by diyana ivanova boeva
Естествено, че
става дума за романа „Сватба в небето” на световния учен Мирча Елиаде
(1907-1986), чието име се споменава с тези на още двама румънци: Емил Чоран и
Йожен Йонеско. До края на живота си Елиаде завежда създадената специално за него Катедра по история на религиите в Чикагския университет.
...
Ситуацията, около която се развива сюжетът, е класическа: двама мъже разказват за една жена. Много
румънска книга – особено в частта за фаталната жена, която задава смисъла на съществуването. Веднага си спомних за „Последната нощ на
любовта, първата нощ на войната” на Камил Петреску , както и за „Чуляндра” на
Ливиу Ребряну и „Как да забравиш една жена” на съвременника ни Дан Лунгу...
Една нощ събира Мавродин и Хаснаш в
съкровеността на изповедта. Мавродин разказва за най-странното, мигновено и страстно преживяване през живота
си, свързано с магнетичната Илиана. Хаснаш споделя за идентично преживяване с Лена.
Случващото се е част от загадката на битието, от смисъла и загубите, които
спохождат хората. При внимателен прочит, става ясно, че Илиана и Лена са една и съща
жена, която излъчва вдъхновяваща сила и одухотвореност. (Често румънките
имат по две първи имена. В случая жената използва едно от имената си при срещата с Хаснаш и
Мавродин.) Мирча Елиаде очертава
образа на жената, която не просто спира дъха с кожата и лицето си, а задава друг
ход на събитията. За Илиана-Лена „невъзможното” зачатие (или самата мисъл за
дете) са свързани с някакъв неин страх, но и са част от правилото, че такива
същества живеят само за себе си. Обвинителният тон липсва изцяло в книгата. И двамата мъже признават, че тази жена не може да се забрави.
Мирча Елиаде има
изключително фин усет към думите. Не се увлича (или заиграва) с тях. Брилянтен
и изящен стилист. Ритмичен, модерен и с поетичен изказ. Хладният ум на учения
Елиаде е видим и в този роман, защото в света на езика няма компромиси. Мавродин
изрича на Илиана, нещо, кoeто звучи от името на самия автор: „Ще настъпи часът, в
който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература”. Т.е „със сдържан, ясен стил и все пак
прочувствено”, казва героят, допускайки, че това ще се хареса на Илиана.
В романа се налага и
общото внушение, че в подобен род обсебващи взаимоотношения, за мъжа няма
свобода и покой. Мавродин е писател, бохем, светски човек от Букурещ (след
срещата си с Илиана, представа „да бъде”). Хаснаш е успял човек, който си дава
сметка, че „емоционалната памет” не е мъжко качество, но така и не забравя, че
е обичал Лена, дори след като има друга съпруга и две момчета. Илиана-Лена един
ден (по различно време) изчезва от живота и на двамата. Хаснаш усеща, че тя не
е жива, същото си мисли за нея и Мавродин. Загубата, в случая, не е краят на всичко, загубата е бреме, с
което трябва да се научат да живеят и Мавродин, и Хаснаш. Оказва се, че е
възможно. Книгата не е мелодраматична. Илиана-Лена си тръгва по някаква странна
логика на съществуването. „Тръгването” не е суета или ореол на тайнственост.
По-скоро е свързано с определена липса у Илиана-Лена, с мистериозното й
отлъчване от обичайното.
„Сватба в небето” е
роман, който задава литературното в пълна сила, но и „харесва” житейското като
смисъл и състояние за писане. „Материалът” от действителността е рафиниран и конструиран
в някаква обща сплав от аристократизъм и неизбежност (раздяла). Независимо дали
чета Картареску или Елиаде (и двамата учени и писатели от световна величина), разбирам и приемам, че това са автори с интелектуална сила, разгърната мощ на ума,
но и на... духа. Читателят е уважаван като крайна мярка на сътворението, като
инициатор на идеи, които се раждат винаги след четенето. Вероятно това е
единственият начин за постигане на истинско признание и известност от световна величина
– нещо, с което могат да се похвалят румънците.
„Сватба в небето” е градски роман.
Присъствието на Букурещ е осезателно. И не само – маниерът, аристократизмът,
Първата световна война, Париж, Берлин... Илиана-Лена няма много общо с Анна Каренина
– най-малкото не е омъжена жена, която се терзае по своя Вронски. Анна
Каренина до героинята на Елиаде изглежда просто на една „матрьошка”. В
българската литература не мога да се сетя за образ на интелектуалка с книга,
която разбира от писане и е в кожата си, вдъхновяваща е и има непреодолими и
истински вътрешни терзания (на това отгоре не е феминистка). Може би в първия
роман на Вежинов („Синият залез”) се появяват само зачатъци на такъв тип женски образи. Спомням си и за онази жена на средна възраст (Мария), която героят на
Вежинов - проф. Урумов харесва ( „Нощем с белите коне”) – тя обаче има твърде
много скрупули и обременености върху си. В изграждането на образа на Ирина от „Тютюн” пък има доза
морализаторстване – което е далеч от тактиката на разказване на румънеца. За
прословутата Албена на Йовков да не
говорим – там нещата са повърхностни на ниво сетивност (сензитивност) в
сравнение с този проникновен образ на героинята от „Сватба в небето”, а и
липсва градът.
Не става ясно какво
точно се случва в душата на Илиана-Лена (защо си тръгва и от двамата), у нея
има „подредба”, за която може да се гадае, свобода и възпитание, в което
личният избор не се подлага на съмнение. Гледната точка е на мъжа-разказвач (и
това е много интересно) – Мирча Елиаде показва сякаш и някакъв собствен опит,
личи си, че е в „свои” води – мога да припомня и автобиографичния
му роман „Майтрей”. Описани са страховете на Мавродин и
Хаснаш – усещането, че губят себе си в тази обсебваща любов, „погледът” на
другите, безсмислието и смисъла да бъдеш в подобна ситуация. Видими са и предизвестеният
край, тръпката и начинът, по който чувството променя и превръща случващото се в
минало. Проклетото чувство, от което
съседите не се отказват до ден-днешен. Чувството, което при тях, е съчетано с
един аристократизъм на духа, високи естетически критерии за изкуството и
отношение към трайното и стойностното. Сигурно така се провокира и запазва автентичността
и бъдещето на таланта! Вероятно и заради това румънците имат своя световна класика (преведена и призната),
която ценят и изучават задължително. Иска ми се да пропусна дежурното: „за
разлика от нас”.
Мирча Елиаде. Сватба в небето. Колибри. 2012
превод от румънски: Лора Ненковска
