На Иван Ланджев му личи, че чете поезия. Че има идея за границата на жанра и идея за писане. Бих казала и видима амбиция. Липсата на експресия и фамилиарничене е комбинация за неговата партия. Лична и директна партия, без да създава усещане за искреност навсякъде, което пък е добра дистанцираност от словото. Направи ми впечатление липсата на пози и подмятания в поезията му – ей така, заради самото писане. Мисъл, че трябва да отиде при другите, да им помогне, да се извини за нещо и непременно да им разкаже за света, хората и морала.
Първо се подразних от многото вметки на корицата. Четирима автори, изказали се за нещо, едно посвещение отпред, три цитата… Губя се по обезпечени и гладки магистрали, набирам скорост и минавам в канавката. Да кажем, че това са привнесени оформления и посвещение на един млад поет. Но пък пишещ поезия, не само опитващ се. Не знам дали може да бъде поставен до Вапцаров, Елиът, Константин Павлов, Буковски и Кърт Кобейн взети заедно, както казва Стефан Иванов. Сигурна съм (или почти), че Ланджев се чувства неудобно в тази редичка. Кърт Кобейн е апатично настроен към славата, малцина го могат това. Става дума за оня лек вариант на разпуснатост и незачитане едновременно, който те кара да подхождаш без мисъл за алтернатива, защото си самата алтернатива. Ланджев е по-обран и прибран поет – това не е гръндж поезия, това е поезия, която може да бъде четена от повече хора. Разбираемо е, приветливо е, няма особен драматизъм, не е деградиращо. Има мисъл, литературно е, семпло е, без да е комерсиално.
Изобщо Ланджев е достоен представител на младото поколение поети.
Иван Ланджев. По вина на Боби Фишер. Сиела, 2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар