Добрият роман има задължително свой „център”. И в случая не става дума за
послание, герои и сюжет. „Центърът” е онова авторово проникновение, лично
откритие и малка истина, към които писателят ни води умишлено. „Центърът” е
рамка и простор, колкото повече нива има в конструкцията на един роман, толкова
по-труден и интересен е пътят до „центъра”.
Aко не бях пристрастна, щях да кажа, че Балчик, за който разказва румънският
автор Михаил Себастиан, е част от „центъра” на „Произшествието”. В този роман
Балчик присъства в спомените на главния герой Паул, който усеща повея на вятъра
от плажа на Балчик дори когато се намира в планината над Брашов. Балчик е и в
модернистичните платна на художничката Ан. Балчик е място, където героят се е
чувствал щастлив и жив, в пълна хармония със себе си.
На няколко пъти срещам Балчик (важен курорт за две съседни държави), а и
морска Добруджа, в румънски художествени произведения. Давам си сметка, че
благодарение на Йовков, Добруджа е поле, а благодарение на автори от северната
ни съседка е и море. А всъщност Южна Добруджа е и двете едновременно: поле и
море.
Михаил Себастиан (кръщелно име: Йосиф Хехтер)
е роден на 18 октомври 1907 г. в Браила, Румъния и умира на 29 май 1945 г. в
Букурещ. Той е писател, драматург и литературен критик, публицист, изучава
философия и право в Букурещ. Сътрудник е на списанието „Кувънтул”, където се
запознава с Мирча Елиаде. Привлечен е от вълнуващите идеи на интелектуалците от
литературния кръг „Критерион”, който включва такива имена като Емил Чоран,
Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. В началото на 40-те години на миналия век му се
забранява да работи като журналист, отнема му се и лицензът на пледиращ
адвокат, защото е евреин.
„Произшествието” (1940) е роман, съхранил атмосферата от епохата между двете световни войни и
стилистично повлиян от френските писатели Марсел Пруст и Жил Ренар. Романът
изпъква чрез модерната си конструкция на фона на плеадата от класически
румънски произвдения от епохата, експериментиращи с цветове, сензуално
изображение и психология. В българската литература се говори за „романова
вълна” от 50-те и 60-те години на миналия век. Очевидно т.нар. „романова вълна”
в румънската литература е по-рано, в междувоенния период. У нас добра
популярност от това време придобиват: Ливиу Ребряну, Камил Петреску, Чезар
Петреску, Мирча Елиаде. Със съжаление казвам, че междувоенното романове време
на северната ни съседка е по-добро като качество, идеи и разнообразие от нашето
от 50-те и 60-те. Вероятна причина е натрапчивата тежест на идеологията у нас –
с преработка или не – „Тютюн” продължава да намирисва на „производствен” роман.
И днес в литературно отношение румънците ни изпреварват: прави ми много силно
впечатление разнообразието от почерци и възможността да съжителстват заедно,
социалните и съвременни теми са им по-важни от военно-историческото наследство
и историята като документ. На това отгоре нямат и проблем с националната си
гордост, за да я изтъкват постоянно!
Михаил Себастиан избира нещо просто като
сюжет. Личи си, че не динамиката на „външното” случване е важно в разказа му.
Още от първата страница „Произшествието” ни представя пътно произшествие, чиято
жертва е млада жена (Нора) – тя е блъсната от трамвай и намира подкрепа в млад
мъж (Паул), който страда от болезнени спомени по друга жена (Ан), с която е в
процес на раздяла, като надеждата за
връщане към нея е все още жива. В този любовен триъгълник на Паул ще му се
наложи да намери себе си и да преосмисли своите представи за живота в рамките
на 20 дни: 18 декември, 1934 – 7 януари, 1935. В тази кратка сюжетна линия си
проличават писателските умения. Трудно е,
когато няма гримаси, маскаради, пушки и велики каузи, липсва и
еклектиката, която да насложи различни „области” ведно. Романът е сънен,
протяжен, детайлен, дори кинематографичен на моменти. Михаил Себастиан изгражда
апатичен герой, който обаче не е мелодраматичен, и в това е съвременното
звучене на човешката самота. В стилистично отношение книгата е „опакована” с
ясен и надежден език, който оприличавам на черно-бялото и нямо кино. Именно в
ясните и семпли проекции се вижда важното, липсва орнаментика, но не и
атмосферност. Експресията е приглушена, така по-ясно се усеща пулсацията на
романа, която гради ритъма на текста и застиването на героите.
Освен за Балчик, романът е за Брашов и
Букурещ. Столицата на северната ни съседка присъства не в един или два текста,
които съм чела. Букурещ е любимо място за описание на румънските творци:
понякога пълно с пустота и фалш, друг път с полет и желание за развитие, но при
всички положения е обичан град. При Миахил Себастиан Букурещ е с ясно очертани
топоси и линии, град, в който Паул работи като адвокат. Букурещ и Балчик са на
художниката Ан, а Брашов и планината на учителката по френски Нора. Важно е в
живота си човек да не се предпазва от меланхолията и самотата, а да ги
преминава, така ми прозвуча Михаил Себастиан. Начинът, по който допуска разказа
да стигне до нас е учудващо лесен и естетически достъпен, без преиграване и
патриархалност (последното е преекспонирана тема в литературата ни). В същото
време, лесна ситуация на произшествие няма!
В романа си Михаил Себастиан тръгва по пътя
на несъзнаваното пътешествие, инстиктивно, но не и първично. Пътешесъвие към
другия, което крие рискове, но не и гибел. До край Паул запазва една дистанция
от хората и лека инертност, което го превръща в симпатичен наш съвременник, с
малко хладен ум, той не е погубен за
живота и новите приключения. Напротив, успява да се научи да кара ски (спорт,
чрез който човек изглежда величествено), като през цялото време тялото му
пулсира за Балчик и морето...
Морализаторстването е далечно за Михаил
Себастиан. (Още една съвременна разказваческа позиция, когато става дума за
големи автори. Не харесвам мърморещите и налагащи се писатели, като че ли
книгите са за бебета, които трябва да се възпитават непрестанно...) Леко
снизходителният и небрежен тон на румънския писател ни води не само по улиците
на Букурещ, препраща ни към спомени, сънища, зимни и летни курорти, малки и
по-големи градове. В българската литература може би само Вежинов постигна този
градски фокус, описвайки сполучливо социалистическа София. Казвам като
устойчива позиция, а не като мимолетна случка или няколко разказа. Г.П. Стаматов
в друго време противопоставя столица-село, виждайки ужаса на големия град. София
„не диша” твърде много чрез българската литература, а това е сериозен пропуск и
липса на важен вид популярност за всяка столица.
Има
нещо повече, което ме води към „центъра” на романа „Произшествието”. Център,
граничещ с поредната заблуда за героя Паул (може би), който открива Нора, а
забравя Ан? Каква лежерност на съзнанието и поквара на ума. Едва ли.
Трябва ми време да помисля.
И в културни новини: ТУК
Михаил Себастиан. Произшествието. ИК „Изида”. Сф., 2017. Превод от румънски: Христо Боев
Няма коментари:
Публикуване на коментар