Чудех се как да не започна направо и да не кажа, че не благоговея пред българската класика. Вазов харесвам обаче, както в едно друго русло чета с интерес Гео Милев – богоборецът, авангардистът, драматично преминал своя път, поетът, за който е валидно с пълна сила: „никой не е щастлив преди смъртта си...” (Иван Мирчев). Обгореното лице от неприятелски шрапнел, тъмносинкавите и кафявочерни петна, печалността в думите му... Как е възможно да се прежали едно око?
Никак. Затова на Гео Милев му остава само крайното решение: максимално нагнетяване на художественото въздействие, открояване на грозното и ужасното в човешкия живот и противопоставянето на хуманистичните ценности. В сравнение с Гео-Милевите представи, естетически възгледи и разбирания днешните поети са в неловка и трудна ситуация (особено тези, които се опитват да "стоят" до него).
С любопитство прочетох първата стихосбирка на Ясен Василев със заглавие-заемка от Гео-Милевото „Гроб”. Пропускам факта, че книгата е с национална литературна награда „Хермес”. Това не е толкова вълнуващо. Затворих четивото след последната страница и си помислих, че час по-скоро поетът трябва да избяга от Гео Милев – от заемките и подражанието. Изненадана съм, че редакторът не е споделил тази очевидност. Почеркът се гради с времето и четенето – влиянията и паденията, връзките и похожденията над словото. Зачеркването на собственото е точно толкова важно.
Желанието на Ясен за дистанцираност, хладина и вселенска обобщеност е поръсено с пепел – липсва му драмата, драматизмът, онази вживяна екзалтация на Гео Милев, към която авторът на стихосбирката „Сляп виси безкрая” се стреми. Все си мисля, че да пишеш поезия, не означава да свъзрваш думите, а да дириш отклика на собствения почерк – ако пък желаеш да нагнетяваш – задължително е да си опак богоборец. Поетът е вездесъща нестинарка, ходеща по пъклените въглени на изгубеното-намерено настроение и фикция. Видими са заемките на Ясен, желанието за интелектуализъм, но бедата на книгата е една-единствена: поетът напряко поставя своите стихове до тези на Гео Милев. Оттук спира и четенето, и интересът на читателя. Иначе нищо против експериментаторското начало на Ясен Василев – призмата и гледките на текстовете му. Интересно е, макар че не ме провокира.
И в крайна сметка – прав е Гео Милев: „Абсурдно е да се пита „какво се разправя” в една лирическа поема. Нищо не се разправя” („Фрагментът”). “Нищото” като естетика и съдържание поражда между другото не една добра творба. Но затова друг път.
Не сгреших, че си купих книгата на Ясен Василев. В лавицата ми има разни неща – интересни и безинтересни, умни и игриви, плагиатски и откривателски... Затова ми е разнообразно и шарено и никак не ми е скучно.
И пак в крайна сметка (извинете ме за нащърбената ирония): похвално е желанието на поетите да се доближат до онова абсурдно „горе”. Да се научат да го ругаят по своему обаче, е по-ценно. Според мен. И творчески ползотворно. Никога не съм писала стихове – затова така говоря.
Ясен Василев. Сляп виси безкрая.Изд. Хермес. 2009г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар