съмнение. Гледната точка е на мъжа-разказвач (и това е много интересно) – Мирча Елиаде показва сякаш и някакъв собствен опит, личи си, че е в „свои” води – мога да припомня и автобиографичния му роман „Майтрей”. Описани са страховете на Мавродин и Хаснаш – усещането, че губят себе си в тази обсебваща любов, „погледът” на другите, безсмислието и смисъла да бъдеш в подобна ситуация. Видими са и предизвестеният край, тръпката и начинът, по който чувството променя и превръща случващото се в минало. Проклетото чувство,  от което съседите не се отказват до ден-днешен. Чувството, което при тях, е съчетано с един аристократизъм на духа, високи естетически критерии за изкуството и отношение към трайното и стойностното. Сигурно така се провокира и запазва автентичността и бъдещето на таланта! Вероятно и заради това румънците имат своя световна класика (преведена и призната), която ценят и изучават задължително. Иска ми се да пропусна дежурното: „за разлика от нас”.

Мирча Елиаде. Сватба в небето. Колибри. 2012
превод от румънски: Лора Ненковска

„Как да забравиш една жена” от Дан Лунгу

by diyana ivanova boeva


Първото нещо, което ми направи впечатление в романа „Как да забравиш една жена” на румънеца Дан Лунгу е авторовото усещане за действителност и реалност, което е и своеобразен контрапункт на заглавието. Това е книга, която те държи буден или най-малкото те прави прозорлив за детайлите от всекидневието. Съвсем леко всява паника за изпуснатото и невидяното по невнимание или други причини…. Отрезвяващо звучи фактът, че „животът е игра, в която наказанията са изненади”.
Случката около която се повествува е наглед oбикновена: Анди се връща от работа и открива, че Марга я няма. Само оставената бележка свидетелства, че жената някога е била наоколо. Животът за Анди от тук на сетне се стича като déjà-vu – споменът се превръща в завладяваща игра, която не просто гради разказа, но и те кара да се замисляш за изненадите от всякакъв род и тип. И дали изобщо могат да се избегнат.
Изказът е ясен и брилянтен – това ми напомня, че най-трудно се пише, както се говори. Дан Лунгу доказва, че дълбоката емоционалност няма нужда от възклицания. (Румънската литература, за разлика от нашата, е известна на най-широката публика четящи – тaзи на английски език. Техните класици от между войните например са завладяващи и действително интересни. Не можем да се похвалим нито със своето „преди”, нито със своето „сега” пред "другите". Колкото и да се навиваме и самонавиваме в обратното – никой не чете български автори на английски. А това, че сме били толкова "самобитни" и никой не ни разбирал, са откровени глупости.)
Под съмнение остава фактът дали раздялата (поредната) връща човек към себе си. Анди е наясно, че между него и Марга е имало преграда - и това е пластът жожоба от многото кремове за разкрасяване. В паметта му от Марга не остава нито едно ухание, нито едно, което да и принадлежи: „Без съмнение бих могъл да разпозная парфюмите, които беше използвала, сладникавата миризма на сухия дезодорант против изпотяване, уханието на водата и за уста – да, но ми беше невъзможно да си припомня някакъв неин мирис. Опитвах се да се съсредоточа над потта. Но нищо. Капчиците и пот имаха горчив химичен вкус и, разбира се, миришеха на жожоба”.
Дан Лунгу е безкомпромисен към повечето влияещи и празни неща в днешния свят, като: реклами, тъпоумно изглеждащи момичета, смешните мускулести и кухи момчета, празните приказки по жълти и не само вестници, продажните журналисти, безнаказаността, липсата на минимално задълбочаване. Убиващата и инертна консумация. Откриват се и беглите спомени за комунистическото минало, защото детството на героите е тогава... Всичко това е представено зад наглед малката случка с напускането на Марга (дъщеря на виден букурещки лидер от соцминалото, преживяла и отстраняването на баща си).

Марга, беше от онези сластолюбиви и смели същества, създадени по изкуствен начин в някоя лаборатория.
Тази книга не би се харесала на феминистко-лесбийския легион от „изкуствени същества”. Би им се сторила прекомерно хетеросексуална, прекомерно ретро, традиционна, залагаща на прастарите стойности и питаща: „Защо?”. „Как да забрашиш една жена” не е книга, която съблазнява и флиртува с читателя по един популистки начин, дърпайки „струните” на инертното и събирайки читатели на всяка цена.
Елегантният женски егоизъм и егоцентризъм е разпилян, направен е на пух и прах. Без особена доза хумор. Всяка мислеща жена би се съгласила... Анди намира случайно малка бележка от козметичен магазин, чиято стойност е почти колкото целия му наем. И тогава чрез наглед простото и безобидното си дава сметка, „че нейното нехайство…. беше подкрепено от ексцентричните й приоритети”. Марга ми напомня за онзи тип жени от романите на Вежинов, които държат особено на външния си вид и лицето, само че Дан Лунгу е по-модерен, нов. Става ясно, че не е толкова лесно да бъде очернено и забравено перфектно същество като Марга. А и Дан Лунгу ни връща към крехкото нещо любов - припомняйки някак смирено истината, че любовта не винаги зависи от недостатъците на другия.
Като акорд прозвучава прозрението на румънския автор, че между двама души сякаш не може да има обяснение, разговор дори при раздяла. Сякаш най-нормалното е някой да си събере багажа и да си замине. Завинаги. Без нито едно изречение.
Самотата не се явява пряк израз на себепознание, а води до завръщане към нещата, които Анди загубва по невнимание – старите улици (са били заменени от претъпканите кафенета), малките и невъзможни напивания с приятели (с ресторантите с чужди хора)…. Въпросите за Бог май се оказват единствено с отговор…. Странно.

Финният страх с вибрации в „Как да забравиш една жена” разкрива не само нечия чужда история.

Дан Лунгу. Как да забравиш една жена. ИК Колибри, 2011
превод от румънски: Лора Ненковска

и звуков файл (oткъс)

За амалгамата в „Паника в града на светлините”

 Случването в една книга е особена амалгама. Определят романа „Паника в града на светлините” от Матей Вишниек като „постмодерна интелектуална проза, предназначена за интелектуална публика”(1). Вишниек съзнателно търсел читатели, родствени нему по дух и душевна нагласа. Да, но тук си мисля за Павич, Борхес и Еко. И не успявам да разбера защо романът на Вишниек е малко пресилено наречен „интелектуална проза”? И ако не е – какво от това. А той определено – не е. Инерцията да служим на клишета (и при четенето) се нарича предубеденост. Изобщо точно обраното – Вишниек ни предлага да поемем по собствени пътешествия и дилеми и да не се респектираме от великия в своята обремененост град - Париж. А това е и постмодерна нагласа. В тази визия за света, не авторитетите са акцент, а оразличаването на идеи, мисли, емоции, дилеми и превръщането им в… липси. Но всичко това накуп, сглобено непорядъчно и забележително точно и с умисъл. Улавят се наративните трикове на Матей Вишниек – нагласата му към фрагментарност и разцепление. Но в цялото на романа нещо ми липсваше. Мислех си за Джоузеф Хелър и „Параграф 22” – трагичното и комичното там се превръщат в две разделни възприятия, които понякога съвпадат. А и текстът е цялостен контур от възприятия, които „казват” и определят абсурда директно или индиректно. Изобщо и Павич, Борхес и Еко създават впечатление, че имат какво да кажат, че имат много какво да кажат. Че нагласата им да пробият установеностите е абсурдност, защото животът не е сплав и хомогенност (a това също е и ирония). Накъсаността (и нахъсаността) на Еко е част от лабиринта и смисъла, който задава книгата, като радикално променяща човека. Усилията на читателя са възнаградени. Такава е и идеята на постмодернизма – бунт към традиционни наративи, провокация и взаимодействие с читателя, но и нехайство едновременно. Романът на Виишниек ми „звучи” малко като брошура за Париж. Мислих си и за филма „Париж, обичам те”, в който Париж се представя фрагментарно чрез неговите забележителности, култура, конфликти... Изобщо да пишеш, а и да мислиш за Париж, е сложно и опасно…. Предшествениците, живели и родени там, са велики. И какво от това, биха казали постмодернистите! Не съм съгласна, че „Паника в града на светлините” е „реабилитация на битовото, баналното, антипоетичното...” (Пл. Антов). Та, битовото, баналното и антипоетичното ги има в твърде много текстове. Защо да се нуждаят от реабилитация? Хлебарките в световната литература нямат нужда от реабилитация. Да припомням ли насекомото от „Метаморфозата” на Кафка, което е главен герой. Ами Чезар Петреску и романът „Каля Викторией” – единствените същества, с които общува журналистът в бедната си квартира в Букурещ са хлебарките. Хенри Милър и Париж – „Тропика на рака” – хлебарките и въшките са част от обитателите на стаите, в които главният герой пребивава. Въшки се появяват в дрехите и косите на храбрия войник Швейк. Активната роля на хлебарката е най-видима в „Метаморфозата”. Битовото не се нуждае от реабилитация, нито пък антипоетичното. Не се намираме в епохата на класицизма, където се пише само за богатите, по същество литературата на 20-ти век задава проблемите за бедните. Вишниек е очевидно добър драматург и поет, но точно този роман не му е в стила или силата. Неубедителни са и дневниковите форми: „Дневникът на една гърбица”, „Дневникът на една котка”, „Из еротичния дневник на госпожица Фавиола”…. Или поне не са интересни. И Бекет в романа си „Мърфи” пише на пръв поглед безинтересно, но това е с умисъл очевидно и затова е интригуващо. През цялото време, докато четях, се борех със себе си – рехава структура (добре), сатирично отношение към политиката от миналото (добре), ироничен разказ (добре)…. И какво от това! Вглеждането в текста, ме кара да си мисля, че това е плах роман, звучи като първи опит, но не и като пробив в полето на великите. За стихотворението „Корабът” в края няма да коментирам нищо. Или аз не разбрах превода, или причината е друга. И при модернистите, и постмодернистите внушението е важно, а не само казването. Вишниек не успява да ме изведе от един наратив и да ме въведе майсторски в друг (oчевидно е, че се опитва да ги редува). Вероятно това е бедата на романа. Писателят задава твърде много signifier/ signified. Задаването на твърде много знаци може да бъде и интелектуално предизвикателство, но текстът трябва да "върви", да се редува, да се премята и следва "правилата" дори когато ги отрича. Това се нарича подчиненост на писането. В „Паника в града на светлините” обаче имаме разпръсната мозайка, която си остава пръсната. И не в еклектиката, тук е бедата, а в смисъла на изреченото. Или липсата на такъв.

 1. Людмила Григорова. За хаоса, за паниката и за... други неща. http://liternet.bg/publish26/liudmila-grigorova/matej-vishniek.htm Матей Вишниек. Паника в града на светлините. Прев. Огнян Стамболиев. Русе: Авангардпринт, 2011.

Пътят към Мангалия. Или за „Вечерта на морето” в Румъния

Брат ми и Христо в Мангалия

Alexandra Ungureanu


Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем до там са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавия и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето” в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…” – така твърдят румънците. Семпъл свят е югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняжки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско” – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон”, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени - макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие” – а и липсата на „ходещ силикон”, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето” в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето”: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите”.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата.
Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.

снимки

by diyana ivanova boeva

Феридун Андач и белите люляци. Книга с разкази

by diyana ivanova boeva

Обичлива и еднообична е „Градината с люляците” – книгата с разкази на турския автор Феридун Андач. Чете се, когато всички са заспали и в големите ни шумни къщи е вече тихо. Условие, за да можем да чуем своите мисли и спомени необезпокоявани.

За Феридун Андач се твърди, че творческото му амплоа се подхранва от прочувственото му отношение към преживяванията, спомена и паметта. Интересно е една национална литература да разчита на разнообразни автори и почерци – на гама от смисли и причудливи решения, които да потеглят в различни посоки.

Феридун Андач звучи някак човешки сред шума, надпреварата – ударите под кръста. Отрязъците живот осмислят разказваческата му позиция като припев от песен. Като един асонанс, който бяга от гърлената „алитерация” на дните, защото струпаните „съгласни” извеждат в свят на прилепи и заслепения.

Сантименталността в книгата е връзката с миналото – онова, което винаги ни кара да се обръщаме назад или като на завой да се въртим до побъркване. На едно място в своята орбита.

Това са разкази, в които фразата е като щрих. Не се набляга на външния вид на героите, а на душата и болката им. Помислих си, че турският автор прилича на нашия Йовков, но не – липсват противопопоставяния и неземни хубости, които раздират смелостта и овладяността. Феридун Андач се интересува от трепета, треперенето, слабостта и живеенето такова, каквото е - без драматизъм и желание за изначални промени. Тук вече е съвременната разказваческа позиция, отцепена от сантимента-минало и директно, приземявайки читателя в настоящето.

Няма как да се обясни (и промени), че продавачът на леблебия е влюбен в майката на героя (и от това светът не пропада) или че бащата си спомня и мисли за онази другата – първата... Нещата са такива, каквито са. Същото важи и за случването.

Фантазното и моментното е отправна позиция, а мелодията на кларнета не може да се изличи. Изобщо има едни такива точки и подсъзнания, в които Феридун Андач „доплува” смело, желаейки да заведе и нас. Като на пристанище – само че за малко и като на гости, защото пътят винаги предстои.

Напомнянето е едно – не бива да преставаме да преследваме светлината (не казвам истината), да усещаме пулсът на своите моменти… И ако случайно мъж съзре, че „в зареяния поглед надолу… се преживява една дълбока тъга”. Какво му остава – освен да я утеши… Скръбта или жената?

Впечатляващи и съвсем не днешни усещания. Нали? Приликата е с приказните моменти и сюжети, в които се крият повечето истории, писани някога. И тези, пошепнати от Шехерезада!

A как ми се допи кафе в тази градина – с люляците! Страх ме е обаче от уроки, червени конци и тъмнооки момчета!

Феридун Андач. Градината с люляците. ЦУМ – Център за универсални медии. Пловдив, 2009

превод от турски на български: Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсин; редактор – Антон Баев;

"Книга от пепел” на турския поет Йоздемир Индже

by diyana ivanova boeva

Твърде елегантна поезия. Без да е претенциозна и скрупулна. Йоздемир Индже не е пленник на думите – по-скоро те влизат в съпричастие с неговите мисли и търсят завоите и усета му към посоките на дните. Стиховете са изваяни и с модерно звучене, защото не се „съобразяват” с нашумялата и отминала „другост”, не криволичат по течението на безплодието и неистовите вопли – непременно да кажа нещо шокиращо и „цинично” – та може и да ме възприемат като оригинален. Това отдавна не провокира четящите.

Йоздемир Индже (1936) е роден в Мерсин, завършва френска филология, живял е в Париж. Преводач от френски, арабски и гръцки. Смята се за един от големите турски и европейски поети.

Впечатляващо ерудиран автор, което не го превръща в книжен и на всяка цена свободен. И друг път съм писала за онази взривоопасна въздържаност на днешните турски поети. Може да се нарече и по друг начин: вродена уважителност към случването - поезия. Или към сътворението като изначална митологема и изричане. Или липса на умишлено търсена експресия. Знам ли!

Непринудеността и плавността на стиха при Йоздемир Индже се превръщат в сентенция за живеенето и немимолетно тълкуване.

Впрочем никакво тяло не е нужно, за да бъдеш отец и инок.

Из „Водата е затворила крепостните врати навярно”

Сякаш поетът крачи из вътрешните стаи, но не на душата като по правило, а из стаите на мисълта, философията, разсъждението, стиха, ядката на съществуването. Йоздемир Индже ме напряга, впримчва енергията ми на четящ човек. Това е поет на излъчването и привличането. На допира, на растежа и порастването. Красива поезия - без „загрижеността” на символите или драмата на романтиците и звездобройците. Защото живеенето е като вятъра, понякога се случва – друг път не. С такова впечатление останах, когато четях (поне за собственото си съществуване).

Светът вече не е оазисът, който ти остави,

не знаеш кога е срещата сетна,

няма знак, никоя книга не загатва посоката.

Из „Отсам зида – една стара градина”

Човешкият и поетичният дял в крайна сметка е ето такъв:

нямам дял в хармана, и то е, за да изчезна;

защото видях заслепението на слънцето в пустинята,

не търся вече летопис за безбройните си сказания.

Из „В наследствения дял на тялото ми”

Сентенцията и смисълът за времето е част от въпроса: „Какво би значела нощта, ако мен ме няма?” (Из „Нощта скрива много нощи”).

Отговорът е един:

Нито мъртъв, нито жив съм; и четирима свидетели

нямам;

Тук не съм, горе не ме приеха: Манихей съм, живея!

Из „Ден с много утрини и много вечери”

Липсват очебийни етномоменти в тази поезия. Ясно изразени при разказвача Орхан Памук, да речем. Универсалността на Йоздемир Индже не поставя в центъра религиозната принадлежност – струва ми се, че страни дори от нея или я запазва само за себе си. На преден план излизат – мракът, писателската орбита, кодираното в гените… паметта присъства по особен начин. Затова и се налага изводът, че „градовете и свободните поети остаряват заедно”…

…

Неподходящ ми се стори единствено предговорът на Любомир Левчев. Неговите предговори принципно не ми харесват – уж трябва да създават усещане за мъдрост и емоционалност взети заедно, но почти никога не се получава. Имам остър слух и обоняние…

Преводач на поезията на Йоздемир Индже е Кадрие Джесур. Интересна личност, която изпровожда думите от единия до другия бряг… Това вече не се нарича показност, а трудолюбие и талант.

Редактор на „Книга от пепел” е Антон Баев – един поет.

Йоздемир Индже. Книга от пепел. ЦУМ – Център за универсални медии. Пловдив, 2008