Баща ми го намери обесен между дърветата. След като два пъти го спасява и мъкна на гръб между същите сливи.
Винаги е имал чувство за хумор. Никога няма да разбера защо на всеки три години правеше опит за самоубийство. Излъчваше онази непринуденост, която само децата носят у себе си. Шегуваше се често и после си слагаше въжето.
Сякаш моето семейство носеше тежестта на воденичния камък… да спасява удавниците от наводнението на прииждащия живот.
Последния път го видях на улицата – чупеше орехи - попита и за татко.
- Няма го – отвърнах.
На другия ден и него го нямаше.
Баща ми се върна от командировка и веднага потегли към вилата ни със странно предчувствие. Обади се след час, за да ми каже да не идвам. Нещо се било случило. Знаех си, че на съседа няма да му се размине и рано или късно ще се сгромоляса непоправимо. Не знаех обаче, че ще е толкова скоро и така безнадеждно за баща ми. Спрямо кого беше поел ангажимент – не смея да питам.
Оказа се, че съседът не е самотен. Женен е бил три пъти. И има две деца.
Градината в двора завеща на мен и брат ми. Тя е отцепена някак от къщата – като хранилище за котки и кучета. Странно е да получиш място от удавник на километър от морето….
Няма коментари:
Публикуване на коментар