Романът Писма за оригами на Дияна Боева е
модерен прочит на социалистическото минало на България през призмата на
дистопията. Романът създава осезаемо многопластово изображение, в което героите
от две поколения са в плен на време-пространството на два свята – 80-те и 50-те
години на миналия век. Създава се
усещане за времеви капан, в който по-младото поколение – Ирена и Богомил,
уловени във вихъра на броженията и реакциите на властта през „Възродителния
процес“ от 80-те, се опитват да намерят себе си в един променящ се тираничен режим.
Знаково е замръзването на Богомил в началните редове на романа – израз на
безсилието му да осмисли случващото се около него.
На фона на тези
бурни събития изпъква значението на дома, който е уютен и се поддържа от
циганката Мевледа, чийто сутляш и кафе с канела са неустоими. Динамиката на
предстоящите политически промени, която пулсира в притесненията и трескавите
разговори на героите,
контрастира с вечното море. То присъства силно на страниците, посветени на
80-те, действието през които се развива в град К. – възможно наслагване на географското
положение на Балчик с някои от архитектурните особености на Констанца, Румъния.
Село Р. е разположено на север
от К. и е близо до
румънската граница. Това е мястото, където е живяла майката на Ирена, Ели Хаджидимитрова.
Това е студен свят на упражнение на репресивния апарат на социализма от 50-те,
за който научаваме чрез прочита на дневника на Ели от Богомил. Така се
запознаваме с един безмилостен свят на лагери, където оцеляването на героинята
от този период е под въпрос. Обективната невъзможност за изразяване на чувства
и емоции в Р.
са основателна причина Ели да започне да си води дневник. Така пред очите на
привидно безразличния Богомил изниква един изумителен свят, пресъздаден чрез
паралелната реалност, в която се оказва Ели. В осъзнаването на необходимостта
от запечатване на преживяванията, трудностите, свързани с отразяването им, и
богатия ѝ чувствен свят, майката на Ирена осъществява въображаеми пътувания в
друг свят – този на гръцката митология, подобно на малкото момиче от филма Лабиринтът на фавна.
В своя дебютен
роман авторката гради убедително свят след свят през нови и различни
перспективи, които ни позволяват да преразгледаме едно проблематично минало, за
което някои си спомнят с носталгия, други заклеймяват, трети са съвършено
безразлични, а най-младите, никога не са виждали. Дистопичната форма на романа
дава възможност на Дияна Боева да изследва отстранено този свят, както и да му
позволи да разкрие своите присъщи зловещи, но и изненадващо лирични моменти,
подобно на други майсторски изградени светове на терора, каквито са 1984 на Джордж Оруел, Разказът на прислужницата на Маргарет
Атууд, Желязната пета и Скитникът между звездите на Джек Лондон.
Подобно на Атууд
отново, авторът на настоящия роман успява в чувствения свят на сетивното
възприемане на двата свята – на 80-те и на 50-те – да изгради и красива любовна
история, ситуирана в 50-те, между Ели и Русанов. Особено ироничен изглежда
прочитът на дневника от Богомил в моментите, където тази връзка е пресъздадена
в майсторско еротично женско писане на фона на доста безвкусната връзка с жена
му, Ирена. Многопластовият характер на романа, системата от огледални светове –
на Р. и К., както и произтичащите
от това топографски и междуличностни корелации са дали основания на рецензента
на романа Николай Тодоров да отбележи,
че
„формата на романа в случая е използвана като претекст за един наистина
внимателен, пълнокръвен и разноцветен автопортрет. В това отношение, като се
има предвид разглежданата тематика, рядко може да се открие аналог на подобно
себеразкриване в по-новата българска литература. Страхът, носталгията и
сантиментализмът са водещи чувства и са засилени от автобиографичния елемент.
Ясно се усеща, че авторът стига до пределите на разбирането за себе си и с
наистина впечатляващо желание се опитва да предаде всяко чувство и всяко
вълнение“.
Има много
причини, поради които читателят би посегнал към романа на Дияна Боева. Освен
гореказаното, той съдържа и необходимата фактологична точност в изобразяването
на културологичните референти на епохата – марки телевизионна, аудио и
фотографска техника, видове дъвки, любими телевизионни предавания. Всички те са
въведени с топлота, която подсказва личното преживяване на автора с тях.
Подобно на Музеят на невинността на
Орхан Памук и тук тези предмети ни говорят, истински сакрални реликви от една
отминала епоха, сега предизвикващи усмивки сред онези, които са ги виждали и си
ги спомнят. Няма да бъде прекалено, ако кажем, че настоящият роман има шанс да
се превърне в съвременна българска класика, тъй като почти всеки изкушен или
неизкушен читател има какво да намери в него – от увлекателен съвременен прочит
на социалистическото ни минало, живото усещане за море,
където можем винаги да избягаме и да намерим отново себе си, през любовната
история от далечните 50-те
на миналия век до ароматното кафе и сутляш на Мевледа, която със своята
непринудена деликатност ще ни напомни, че има красота във всичко на този свят,
само трябва да я потърсим.
Христо
Боев
Няма коментари:
Публикуване на коментар