Време за кестени

by diyana ivanova boeva

Все попадам на правилното място. Като един същински водолей се спуснах с парашут за пореден път. Преди време, когато полицаите гонеха застрахователите, се озовах, без да искам, в центъра на тяхна специална акция. Излязох от една любима моя улица, пълна с кестени и спомени, и се “прекатурих”, сякаш от четвъртия етаж – не се ударих лошо.
…
Веднъж присъствах на бой между две циганки, заради мъж. Бях същинска махленска клюкарка – все едно гледах кеча в събота. Само дето нямах фаворитка. Проскубаха се и се одраха. Исках някак да се намеся и да ги разтърва, ама и аз щях да съм част от мелето. Пък и циганинът, който дойде скоро, можеше да си помисли, че има нов “участник” в боя. По-добре е да не се бъркам в подобни битови свади.
…
Има улици, които ухаят на любов, жужеше ми мисълта, щом преминех по една такава… Точно когато маскираните полицаи извеждаха с ритници момчетата от офисите и ги дамгосваха с белезници, се оказах в близост до входа, където се раздаваше справедливост. Всички “изходи” наоколо бяха блокирани, обратният път към моята улица – също. Животът си продължаваше някъде зад светофарите – хората гледаха оттам, а аз “оттук”. Близостта на събитията е припряност за катерачи като мен и адреналин за скиорите по пистите. По-безопасно е да се пързаляме през зимата с кънки (така ли?!), да избягваме препятствията и неаматьорски да се учим да шофираме – първо, със “сухи” тренировки. Не става винаги по този начин, знам.
…
Ама съм и аз един тренер, шеф на екип, масово главозамаен златотърсач, тръгнал да дири своите спомени, а не да ги заличава или огорчава. Спомените се огорчават, щом се тъпчат. За последно исках да мина по онази улица, преди да си тръгна от един град.
…
Чу се ненадеен пукот и бързо няколко маскирани ченгета ме обградиха. Остана ми едно небе и процепите между гърбовете им. Няма да разказвам за витаещата ярост, затова как се ритаха наоколо, лазеха по земята… Имаше някаква топяща се сплав навсякъде: метал, желязо, сребро и раздробен фанатизъм. Тогава всички ми се сториха от лошите. Едни по-уплашени, други по-зловещи… Виждаше се борбата за надмощие. А мен ме пазеха, оставяйки ми късче небе и пукнатина да виждам лястовичките отгоре. Каква милост към случайно появилата се!
…
Улиците са различни – криволичат, гърбят се, износват се, не ми дават покой. Някои от тях са дълбинно избуели морета – прииждат, като със свредел, крадат от съня ми или просто ми носят страх. Тогава, на онова пушечно място, бях като забит пергел в дървен ученически чин. Понякога се чувствам по този начин. Като не мога да изкажа нещо, да разбера или запомня.
…
Маскираните момчета прибраха немаскираните и се изнесоха с коли за минути. Останах сама на пустото място. В близост до моята улица. В далечината се сливаха силуети с пъстроцветни реклами, надаваше се шум от клаксони. На мен вероятно нещо ми се беше случило. Реалността не запази за себе си изненадата. Подари ми я. Аз пък ѝ стрелнах очи в тъмнината и не я приютих до себе си. Беше ми отнет спокойният ход на мислите и ревнивата разходка. Маскирани ченгета се опитаха да прикрият с тела уплахата ми. Сякаш ме очакваха да се приземя с парашут на правилното място и да уцеля стръвта и схватката между силите… Небето е цяло и е още над мен...
…
Пространството на случайността ни поднася своя поглед към света, потапя длани в мокрия пясък, закрива небосвода хоризонтално, среща ни с любимите улици и ни кара да им помахаме завинаги, забравяйки имената им. Някои неща не бива да се задържат дълго под прозрачната обвивка, в туптящата сплав... Със сигурност спомените са огорчени отдавна, защото се венчават за миналото…
…
Покрих очите на моята улица – няма да ме вижда понеже. А и не знам къде ще изляза, ако се появя пак на същото старо място, отшумяло и някак позабравено, ухаещо на кестени и смола…