Рядко
научните сборници, които излизат на български, стават за четене от по-широка (а и тясна) аудитория. Мислех си, че е
невъзможно да бъда изненадана от „елитарните” дискусии, които в общия случай не
са в състояние да прокламират хуманитаристиката, като поле на идеи, променящи
мислене, свят и действителност, дръзвайки да се опълчват на установените норми,
хора и непродуктивност.
Сборникът “Антитоталитарната литература” излиза през 2009 в Издателски център „Боян
Пенев” на БАН, негови съставители са Вихрен Чернокожев, Божидар Кунчев и Едвин
Сугарев. Четох го като роман, след който имам главоболие от многото мисли,
които идват към мен. Сборникът е от статии, посветени на „другата” литература,
която е алтернативна на литературата на социалистическия реализъм (чисто
времево – 1944-1989 е в центъра). И не само, според определени схващания, "антитоталитарна е оная литература (във възможно
най-широкия смисъл на понятието литература),
която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални
изразни средства защищава насилствено потъпканите граждански права и свободи...
Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено на самата себе
си" (Вихрен Чернокожев). Коментира се, че подобно
оределение позволява да се включи и времето до 1944 г със своите инакомислещи… Мисля, че тепърва изследователите ще
уточняват границите, казусите, дефинициите...
Сборникът е
впечатляващо и образоващо четиво, с нелек, но силно концентриран, наслагващ и
разбираем език. Не става дума за представяне на гледните точки (като в
журналистиката) или за мнимите и несъществуващи истини (като във философията).
Сбoрникът „Антитоталитарната литература” измерва някаква амплитуда и обща топлина
на „тялото”. Преминавах от статия в статия, като от разказ в разказ, и не
виждах разностилие – само фиксирах смисъла и непримиримостта. Непримиримомост,
но не като ожесточение, а като споделен литературен и житейски опит, който
непременно трябва да покажем на децата си, на хората около нас.
Стигам до
извода, че функциониращото знание преминава през перипетии, празноти, за да
намери опората на другия: Иван Младенов, Никита Нанков, Елка Димитрова, Иван
Христов, Божидар Кунчев, Цвета Трифонова, Николай Аретов, Зейнеп Зафер... Това
са само някои от авторите на статии в сборника.
Споменава се
цяла плеяда български творци, някои от които са непознати за масовата публика,
като писателите емигранти: Димитър Инкьов, Христо Огнянов, Стефан Попов,
Димитър Динев, както и онези, които съзнателно и протестно са живели като
вътрешни емигранти: Радой Ралин, Александър Геров, Блага Димитрова, Константин
Павлов, Биньо Иванов...
В целия
сборник се усеща отговорността за бъдещето, отбелязва се, че „битието на
антитоталитарната литература е битие в истинността”, защото паметта за
тоталитарното зло не назидава, не отмъщава; преживявайки повторно терора, тази
литература не разказва, а проблематизира злото.
Сборникът е
посветен на 20-годишнината на падането на Берлинкста стена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар