Твърде елегантна поезия. Без да е претенциозна и скрупулна. Йоздемир Индже не е пленник на думите – по-скоро те влизат в съпричастие с неговите мисли и търсят завоите и усета му към посоките на дните. Стиховете са изваяни и с модерно звучене, защото не се „съобразяват” с нашумялата и отминала „другост”, не криволичат по течението на безплодието и неистовите вопли – непременно да кажа нещо шокиращо и „цинично” – та може и да ме възприемат като оригинален. Това отдавна не провокира четящите.
Йоздемир Индже (1936) е роден в Мерсин, завършва френска филология, живял е в Париж. Преводач от френски, арабски и гръцки. Смята се за един от големите турски и европейски поети.
Впечатляващо ерудиран автор, което не го превръща в книжен и на всяка цена свободен. И друг път съм писала за онази взривоопасна въздържаност на днешните турски поети. Може да се нарече и по друг начин: вродена уважителност към случването - поезия. Или към сътворението като изначална митологема и изричане. Или липса на умишлено търсена експресия. Знам ли!
Непринудеността и плавността на стиха при Йоздемир Индже се превръщат в сентенция за живеенето и немимолетно тълкуване.
Впрочем никакво тяло не е нужно, за да бъдеш отец и инок.
Из „Водата е затворила крепостните врати навярно”
Сякаш поетът крачи из вътрешните стаи, но не на душата като по правило, а из стаите на мисълта, философията, разсъждението, стиха, ядката на съществуването. Йоздемир Индже ме напряга, впримчва енергията ми на четящ човек. Това е поет на излъчването и привличането. На допира, на растежа и порастването. Красива поезия - без „загрижеността” на символите или драмата на романтиците и звездобройците. Защото живеенето е като вятъра, понякога се случва – друг път не. С такова впечатление останах, когато четях (поне за собственото си съществуване).
Светът вече не е оазисът, който ти остави,
не знаеш кога е срещата сетна,
няма знак, никоя книга не загатва посоката.
Из „Отсам зида – една стара градина”
Човешкият и поетичният дял в крайна сметка е ето такъв:
нямам дял в хармана, и то е, за да изчезна;
защото видях заслепението на слънцето в пустинята,
не търся вече летопис за безбройните си сказания.
Из „В наследствения дял на тялото ми”
Сентенцията и смисълът за времето е част от въпроса: „Какво би значела нощта, ако мен ме няма?” (Из „Нощта скрива много нощи”).
Отговорът е един:
Нито мъртъв, нито жив съм; и четирима свидетели
нямам;
Тук не съм, горе не ме приеха: Манихей съм, живея!
Из „Ден с много утрини и много вечери”
Липсват очебийни етномоменти в тази поезия. Ясно изразени при разказвача Орхан Памук, да речем. Универсалността на Йоздемир Индже не поставя в центъра религиозната принадлежност – струва ми се, че страни дори от нея или я запазва само за себе си. На преден план излизат – мракът, писателската орбита, кодираното в гените… паметта присъства по особен начин. Затова и се налага изводът, че „градовете и свободните поети остаряват заедно”…
…
Неподходящ ми се стори единствено предговорът на Любомир Левчев. Неговите предговори принципно не ми харесват – уж трябва да създават усещане за мъдрост и емоционалност взети заедно, но почти никога не се получава. Имам остър слух и обоняние…
Преводач на поезията на Йоздемир Индже е Кадрие Джесур. Интересна личност, която изпровожда думите от единия до другия бряг… Това вече не се нарича показност, а трудолюбие и талант.
Редактор на „Книга от пепел” е Антон Баев – един поет.
Йоздемир Индже. Книга от пепел. ЦУМ – Център за универсални медии. Пловдив, 2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар