Домашно по френски

Домашното на Мими по френски:)

Ma meilleure amie c’est ma mère. Je vais la décrire. Elle est de taille moyenne pour une femme. Elle a des yeux bruns, ses cheveux sont courts. Elle a des fossettes quand elle sourit. Sa couleur préférée est blue. Elle adore lire des livres et danser. Elle est trés belle et intelligente.  Elle a peur de chiens, mais elle aime les chats. Ma mère a un bon caractère et elle est vraiment sensitive. On fait beaucoup de choses ensemble. Aujourd’hui elle a pris ma photo. 

Чудото да сме заедно от Мария Боева

Ако наистина искате да опознаете хората, е достатъчно само да опитате. Оги Пулман, из филма "Чудо"

Още от малка съм разбрала, че най-добрият начин да се обясни нещо е чрез примери от книги и филми. Мама ми е разказвала, че на три години съм гледала в захлас легендарния актьор, когото харесвам и до днес - Чарли Чаплин. Когато ме е попитала какво разбирам от филма, съм отвръщала на бебешки език: "Този човек прави смешки, но всъщност е тъжен". За мен нямото кино е по-интересно от клишираните филмови образи днес. Чарли Чаплин е изразителен и истински човек, той би бил аутсайдер в днешния свят.

Темата: "Семейство, училище, общество" ще представя чрез филма и книгата "Чудо". Тези произведения събират общите проблеми, които вълнуват хората днес. Чудото да сме заедно означава да се подкрепяме взаимно, да не се предаваме и да се надяваме, че утрешният ден ще е по-добър от днешния за всички ни.

Не случайно Ар Джей Паласио, авторката на романа, е избрана за една от най-популярните личности през 2012. Книгата ѝ се превръща в съвременна класика, а филмът е в задължителната програма на американските училища. Оги Пулман е роден с лицева аномалия и не тръгва на училище като останалите деца на неговата възраст. Благодарение на упоритите действия на семейството му, на момчето му се налага да се научи да бъде сред другите и да преодолява трудностите в общуването.

Сюжетът на филма и книгата са ясни: дете, различно от останалите, се нуждае от подкрепа, обич и добри приятели, за да може най-после да се почувства като един от останалите. Обикновен ли е обаче Оги? Как може човек да се впише в училище, в което нито един не изглежда като него: "чудовищно грозен". Всички помним какво казва Малкият принц: "Очите са слепи, човек трябва да търси със сърцето си!". Приятелят на Оги, Джак Уил, разбира, че Оги е умен, забавен, че по свое желание иска да бъде с него, и че в крайна сметка с лицето му се свиква. В училище имаме проблем да приемаме различните. Ако например някой знае повече от всички, той веднага бива наричан "зубър" или "надувка". Друг случай е, когато някой има различна религия от нашата, различно име или поведение. Струва ми се, че като общество не сме толкова "цветни" и толерантни, колкото ни се иска или казваме, че сме.

В по-малките класове имах един съученик, на когото ежедневно слагаха кошчето за боклук върху главата, всички му се смееха, а той не можеше да се защити. Срамувах се заради останалите и се питах защо са толкова лоши.

В "Чудо" Оги свиква с училището, но не и с народната топка и двора, в който всички го зяпат и после отместват поглед. Всъщност самите родители учат децата да гледат надолу, ако срещнат човек с такива деформации. Питам се дали сме готови да приемем Оги в нашето училище? Как ще се държим с него?

В ролята на майката на момчето е Джулия Робъртс, във филма тя най-много настоява 11-годишният ѝ син да ходи на училище, а в книгата забелязах, че това е бащата (Оуен Уилсън). За изграждането на характера и навиците на децата са от значение родителите, после са важни приятелите и начинът, по който е устроено обществото, в което се намираме. Ако ни се случват неприятности извън дома, е хубаво да можем да разчитаме на някой близък до нас. Оги има късмет и със сестра си, която желае повече внимание от родителите си, но разбира, че не може да бъде най-важната в семейството. Брат ѝ се нуждае от специални грижи, които отнемат времето на майка ѝ и на баща ѝ. Нейните проблеми остават на заден план. Оливия разбира, че въпреки всичко е обичана.

Мисля, че "Чудо" трябва да се въведе като задължителен филм и книга в българските училища, тъй като показва какво действително се случва около нас. Оги показва каква е истината в училище, а и в обществото. Направи ми впечатление, че възрастните са до децата в трудните моменти. Повечето учители у нас не се интересуват какво се случва с учениците им, те просто искат да си преподадат урока и всичко да приключи. А може би някой в този момент бива тормозен и не знае към кого да се обърне!

Оги има късмета, че семейството го подкрепя и че учителите влизат в неговото положение. Огъст е умен, талантлив, забавен и отзивчив; въпреки своя външен вид, той мисли, че е едно обикновено дете.

В края на романа и филма, историята е поучителна. Оги е приет от всички в обществото, връчва му се медал от училището, неговите креативни идеи и проекти впечатляват съучениците и учителите му, той работи добре в екип, като всички нас е увлечен от компютърните игри и използва социалните мрежи. Огъст е едно обикновено момче с необикновено лице. Пълноценен човек, когото бих искала да срещна и да имам за свой приятел.

Чудото да сме заедно е да се приемаме такива, каквито сме.

