Между граматиката, информатиката и фантазията: „Различната българска литература“ с първа онлайн среща

На тринадесети май се състоя първата среща в онлайн платформата Zoom между участниците от всички двадесет и една Малки учебно-изследователски общности (МУИО) от цялата страна, които са в различни научни области. Срещата е част от програма „Образование с наука“ на МОН и УчИ-БАН.

Групата от ЕГ „Гео Милев“ е от три ученички: Яна Костадинова (11 г), Адриана Иванова (11 г) и Мария Боева (10 е), които започнаха своята изследователска работа в Творческа работилница: „Различната българска литература“, с фокус върху двама български автори - Петя Дубарова и Павел Вежинов. Момичетата пишат своите доклади за Национална ученическа конференция през есента под ръководството на Дияна Боева, преподавател по български език и литература.

Срещата бе открита от математика акад. Петър Кендеров – научен ръководител на УчИ-БАН, както и от координатора на проекта Елена Панчовска. Презентатор бе доц. Евгения Сендова, която от 1997 е преподавател в лятната международна школа за ученици с изявени способности в областта на математиката, информатиката и природните науки Research Science Institute (RSI), организирана съвместно от Център по усъвършенстване на образованието и Масачузетския технологически институт, САЩ. Доц Сендова даде практически съвети как да се презентира научен проект пред жури от специалисти и неспециалисти, показвайки различни моменти, в които е била ментор. Също така тя прояви интерес и към темата на ученичките от Езикова: Граматика на фантазията в творчеството на Петя Дубарова, защото нейните научни интереси са в областта на компютърното моделиране на творческите процеси и интегрирането на информатиката в обучението по езици и изкуства.

            В края на срещата се оказа, че няма „скучни коридори“, че и днес „Граматика на фантазията“ от Джани Родари е нещо вдъхновяващо, а светът на математиката също не е чак толкова скучен!

Петя Дубарова влиза отново в час

 

Творческа лаборатория стартира отново в ЕГ „Гео Милев“ – Добрич, този път на фокус са двама автори: Петя Дубарова и Павел Вежинов. С помощта на програма „Образование с наука“ на МОН и УчИ-БАН се сформират 21 Малки учебно-изследователски общности (МУИО) от цялата страна с цел привличане на ученици към учебно-изследователска дейност, развитие на изследователския подход в образованието и усъвършенстване на уменията на учениците за представяне на резултати пред публика.

Общата предварителна тема, която избира ръководителят на проекта Дияна Боева е: ТВОРЧЕСКА РАБОТИЛНИЦА: РАЗЛИЧНАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА (на фокус: морето и градът в творчеството на Петя Дубарова; и мечтата за полет в повестта „Бариерата“ на Павел Вежинов). Участници в тази учебно-изследователска общност са три ученички от Езикова: Яна Костадинова и Адриана Иванова от 11 „г“ ще изследват Петя Дубарова, а Мария Боева (10 „е“) ще търси смисъла на „полета“ в „Бариерата“ на Павел Вежинов. До октомври младите литературни изследователки ще подготвят своите доклади по образец и презентациите си за представяне на ежегодната Ученическа научна сесия на УчИ-БАН, която ще се състои през ноември.

Ръководителят на групата споделя, че Мария вече чете „Бариерата“, а Яна и Адриана дневниците и поезията на Петя Дубарова, ученичките са гледали и откъси от филма „Трампа“, където Петя играе себе си. През 2022 г. поетесата трябваше да навърши шестдесет години. В новата програмата по литература (от 2018) Петя Дубарова ще бъде изучавана едва догодина в 12. клас. „Безобразие е, че този самороден талант и чувствителност, от 70-те до днес, остават встрани от официалните документи, матурите, изпитите за малки и големи, олимпиадите, темите за есета. Моите ученици за първи път чуха за нея. Време е да обърнем внимание на тъгата и радостта на единствената наша Петя Дубарова, родена през април, когато стартира и нейната Лаборатория. Надявам се да накарам момичетата да се влюбят в поезията й, да изследват елегантния й и естествен изказ, да открият поетиката в прозата на Дубарова“ – казва Дияна Боева.

ЗАКЛЮЧВАХА МЕ...

Заключваха ме - счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

 

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

 

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

 

И ти ще видиш - никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се - виновницата аз!

 

1978

 

Събрани съчинения в два тома: поезия, проза, дневници: ТУК

Снимки на Петя Дубарова на сайта на Къщата музей, носеща нейното име: ТУК

Защо да не е „Бариерата“?

Когато видях, че филмът „Време разделно“ спечели зрителското предпочитание за филм на столетието (!), си спомних заглавието на една статия на българистката Мари-Врина Николов – „Да обичаш своята родина, а не своята възбуда“. Доста красноречиво заглавие, което ни напомня нещо казано отдавна: онзи, който има нужда да се вълнува, когато говори за своята родина, обича повече своета вълнение от своята родина. Ясно е, че митологизирането на историята, може да доведе и до нейното мистифициране, а и до липса на адекватност и рефлекси спрямо събития и факти от нашата действителност. Примитивно е непрекъснато да се отбелязва на глас кой от каква националност е и каква религия изповядва. Не разбирам и защо това е новина. От доста време виждам някакво натякване за самоопределение, което си е лична работа. Някои историци и политици са много активни в тази посока. Може да искаш да се самоопределиш, а може и да не искаш. Има доста по-интересни неща от това кой какъв е и каква завера носи в сърцето си.

 Някога се вдигна също толкова голям шум около името на Антон Дончев, когато искаха да го наложат като предложение за Нобелов лауреат.Няма как този наш писател да е Нобел, защото навсякъде можем да прочетем критериите на Шведската академия за наградата. Награждават се писатели, които са известни със своето литературно новаторство, универсално поведение, независимост спрямо политици и власт и… „диалог между културите“. Очевидно е, че Антон Дончев не отговаря на нито един oт тези критерии, затова пък печели определена зрителска публика на филма по своята книга.

„Време разделно“ не е моят филм,но съзнавам, че нямаше как моите филми „Бариерата“ или „Нощем с белите коне“ да са в десятката. Вежинов е с друг тип светоусещане – по-дискретен е, в повечето случаи естествен. Има вибрации, плътност и нюанси в писането му. Градски писател е (един от малкото). Неговата „фраза“ в киното е ненатрапчива (често сам си пише сценариите). Във филмите му е важно как се градят и конструират детайлите: има едно оптическо наслагване, което може да се проследи: на жестове, преминаване от състояния в състояния, промяна на обстановка и пр. В повечето случаи нищо не идва наготово и напряко, поднесено с предварителаната уговорка, че това е точно „така“ и по никакъв друг начин. Рязко простира ръце Доротея към небето, за да се приземи в междублоковите пространства... Или малко по-нататък, като птиците…

Не е редно да сравнявам двама толкова различни и популярни наши автори, по чиито книги се правят филми. Но пък и двамата са обвързани с комунистическата върхушка от близкото минало и двамата са били в ситуации, в които от тях са зависели писатели (особено от Вежинов), а и така да се изразя, „писателски практики“ – доста порочни и отречени, заради идеологическата си същност и манипулативност. Тази година честваме (силно казано) 100 години от рождението на Вежинов – Антон Донев пък се сдоби със зрителско признание. И независмо, че „Време разделно“ е поръчкова книга, е добре написана. С късния Вежинов можем да се гордеем обаче: езикът, човекът в своя многостранен лик, животът в соцграда, мечтата за полет, смисълът да си жив… противоречието. Жалко, че не се намериха български учени, които да изследват по-задълбочено Вежинов, да пишат монографии или да съберат архива му.

Иначе качественото кино не поставя зрителя в предварителни калъпи и щампи. Често задава диалектически (и непряко) своите въпроси. Открива дилеми, приближава камерата уж към същността, бяга от патоса и не ме задължава със своята гледна точка – оставя ме да стигна сама до нея. Ако пожелая.

Твърде напряко идва при мен филмът „Време разделно“ (а и книгата). Като една готова картина – предварително „уточнена“ и в два цвята – черен и бял. Това в етичен план е нетърпимост и изключване на „нещо“ важно, може да се превърне в подготовка за сатира или просто в самозатваряне и изолация: толкова сме самобитни, че няма нужда „другите“ да ни разбират, а и ние не се интересуваме от тях. За човека, литературата и киното – това е самоизлоция и забрава. Но пък и печелене на местен зрителски вот и публика. Съизмерването с останалите обаче и онова, за което говорят от Шведската академия липсва.

Обичам си родината и без да се взирам във „Време разделно“ или „Козият рог“ – винаги нещо ме е смущавало в тези филми. След като ги гледам – се опитвам бързо да ги забравя. Обзема ме неудобство, че е прекрачена някаква мяра, толкова важна не само в киното, но и в живота.