Защо да не е „Бариерата“?

Когато видях, че филмът „Време разделно“ спечели зрителското предпочитание за филм на столетието (!), си спомних заглавието на една статия на българистката Мари-Врина Николов – „Да обичаш своята родина, а не своята възбуда“. Доста красноречиво заглавие, което ни напомня нещо казано отдавна: онзи, който има нужда да се вълнува, когато говори за своята родина, обича повече своета вълнение от своята родина. Ясно е, че митологизирането на историята, може да доведе и до нейното мистифициране, а и до липса на адекватност и рефлекси спрямо събития и факти от нашата действителност. Примитивно е непрекъснато да се отбелязва на глас кой от каква националност е и каква религия изповядва. Не разбирам и защо това е новина. От доста време виждам някакво натякване за самоопределение, което си е лична работа. Някои историци и политици са много активни в тази посока. Може да искаш да се самоопределиш, а може и да не искаш. Има доста по-интересни неща от това кой какъв е и каква завера носи в сърцето си.

 Някога се вдигна също толкова голям шум около името на Антон Дончев, когато искаха да го наложат като предложение за Нобелов лауреат.Няма как този наш писател да е Нобел, защото навсякъде можем да прочетем критериите на Шведската академия за наградата. Награждават се писатели, които са известни със своето литературно новаторство, универсално поведение, независимост спрямо политици и власт и… „диалог между културите“. Очевидно е, че Антон Дончев не отговаря на нито един oт тези критерии, затова пък печели определена зрителска публика на филма по своята книга.

„Време разделно“ не е моят филм,но съзнавам, че нямаше как моите филми „Бариерата“ или „Нощем с белите коне“ да са в десятката. Вежинов е с друг тип светоусещане – по-дискретен е, в повечето случаи естествен. Има вибрации, плътност и нюанси в писането му. Градски писател е (един от малкото). Неговата „фраза“ в киното е ненатрапчива (често сам си пише сценариите). Във филмите му е важно как се градят и конструират детайлите: има едно оптическо наслагване, което може да се проследи: на жестове, преминаване от състояния в състояния, промяна на обстановка и пр. В повечето случаи нищо не идва наготово и напряко, поднесено с предварителаната уговорка, че това е точно „така“ и по никакъв друг начин. Рязко простира ръце Доротея към небето, за да се приземи в междублоковите пространства... Или малко по-нататък, като птиците…

Не е редно да сравнявам двама толкова различни и популярни наши автори, по чиито книги се правят филми. Но пък и двамата са обвързани с комунистическата върхушка от близкото минало и двамата са били в ситуации, в които от тях са зависели писатели (особено от Вежинов), а и така да се изразя, „писателски практики“ – доста порочни и отречени, заради идеологическата си същност и манипулативност. Тази година честваме (силно казано) 100 години от рождението на Вежинов – Антон Донев пък се сдоби със зрителско признание. И независмо, че „Време разделно“ е поръчкова книга, е добре написана. С късния Вежинов можем да се гордеем обаче: езикът, човекът в своя многостранен лик, животът в соцграда, мечтата за полет, смисълът да си жив… противоречието. Жалко, че не се намериха български учени, които да изследват по-задълбочено Вежинов, да пишат монографии или да съберат архива му.

Иначе качественото кино не поставя зрителя в предварителни калъпи и щампи. Често задава диалектически (и непряко) своите въпроси. Открива дилеми, приближава камерата уж към същността, бяга от патоса и не ме задължава със своята гледна точка – оставя ме да стигна сама до нея. Ако пожелая.

Твърде напряко идва при мен филмът „Време разделно“ (а и книгата). Като една готова картина – предварително „уточнена“ и в два цвята – черен и бял. Това в етичен план е нетърпимост и изключване на „нещо“ важно, може да се превърне в подготовка за сатира или просто в самозатваряне и изолация: толкова сме самобитни, че няма нужда „другите“ да ни разбират, а и ние не се интересуваме от тях. За човека, литературата и киното – това е самоизлоция и забрава. Но пък и печелене на местен зрителски вот и публика. Съизмерването с останалите обаче и онова, за което говорят от Шведската академия липсва.

Обичам си родината и без да се взирам във „Време разделно“ или „Козият рог“ – винаги нещо ме е смущавало в тези филми. След като ги гледам – се опитвам бързо да ги забравя. Обзема ме неудобство, че е прекрачена някаква мяра, толкова важна не само в киното, но и в живота.