Есето е с номинация от заключителния кръг на Национална ученическа конференция "Семейство, училище, общество" (2019)

И награда от Фондация "Лумос" - ТУК

"Чудото да сме заедно" от Мария Боева

Есето "Чудото да сме заедно" може да бъде прочетено в е-списание LiterNet
Aко искате да видите връзката между Чарли Чаплин и Оги Пулман - ТУК
Текстът е четен на Национална ученичеческа конференция "Семейство, Училище, общество"

Maрия Боева със специална награда за оригинално есе от Фондация "Лумос"

                                          „Защо семейството е важно за всяко дете?“

"Добре, че имаш мен - казва Лео на Май, - иначе нямаше да знаеш нищо за мрака..."

Из „Лео и Май“ oт Сюне Леа

Мария Боева – 14 години

Мими и Христо, родени в Пловдив

          Както детето е важно за семейството, така и семейството е важно за детето.

            Когато бях малка обичах много приказката за Бамби. Правех се на Големия елен, т.е бащата на Бамби, когато вика сина си след смъртта на майка му. На три-четири години стоях с часове неподвижна с извит гръбнак и глава нагоре. В един момент се досещах, че вече е време да „повикам сина си“…

            Явно съм усещала, че Бамби не може без своите родители. Майка му за първи път го завежда на поляната, за да му разкаже, че наоколо е красиво, но може да бъде и опасно. Родителите са онези, които знаят от какво точно се нуждаят децата им. Моите родители са ме научили да помагам, когато хората имат нужда и да чета книгите, които си заслужават.

            Книга, която прочетох доста по-късно е „Лео и Май“ от Сюне Леа, норвежка писателка, родена в Осло през 1974 г. Това е история за две противоположни семейства и две деца, които имат различна съдба. Лео е тихо момче с един куц крак, често бива затварян в тъмното мазе на къщата, където живее. Май е дружелюбно и весело момиче, живее в дом, пълен с любов. Колкото и различни съдби да имат децата, те могат да бъдат приятели. Важен е начинът, по който семейството ще възпита детето си и дали ще се държи добре с него, дали ще го обича. Спасение за Лео са клоните на едно дърво, където с Май си правят къщичка и се чувстват свободни.

            Много харесвам филма „Семейство Даръл“, направен по трилогията на Джералд  Даръл. По интересен начин е представено семейство, което му се налага да се премести да живее на о-в Корфу. Самотна майка с четири деца се справя с обстоятелствата, които й предлага животът. Важна е връзката, която крепи семейството, и това че всеки се нуждае от другия. Тази история показва, че животът сред природата е забавен и необикновен. Различните препятствия укрепват връзката между хората в семейството. Майката гледа на децата си като равноправни. Според мен това е от значение.

            Може би книгата, която най-много показва какво е детето да обича толкова много родителите си, че да бъде готово да направи всичко по силите си, за да ги спаси, е „Приключенията на Лукчо“ от Джани Родари. Когато я прочетох, бях втори клас. Никога не бях срещала такава книга, като се има предвид, че майка ми постоянно ми четеше. Затова й казах: „Ако „Приключенията на Лукчо“ е роман, искам да прочета всички на земята“. Бащата на Лукчо е арестуван от лимоните заради абсурдна причина като настъпване на един Принц. Лукчо се изправя срещу всички трудности, само за да спаси баща си. Чрез това си действие Лукчо показва, че любовта към родителите се доказва с действия.

            Човек трябва да има здраво чувство за мъка, за да чете „Оливър Туист“. Това си помислих, когато прочетох книгата на Дикенс. Оливър е момче, чрез което се доказва колко труден е животът на децата без семейства. Ако се случи това днес, на всеки трябва да се осигури добър и спокоен живот, който да е като с истинско семейство. Никое дете не бива да бъде унижавано и да бъде принуждавано да прави това, което не иска.

            Сещам се за още един литературен герой – Пипи. Тя няма майка, но има мореплавател баща. Пипи избира да остане на сушата, а не да последва баща си и той я разбира напълно, защото добри хора ще й осигурят бъдеще, каквото морето не може да й предложи. В морето е опасно. Това не означава, че Пипи не обича баща си, те имат силна връзка помежду си и затова се разбират толкова добре. Днес се налага понякога родителите да пътуват, за да работят на други места, но те не забравят за децата си.

Писателката Линдгрен създава историята за Пипи през 1941 г., тогава тя гледа болната си седемгодишна дъщеря, която я моли да й разкаже историята за Пипи Дългото чорапче, героиня, която детето си е измислило в момента.

Спомням си и една от най-популярните съвременни поредици, а именно „Хари Потър“. Героят е самотно момче, отгледано от леля си и вуйчо си. На единадесет години разбира, че е магьосник и че родителите му са били убити от злодея Лорд Волдемор. Хари може да не помни родителите си, но съдбата му е дала живот, пълен с приключения.

Книгите показват достъпно какво може да се случи в реалния живот. Те ни помагат да разберем защо детето има нужда от обич и  семейство, карат ни да бъдем по-добри.

Есето печели Специалната награда за оригинална интерпретация в конкурса на Фондацията на Дж. К. Роулинг "Лумос" и Младежки център "Захари Стоянов".

Есето на Мими в LiterNet